А ако не получиш признание?

Някои от учениците ми казват, че се чувстват удовлетворени когато в резултат от труда си получат благодарност и признание, или просто видят радостта в очите на този на когото са помогнали. В такива случаи ги каня да помислят дали биха вършили същите неща ако осъзнават вероятността работата им да не бъде призната, понеже тези за които вършим чудеса, може да не са в състояние да ги забележат дори.

По-голямата и по-важната част от работата ми е невидима за тези с които не работя, а в повечето случаи предизвикваща недоумение у тези с които работя. Оттам и съпротивата и недостига на сътрудничество, а понякога и откритите нарушения на добрия тон.

Това което правя е сложно, време- и трудоемко дори и при идеално разбиране и сътрудничество, така че е имало случаи, в които съм се питала дали да продължавам. Понякога си задавам въпроса дали си струва да работиш с пълно посвещение с човек който не оценява това дали си струва всички допълнителни усилия които влагам за да му помогна да осъзнае процеса и смисъла му, а понякога и да го манипулирам ако това е единствения достъпен за мен начин да задвижа процеса, а манипулирането ме натоварва с мисли за етиката, а оттам и с тягостни чувства.

В същото време осъзнавам, че в този момент, на това място, съм единственият шанс на този млад човек да излезе от блатото на застоя, да прекрачи отвъд твърде тесния си свят. Така че опитвам пак, и пак, и пак, защото с времето може поне мъничко да му се отворят очите. „Мъничко“ означава, че няма да може да вземе повечето неща, които бих могла да му дам. Това ми напомня за собствените ми ограничения, но не бива да губя надежда, че някога, дори и ако е след години, когато ще е далече и съвсем забравил за мен, може да отвори доста по-широко очи.

Кога ще се науча на истинско търпение?

Advertisements

Нещата, които не ме убиха

Не знам дали нещата, които не успяха да ме убият ме направиха по-силна. Понякога си мисля, че не са ме убили просто защото съм имала късмета да се родя по-силна от средностатистическите хора – по-здрава и по-флегматична, с по-малка стръв към живота и по-малко его.  Имала съм и късмета въпросните неща да не се окажат по-големи от това, което мога да понеса. Разказвала съм истории – ако ви е интересно, върнете се назад в архивите на блога.

Не мисля, че научих кой знае какво от собствените си неприятности. Може би това, че ми е по-приятно да не ми се случват.

Надеждата, че точно на мен може да ми се размине май не се брои за научен урок.

Дали се брои за такъв увереността, че каквото и да се случи, ще се опитам да направя нещата по-добри, независимо чия е вината, че ако оцелея телом, ще го преживея духом? Но не съм сигурна дали научих това по емпиричен или теоретичен път.

Може би най-много съм научила от неприятностите, които още не са ме сполетели – научих се да приемам, че може да ми се случат. Използвам ги за упражнение – представям си какво би било ако се случат и накрая все стигам до извода от предния абзац.

Май най-много съм научила от неприятностите на другите – това, че ще продължат да страдат докато не се научат да живеят в собствената си компания, както и това, че е хубаво да спестяваме на хората неприятности, които със сигурност ще ги смажат и да не им спестяваме такива, които могат да ги направят по-силни, дори и ако боли.

Твърде вероятно е да съм доста дебелокожо арогантно същество, на което не са му се случвали кой знае какви неприятности, но така се чувствам ок.

Това е в отговор на поредната блогърска щафета, подадена ми от Димитър, на която вече е отговорил моят приятел Аспарух. Подавам я на всеки, на когото му се пише по темата.

Къщата на Дани и други приказки

Тази сутрин прочетох малко от „Тортила Флет“ и започнах да виждам историята като анимационен филм – с хлабав, плавен и мек рисунък и точно такива движения.

Този филм няма а се нуждае от сценарист, защото ще има разказвач, или по-точно четец. Не искам нито една от думите на Стайнбек да се изгуби.

Таймингът ще се задава от текста, който няма да бъде рязан и огъван за да пасне на изображението. Това ще направи филма доста дългичък, което не е проблем, а преимущество – така „Тортила Флет“ ще се превърне в сериал от 17 епизода (колкото са и главите).

Така ще запазя чудесния език на книгите, и хората ще си спомнят, че хубавите книги са хубави не само заради идеите и сюжетите а и заради думите. (Друг път ще говоря за органичната връзка между думите и идеите). Никак не обичам онези детски книги, в които преразказват старите ми любими приказки. Преди години бях започнала да купувам една поредица книги, привлечена от красивите илюстрации. След време когато реших да прочета приказка на Стоян, открих, че не е истинската омагьосваща с думите си приказка, а опростен преразказ.

Може да е вярно, че една картина ти казва толкова, колкото и хиляда думи, но аз знам думи които картините не могат да изразят, така както познавам извикани от картините чувства, които думите не могат да изразят.

Думите са си думи, а картините са си картини. Може да се случва така, че много техни територии да се припокриват, но има и такива, които не се. Защо да ги изрязваме и изхвърляме? Световете, които носим в главите си и без това се смаляват.

естетски размишления

Обичам да разглеждам карикатури, илюстрации и комикси – повече заради красотата, отколкото заради идеите. Като цяло обичам ведри, дружелюбни и добронамерени картинки, което, обаче, не значи непременно политически коректни или радостни, тъй като смехът и прозренията дебнат дори иззад гробищните плочи и бебешките пелени.

