А ако не получиш признание?

Някои от учениците ми казват, че се чувстват удовлетворени когато в резултат от труда си получат благодарност и признание, или просто видят радостта в очите на този на когото са помогнали. В такива случаи ги каня да помислят дали биха вършили същите неща ако осъзнават вероятността работата им да не бъде призната, понеже тези за които вършим чудеса, може да не са в състояние да ги забележат дори.

По-голямата и по-важната част от работата ми е невидима за тези с които не работя, а в повечето случаи предизвикваща недоумение у тези с които работя. Оттам и съпротивата и недостига на сътрудничество, а понякога и откритите нарушения на добрия тон.

Това което правя е сложно, време- и трудоемко дори и при идеално разбиране и сътрудничество, така че е имало случаи, в които съм се питала дали да продължавам. Понякога си задавам въпроса дали си струва да работиш с пълно посвещение с човек който не оценява това дали си струва всички допълнителни усилия които влагам за да му помогна да осъзнае процеса и смисъла му, а понякога и да го манипулирам ако това е единствения достъпен за мен начин да задвижа процеса, а манипулирането ме натоварва с мисли за етиката, а оттам и с тягостни чувства.

В същото време осъзнавам, че в този момент, на това място, съм единственият шанс на този млад човек да излезе от блатото на застоя, да прекрачи отвъд твърде тесния си свят. Така че опитвам пак, и пак, и пак, защото с времето може поне мъничко да му се отворят очите. „Мъничко“ означава, че няма да може да вземе повечето неща, които бих могла да му дам. Това ми напомня за собствените ми ограничения, но не бива да губя надежда, че някога, дори и ако е след години, когато ще е далече и съвсем забравил за мен, може да отвори доста по-широко очи.

Кога ще се науча на истинско търпение?

13 thoughts on “А ако не получиш признание?

  1. Pingback: А ако не получиш признание? « полетът на костенурката

  2. А какво значи истинско търпение? Защото, понякога, търпението ни прави по-пасивни. Може би, за да ти стигнат силите и да можеш да понасяш етическия товар, трябва да си по-устремна.
    Колкото до признанието, на човек му е нужен малко повече опит, за да му е достатъчно просто да знае, че е зарадвал друг.

  3. Не знам за останалото .. ама като те чета, ми се иска повечето учители не само в .бг, а и по света да са като теб. Т.е. да се занимават с тази работа заради самата работа и самото удовлетворение, и защото наистина искат да дадат нещо на някого, а не само за да вземат там едни пари на края на месеца.

    Щом си стигнала дотук, не мисля че е нужно да се учиш повече на каквото и да е търпение. Мисля, че дори и най-големите инати един ден осъзнават колко много са вложили (и постигнали) учителите им опитвайки се да ги направят хора🙂

  4. И аз често съм се замислял над смисъла на това, което правя след като поредната вълна от идеи и ентусиазъм са се разбили в стени от неразбиране, пасивност или откровенно отхвърляне. И въпреки очевидната нелогичност да продължаваш да вършиш нещо, което никой не разбира и не желае от теб, винаги остава един вътрешен копнеж по непостигнатата хармония. И тогава си измисляш някакви оправдания, като за пред другите и ставаш и продължаваш да дълбаеш в посоката – докато не постигнеш вътрешното усещане, че оставяш след себе си нещо хармонично … пък каквото ще да става.

  5. Не мисля, че ти трябва повече търпение. Щом все още се занимаваш с това, значи вече имаш повече търпение, отколкото аз например някога ще имам🙂

    Обективно погледнато, дори и човекът, за който го правиш, в самия момент да не оценява твоите усилия, ще ги осъзнае, когато вече е постигнал целта, към която си го тласнала. А дали тогава ще изрече признанието на глас, това вече е негова лична преценка. Поне аз съм на принципа give credit where it is due.

    Иначе желанието да получиш признание издава частичка класически нарцисизъм, но в това няма нищо лошо. Не всички сме светци (всъщност твърде малко от нас са…😀 )

  6. Още когато и аз бях в групата от кандидастващи забелязвах, че не всеки отценяваше колко много екстра часове влагаш в това, което правиш и винаги съм мислила, че е просто жалко. Ти си първата учителка, която съм имала, която наистина искаше да ме научи на нещо повече от това, което е написано в учебниците и в много случаи знанията, които получих се оказаха много по-полезни от сухата теория. Винаги ще съм благодарна, че срещнах такава невероятна учителка и приятелка🙂

    А за признанието…ами аз лично все още търся признание за това което правя просто защото все още имам нужда някой друг да ми казва, че съм полезна за света. В този смисъл, признанието е свързано с лично самочувствие🙂

  7. От два месеца синът ми посещава вашия курс.По професия съм инженер-математик и не мога да се изразявам красиво,точните науки донякъде ощетяват човека откъм това качество:).Цялата си благодарност към вас изразявам с една дума-ПОКЛОН!

  8. Лид, майка ми е учителка. Отдавна е пенсионерка, има и сериозни здравословни проблеми. Нейни стари ученици непрекъснато й се обаждат, пишат писма, непременно минават да я видят, когато си дойдат – хора вече на по 30-40 години, с кариери, семейства – пръснати по целия свят, от Европа през Щатите и Аржентина до Далечния Изток. Гледам я как се зарежда за седмици напред от всяка среща (предварително си гълта хапчета за кръвно, милата), как помни и знае всичко за тях, как кара мен и сестра ми да ровим из Интернет и да й четем за професионалните им успехи… и си мисля, че май никоя друга професия не дава този (може би неочакван) бонус на един човек в последната фаза от живота му.

    Сигурно е невероятно усещането, че си помогнал не само за това, което друг човек е постигнал, а и за това той да бъде такъв, какъвто е. Доколкото наблюдавам майка ми през призмата на моя аналитичен mindset, е така. То е нещо повече от това да гледаш нещо материално, сътворено от теб, и да си викаш – маамустара, добре съм го направил. Това последното и аз го мога😉

    А през тези 30 и кусур години учителски стаж майка ми несъмнено си е задавала въпроса за търпението, и то нееднократно.

    Колкото и парадоксално да звучи, понякога смисълът се усеща инстинктивно – дори когато и разумът, и емоциите говорят друго.

  9. Казват, че Божиите мелници мелят бавно … ето затова ми е нужно търпение, понеже в много от случаите никога няма да разбера нещо за резултата🙂

  10. Шанса „да изляза от блатото на застоя“ …

    ‘Това ми напомня за собствените ми ограничения,
    но не бива да губя надежда.
    Някога, дори и ако е след години,
    когато ще е далече
    и съвсем забравил за мен,
    може да отвори доста по-широко очи.“

    Ако не получиш признание
    търпението ще те нучи,
    че си оставила следа.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s