Да затвориш или да не затвориш

Години наред смятах, че е безумно да се приготвят домашни консерви, като се аргументирах с факта, че в магазините може да се намери всичко, което се затваря в буркани у дома. Това е и не е така. Намират се неща съвсем близки до тези, които хората си правят вкъщи, както и много далечни. Но не в това е въпросът.

За мен въпросът е в това дали храните са вкусни и дали не са прекалено вредни. В последните години намирам малко вкусни неща в буркани, и още по-малко такива, които мога да ям без угризения за здравето си. Ето защо направих първите си стъпки в домашното консервиране.

Днес ще разкажа за един от специалитетите на нашата къща – патладжани.

Печените патладжани не са много вкусни, а пържените са прекалено мазни. Ето как правя такива, които са пържени само на вкус:

Нарязвам патладжаните на филийки  от по половин сантиметър ( или както казват в най-новата ни готварска книга – с дебелината на меката част на ухото), осолявам лекичко, нареждам ги изправени в тава, подпирам тавата за да е под наклон, чакам един час, изхвърлям горчивия кафяв сок, изстисквам филийките с ръка, за да отцедя още кафяв сок.

В съда за пържене слагам съвсем малко мазнина ( покривам с максимум милиметър дълбочина на олиото дъното на дълбок и широк съд – примерно тенджера), разбърквам хубаво, за да се намажат повечето патладжани. Захлупвам. И така те всъщност се задушават, но имат вкус на пържени заради олиото. Тъй като ако ги изцедя добре, не им остава достатъчно собствена течност, добавям съвсм малко водичка, за да се образува пара за задушаване. От време на време разбърквам.

Готовите патладжани  и филийки суров чесън нареждам в буркани, които стерилизираме половин час. Може и без чесън, разбира се.

Стерилизирането става като се наредят бурканите в казан и се налее вода, която леко да ги покрива. Слага се на огъня да заври и оттам нататък се засича времето.

През зимата обичам да ям такива патладжани със сирене, хляб и маслини.

За тези които се питат как не загарям тенджерата в която пържа патладжаните, отговарям: откакто открих съдовете с незалепващи покрития, използвам такива – тигани, тави. Чудесно е човек да си има и такава тенджера, защото може да си прави по-големи количества (отколкото в тиган) вкусни неща. Докато се оглеждах за тенджера, майка ми ме изненада с Wonder Cooker.

Отначало никак не се зарадвах, тъй като не си падам по рекламирани по телешоповете неща. После даже се ядосах, че е похарчила повече от месечната си пенсия ( с доставката й е струвало 158лв!). След това се чудех къде ще я държа, но накрая се оказа, че това наистина е уред, който не прибирам, така че заживя върху хладилника.

Wonder Cooker не е точно с тефлоново покритие – по-скоро дъното изглежда като грапава изкуствена кожа, по-скоро пластмасовеещо, отколкото металеещо, но си върши отлично работата. Съдът за готвене е метален и изглежда здраво направен. Външният корпус и капакът са пластмасови.

Не е много удобно за миене, защото трябва да се внимава да не се намокри дъното отвън, тъй като там има нещо като щепсел, но бързо придобих сръчност и много внимавам. И после избърсвам с кърпа и оставям да изсъхне хубаво. Не разбирам защо в някои сайтове казват че може да се мие в миялна машина – не им вярвайте!

Има голяма вместимост ( 7 литра), но не е много дълбок (около 10см), заоблен квадрат (28 х 28 см), така че е удобно за наблюдение и разбъркване.

Температурата се регулира на няколко степени и термостатът засега работи отлично. Като собственик на древна фурна „Раховец“ го намирам за невероятно, понеже, освен по-финото регулиране на температурата, ми прави живота по-лесен с почти мигновено загряване (до 30 секунди от включването).

Последното го прави и по-икономичен. А иначе мощността му е 1 500 W.

Готварската книжка, която върви с него предлага някакви американски рецепти, които никак не ме привличат.

Освен патладжаните, в този уред сме правили: постни картофи, пиле с картофи, шилешко със спанак и ориз, шилешко със зелен фасул, шилешко с грах, мариновано печено пиле, нещо като имам-баялдъ, дробчета с ориз, свинско с прясно зеле, наденички. Всичко с минимално количество мазнина, с лек вкус на запърженко, но всъщност задушено.