Много от тези картинки са обвързани с кокретни времена и култури, които прозират през дизайна на предметите и дрехите. Ако искам да се науча да рисувам добре, ще трябва да го правя от натура – да скицирам хора, места и предмети в града, в който живея. Там, обаче, виждам предимно грозни дрехи, прически, сгради и предмети … толкова различни от тези, които виждам в любимите си картинки.

Джордж Прайс също обича красивите неща, но повече от половин век рисува за списание „New Yorker“ грозновати хора, запуснати места и евтини предмети. Намирам картинките му за красиви. Как се получава така? Дали зависи само от него или и от нещата, които рисува? Има ли безнадеждни случаи, в които лошият вкус е всичко? Дали от фьешън и „Всичко по един лев“ естетиката може да се извади нещо красиво?

Черният лебед

Една пуйка всеки ден получава храна от стопанина си. С всеки изминат ден става все по-уверена, че той я обича и ще продължава да се грижи за нея. Минават хиляда дни. На хиляда и първият стопанинът заколва пуйката.

През 17 век в Европа вярват, че всички лебеди са бели. Изразът „Черен лебед“ означава нещо несъществуващо и невъзможно. До 18 век, когато в Австралия европейци виждат черен лебед.

Насим Талеб умее да открива поуките във всяка история и пролуките в човешкото мислене. От една страна го прави, за да се забавлява ( той предпочита да работи малко, да чете интересни книги вместо да гледа телевизия и да чете вестници, да говори с интересни хора, да се разхожда, да съзерцава), а от друга, за да се предпази и да спечели от случайността – особено от онези неочаквани събития с големи последици, които нарича „Черни лебеди“. Хобито му е да дразни хората, които вземат твърде насериозно себе си и качеството на познанията си, на които не им стиска от време на време да си признават, че не знаят. Интересува се основно от това как да вземаме решения в условията на недостиг на информация и разбиране, за да не се превърнем в пуйки.

Фен е на Пиер Хюе, Пиер Бейл, Попър, Поанкаре, Монтен, Хайек, Манделброт, Дани Канеман, Амос Тверски и т.н. Нарича себе си емпиричен скептик и епистемократ 🙂

В новата си книга (вече я има и на български за 15 лв., докато от „Хеликон“ си я купих на английски за 9.95 преди няколко месеца), Талеб отново е многословен и сладкодумен. Запознава ни с добри и лоши мислители и практики от областта на науката, бизнеса и философията. В индекса си подчертах доста имена. Има и дълга библиография.

По-рано съм писала за другата му книга:

Надхитрени от случайността

Надхитрени от случайността 2

Скучни изводи

Наскоро моя приятелка искаше да се откаже временно от една дълго чакана възможност, за която беше работила много. Отлагането, обаче, не й гарантира същите условия след година.

На мен ми се иска да приеме тази възможност още сега – не само защото ми се струва, че за нея би било по-добре, но и защото се страхувам да не я изгуби съвсем. Предполагам, че за мен е толкова важно и заради това, че аз самата никога не съм имала такава възможност и по съвсем обективни причини никога няма да имам. Но това, за което завиждаме някому може да не е чак толкова ценно за самия него 🙂 Знам, че макар тази възможност да засяга почти всички аспекти на живота й и би трябвало като цяло да го промени в нейна полза, никой не може да гарантира, че ще се чувства щастлива ако я приеме сега.

Понякога за да имаме едно, трябва да се откажем от друго, и в някои случаи изборът е доста по-труден от това дали да си купувам книги или да спестя за ваканция извън града, в който живея.

Но когато човек приема факта, че не може да има всичко и не роптае, а поема отговорност за собствения си избор (защото избор винаги има, дори и в концлагерите), животът му не се превръща в древногръцка трагедия.

Моите предизборни обещания

Вчера прекарах 2 часа у родителите ми. Говорихме за политика. Разнищихме сините, червените, герберите, кафявите и др. Прибрах се уморена и ми стана лошо. Реших да сложа край на политическата си активност за този сезон.

Не вярвам, че на света има политическа сила, която сама или в коалиция да е в състояние да превърне едно парче земя в райска градина. Дори и ако се състои от човеколюбиви безкористни гении и мъдреци. Дори и в такъв случай, голяма част от населението ще се състои от средно и нискоинтелигентни егоисти, част от които са мързеливи. Ще изтече доста вода докато се променят мнозинствата. А не мен ми остава да живея не повече от половиин век.

Ще продължа по старому, дори и ако дойдат на власт фашистите:

Ще спазвам някои закони, а други ще нарушавам, като всеки път си давам сметка за мотивите си и последствията.

Ще продължа да търся Истината и да споделям малките си открития.

Ще се старая да върша добре нещата, с които се захващам.

Ще подписвам петиции и ще се включвам в демонстрации само в краен случай. Когато ми изглежда изкусително да настоявам някой друг (например Държавата) да свърши нещо, ще си задам въпроса дали лично бих се ангажирала с него. Ако отговорът е „не“, то тогава нещото или не е толкова важно (следователно не е нужно да настоявам за него), или аз не разполагам със знания, умения и време за да помогна. Ако е вярно първото, ще си мълча. Ако е вярно второто, ще подкрепя с петиция / демонстрация / дарение, но само ако виждам в това действие потенциал за промяна.

Ще пестя ресурс откъм символични действия, за да има за реални такива. Предпочитам, например, да отделя часове, за да обясня на някого какъв е проблемът, вместо да се утеша, че с един подпис или разходка допринасям за решаването му.

В неделя ще гласувам за Синята коалиция и Соломон Паси. И ще стискам палци да спрем фашистите.