За маниаците на здравословното хранене има и решетчица за готвене на пара 🙂

Advertisements

Доброволци в здравеопазването

Преди няколко дни четох за преживяванията на една жена като придружител на своя близка в болница, а след това си спомних своите преживявания отпреди 8 години. Макар че моето усещане за тях е силно положително, тъй като в болницата ми спасиха живота, дадох си сметка, че щях да имам и доста негативни спомени ако бях се озовала там без придружител. Не защото на персонала му липсваше човешко отношение или пък институцията беше зле управлявана, а защото имаше остър недостиг на персонал.

Обичайното обяснение е, че няма пари. Нямам идея откъде могат да се набавят, и на този етап не ми се изследва този въпрос. Имам, обаче, идея за набавяне на допълнителен персонал, който няма да получава материално възнаграждение – доброволци. Това е практика в други страни; не са ми известни примери за България.

Ученици в гимназиална възраст и студенти биха могли за работят като санитари. Някои от тях може би мечтаят да учат медицина или друга специалност, свързана със здравеопазването – работата в здравно заведение би могла да им даде по-реалистичен поглед върху желаната професия, както и да развие нужната нагласа и психологически качества и умения. Студенти по специалности, свързани със здравеопазването биха израснали като професионалисти и личности ако прекарват повече време сред пациенти и бъдещи колеги.

Млади квалифицирани специалисти, които все още не са си намерили работа, биха могли да се развиват и да повишават конкурентноспособността си. Пенсионери без финансови проблеми биха могли да продължат да се чувстват полезни и да разширяват социалните си контакти.

Работата може да включва и дейности, които спомагат за емоционалния комфорт на пациентите, както и за възстановяване на прекъснатите им образователни дейности (особено важно за деца и ученици).

Нямам представа дали наличните закони в България правят невъзможна такава практика. Предполагам, че не, тъй като съм виждала близки на лекари да им помагат не само в частни кабинети, но и в болници, а и според някои харти на пациенти (струва ми се, че различните здравни заведения имат право и си съставят свои), болниците официално дават възможност близките и приятелите на болните да ги посещават и подкрепят по време на лечението.

Доброволци могат да помагат на здравеопазването и извън здравните заведения – като посещават домове и т.н.

Нестопански организации биха могли да помагат с осигуряване на информация, набиране и подготовка на доброволци.

Чудя се колко мениджъри в областта на здравеопазването са мислили да привлекат доброволци, дали има сериозни законови пречки, дали ще се появят доброволци и каква ще бъде мотивацията им, дали браншът би лобирал за законови промени, които да улеснят такива практики.

Информация за доброволци – тук и тук.

Прощъпулник

сетих се тестването на тулку (децата, в които се  предполага, че се е преродил някой лама); кадърът е от „Кундун“, филмът на Скорсезе

Когато Стоян беше малък, едни ми казваха, че съм прекалено амбициозна и не го оставям на мира, та затова свири на пиано, учи солфеж, играе народни танци, участва в клуба по астрономия, учи английски вкъщи. В същото време други ми казваха, че му давам прекалено много свобода и не настоявам за упорит труд и високи постижения в нито една от тези области. Днес ще говоря по първия въпрос.

Вчера говорих с едно момиче, чието кандидатстване в университет тази година пропада заради ниските й оценки от годишните изпити в предпоследната й година в гимназията – ще се наложи да почака, докато завърши с хубави окончателни оценки. Тя беше притеснена, но в крайна сметка се успокои, когато разбра, че през свободната година може да изучава нещата, които е искала, но не са били достъпни за нея по време на гимназията, както и да се запознае с такива, за които не е чувала. Тогава, след като е научила повече за света и за себе си, може по-информирано и мъдро да избере университетската си специалност.

Познавам едно момче, което щеше да учи строително инженерство не защото беше наясно с професията и себе си, а защото беше чувал, че е хубава професия и мислеше, че е подходящ за нея, понеже е добър по математика. Проблемът, обаче, е че той нямаше как да знае дали се интересува от друго и дали може да е добър в него, тъй от детството си се беше занимавал само с математика – родителите му настоявали за това и не му показали нищо друго. Радвам се, че накрая осъзна, че знае твърде малко за света и за себе си и реши да се запише в либерален колеж и да пробва повече неща.

Познавам много ученици, за които окръжаващата среда е предлагала училище и телевизия до завършване на прогимназия, след което са били насочвани от родителите си към професионална гимназия [ техникум ], „за да вземат занаят“. В резултат те учат общообразователните предмети за по-кратко време от съучениците си в другите гимназии и губят повече шансове да развият интерес към тях.

Това, което ме притеснява в такива случаи е бедната на стимули среда, в която израстват децата. Споделям идеята, че насила хубост не става, че ако детето никак не намира за интересна някаква област, не бива да го насилваме да се развива в нея, дори и ако има талант, но ми се струва, че понякога не даваме на децата шанс: не ги запознаваме с много неща, а когато ги запознаваме, го правим по скучен или плашещ начин, след което твърде бързо решаваме, че нямат интерес или способности. Да, аз съм за свободата, но дали съществуването във вакуум предлага кой знае каква свобода?

Тази натъжаваща ме тенденция се засилва от прагматичността на родителите, които смятат, че извънкласните дейности губят време, което би могло да се използва за учене на уроци, че повечето предмети са излишни, понеже детето им „очевидно“ няма да се развива в тези области и пр.

По-нататък ще пиша по-сериозно за необходимостта от стимулираща среда. Днес просто искам да споделя едно забавно откритие: спомних си за прощъпулника – обичаят пред току-що проходилото дете да се оставят различни предмети и според това кой е първият избран от детето предмет да се гадае бъдещото му професионално развитие. Изборът на детето, обаче, зависи от това какво са му предложили роднините.

Вярваш ли в Призванието?

Като съм тръгнала да възхвалявам Рамачандран, да отбележа и това, че от осемгодишна възраст преминавал от една страст към друга, и че ако не бил станал невролог, щял да е археолог и да изучава древния Шумер, Месопотамия и долината на Инд. Предполагам, че е щял да бъде точно толкова добър, отдаден, продуктивен и щастлив. С което пък искам да кажа, че не вярвам в Призванието – единствено, върховно и едноформено (така както не вярвам в романтичната теория за половинките).

Хората имат потенциала да вършат добре много различни неща. Освен това, ако любопитството им не е убито, то ще ги влече към различни области. Ако не заглушават гласовете, които задават въпроси, твърде вероятно е да има доста хора, които се интересуват от всичко (особено ако са в стимулираща среда).

Ето защо не споделям тревогите на младите хора, които бързат да изберат и да специализират, но ги разбирам, защото знам как ги притиска средата. Сигурна съм, че предстои години наред да разнищвам тази тема, но засега просто я подхвърлям заради тези, с които напоследък я обсъждаме.

Припомням им това свое писание (отпреди 2 години и половина) и препоръчвам горещо книгата „Любопитни умове„- 27лични истории на големи съвременни учени. Може би ще подействат успокояващо фактът, че от физика и математика някои са стигнали до психология, както и фактът, че отпаднал от училище заради проблеми с наркотици и липса на интерес към образованието работник на бензиностанция може да бъде поканен за участие в тази сбирка.

За общоприетото в науката+

Рамачандран казва „Мразя навалицата в науката. Не си падам по големите научни конференции. Казвам на студентите си:“Когато ходите по тези срещи, вижте посоката, в която са тръгнали всички, за да можете да поемете в обратната. Не се водете по модата.“

Скептицизмът и различната гледна точка са хлябът и солта на науката, и на теория учените го признават, но на практика? На практика научната тълпа успява да стъпче „дисидентите“ – толкова успешно, че някои идеи просто потъват. Това се случва заради порочния начин, по който се гради „общоприетото“ в науката: за да се смята, че съществуваш като учен, трябва да публикуваш. Първо трябва да те одобрят, а често тези които одобряват просто не искат да популяризират изследвания, които биха могли да подронят собствените им позиции. Колкото повече хора са съгласни с теб, толкова по-лесно публикуваш и толкова повече те цитират (с което ставаш известен и те смятат за авторитет и те цитират още повече).  За да си подсигуриш потупване по рамото, и ти потупваш по рамото. От подкрепата на „общността“ в голяма степен зависи и финансирането, което ще получиш за да работиш (понякога нещата могат да опират чак до кокала, т.е. заплатата, с която оцеляваш физически).

Разбира се, ако няма как да се реализираш като учен, можеш да си вадиш хляба и по друг начин, но тъжното е, че идеите ти потъват в неизвестност. Днес можеш да ги публикуваш сам в Интернет, но какъв е шансът да бъдат забелязани от някой, който би искал да ги изследва? А колко идеи са потънали преди Интернет? А преди английският да се превърне в lingua franca на науката?

Днес, благодарение на Интернет и английския, може да се събере и подреди наличното знание (да речем под формата на mind map), така че за всеки да са видими и непопулярните позиции, пък и за да може ВСЕКИ, който иска да стигне до границите на завладените от науката територии да го направи бързо, лесно и сигурно. Бях писала за това тук. Моделът може да е като онзи, който предложих за историята. Хубаво е да се помисли и за начина, по който да се показват връзките между различните области (вероятно с тагове).

За сложните машини

Чета за Рамачандран и нежеланието му да ползва сложни уреди. Тъй като в известна степен споделям това отношение към машинариите, чудя се дали е задължително да ги използваме за да стигнем до същината. Днес на много физици им е ясно, че източните философии преди хиляди години са стигнали до същите прозрения (виж това и това). Бихейвиористи (понеже не се интересуват от мозъка) и лаици (понеже не са в час с науката) са стигали до идеята за пластичността на мозъка и са постигнали забележителни практически резултати. Вероятно задълбочаването в миниатюрни продробности благодарение на свръхспециализацията и боравенето със свръхсложни машини отнемат голяма част от мозъчния ресурс и понякога са отговорни за изгубването на общата картина.

Награди, наказания и други неща

Чета за Fast For Word – програма за деца с езикови увреждания и нарушена способност за учене. Казват, че винаги трябва да има награда – всеки път, когато детето бива възнаградено, мозъкът му отделя допамин и ацетилхолин, които помагат за утвърждаване на току-що направените промени в мозъчната карта.

Хм. Досега отричах изцяло използването на награди (и наказания) като се обосновавах, че човек просто трябва да бъде оставен да изживее естествените последици от действията си и да ги осмиссли. Сега, обаче ми се струва, че всъщност има много случаи, в които хората се нуждаят от такива стимули – на първо място заради това, че много от тях не са пораснали достатъчно, за да откриват причинно-следствените връзки. Нужно е да им бъдат показвани, подчертавани – понякога дори с въвеждане на изкуствени стимули, които са по-видими и по-разбираеми за съответния етап от развитието им. Когато тези стимули престанат да действат, може да се наложи поетапно да се въвеждат нови, докато се стигне до момента, в който хората могат пряко да възприемат и разберат истината.

„Изхабяването“ на стимулите е всъщност положително, понеже бележи израстване. Предизвикателството е за този който играе ролята на обучител / възпитател / образовател – да открие следващия подходящ стимул. Това изисква задълбочено мислене и време, но също и познание.

Някои стимули (или липсата им) могат да отведат „ученика“ в твърде пагубни за него посоки, независимо от добрите намерения. Оценките в училище и родителските наказания, например, са отвели доста ученици надалеч от любопитството и самостоятелното изследване, от радостта от ученето. От друга страна, пък, същите  тези неща могат да бъдат подтиснати от „разглезващи“ стимули като прекомерно гледане на телевизия.

Мисля, че изкуствено създадените задачи трябва да съдържат вграден в себе си стимул – това ги прави по-добри от другите, които нямат и изискват външна подкрепа. Вярвам, че е по-добре този стимул да е положителен, че отрицателният е по-добре да се избягва (какви ли невротрансмитери се отделят тук?), освен в случаи, в които ученикът трябва да научи нещо за истинска опасност.

Кое, обаче, е истинска опасност? Предполагам, че различните“обучители“ имат различни идеи за това. Твърде много родители, например, смятат, че истинска опасност е получаването на ниска оценка, а на мен ми се иска да смятат за опасност изгубването на любопитството и радостта от ученето – изобщо, а не само в академичен контекст.

Всичко което написах се отнася не само за академичното и изобщо „интелектуалното“ учене, но и за развитието на емоционалността и пр.

В момента се чувствам доста глупаво, току що осъзнала колко малко знам за човешкия ум, а съм и родител, и учител 😦 Добре, че не съм се захванала да пиша учебници 😉