Изприщвам се от драма и скръб

Днес моя близка призна, че изприщването й вероятно е причинено от това, че преди няколко дни минавала покрай кварталното училище точно когато пристигнала линейка и взела едно дете. Според нея нямало да се изплаши (както и според мен – все пак е медицинска сестра и цял живот е работила с деца) ако една жена не била изкрещяла „Коя ли майка изгоря!“.

Ненавиждам този драматизъм. Не само защото не е задължително всяка виеща линейка да предвещава смъртен случай. Не мога да го оправдая и в случаите, в които е съотнесен към действителна смърт, дори и ако е мъчителна и ненавременна. Не само защото смъртта е нещо естествено, което сме наясно, че ще ни се случи. И у мен са останали някакви човешки чувства и ми се случва да тъгувам заради нечия смърт, да изпитвам съчувствие и т. н., така че приемам, че и други хора биха могли да ги изпитват; не мисля, че човек трябва да подтиска такива чувства, НО не вярвам в автентичността на показната скръб, с която ни облъчват медиите – толкова често, че тя е попила в умовете на толкова много хора като политически коректна и социално желателна, че се е превърнала в условен ритуален рефлекс.

Любимият ми символ на показната скръб са заснети от телевизия гимназисти, които се прегръщат, плачат и палят свещи за загинал съученик. Напомнят ми за една случка от началото на студентството ми. Съвсем скоро след есенната бригада моя състудентка загина блъсната от кола. Курсът ни беше натоварен на автобус и откаран от Шумен във Варна за поклонение у дома й. По пътя се разказваха простотии и се пяха весели песни. Докато Р. беше жива, през двата месеца, в които работехме, почивахме и учехме в непосредствена близост, всички я намирахме за странна и досадна (и пропускахме да отбележим, че освен това е мила, услужлива, позитивна и жизнерадостна); по-милозливите си разказвахме смешки зад гърба й, а другите й се подиграваха открито. Показната ни скръб не ни направи по-добри.

Ето защо не слагам кръстчета в Skype, не се включвам в групи на опечалени във Фейсбук. Пазя си силите – за да се грижа за близките си, за да си върша работата, за да пиша в блога. Така ми остават достатъчно за да действам в случаи, в които е нужно, хм, известно хладнокръвие.

Advertisements

13 thoughts on “Изприщвам се от драма и скръб

  1. Направо съм бесен от подобно съпреживяване „Коя ли майка изгоря“.
    Бесен!
    В това няма нищо човешко. Това е цинично и бездушно. Това е примиренческо. Това е самосъзалъгване и фалш. Това наранява човека с проблем. Това е самодоволно.
    Според мен идва от българската ни твърдост. Каква твърдост, чиста проба късогледство, премесено с цинизъм. Бесен съм! Бесен съм заради всички подобни проявления на „твърдост“ в жените и мъжете.

  2. Има хора, които едва ли не насила ни правят свидетели на показните им „трагедии.“ Навремето се чувстах дори длъжен да откликна и да им обръщам внимание, за да не изглеждам безсърдечен.
    Някои събития и малко натрупан опит обаче промениха възгледите ми.

  3. За конкретния случай се съгласявам, но по принцип мисля, че има нужда от ритуалите, съпровождащи смъртта, и от натиска върху хората да си придават опечалени или поне сериозни физионимии, независимо как се чувстват.
    Осъзнах го много ясно, когато преди година гледах по телевизията как в Палестина и Ирак тълпи празнуваха по улиците смъртта на хора, които смятаха за свои врагове.
    В „Омагьосаната зима“ от Туве Янсон едно от най-силните места е погребението на катеричка, умряла от студ. Муминтрол се опитва да го уреди горе-долу прилично, намира черни лентички и ги връзва по опашките на приятелите си. Малката Мю не иска лентичка и заявява, че ако скърби, няма нужда да надява лентичка и да го демонстрира пред всички. Муминтрол отвръща: „Да, АКО скърбиш, но нали ти не скърбиш!“

  4. Да си „придаваме опечалени физиономии“ е социално-желателното поведение у нас, май. И се сещам, че в нашата култура имаме дълги традиции – навремето е имало баби – оплаквачки, които са оплаквали покойниците. Обаче едно е да скърбиш искрено, друго е да го правиш, защото „така е прието“.
    Изпитвам трудност да разбера следното: защо, когато не съм тъгувал показно с шумни вопли и рев до бога, такива хора, които се изказват в стил „Коя ли майка изгоря!“ са ме обвинявали в безсърдечност?

  5. Maya M: Не разбирам нито логиката, нито извода от дадения цитат.
    Аз също смятам, че ако скърбя за някого не е нужно да го демонстрирам по какъвто и да е начин. А ако не скърбя, това е още по-безсмислено, защото ще си бъде лицемерие.
    Един пример с религията: Ако вярвам в бог в сърцето си, не смятам, че е нужно да ходя на църква, да паля свещи, да се кръстя и да спазвам всички църковните ритуали.
    И обратното, ако правя всичко това, но не вярвам, това прави ли ме религиозен.

  6. Не разбирам защо трябва да сме различни, защо трябва да се държим нетрадиционно. Защо трябва да се правим на нещо повече. Живота през хилядолетното развитие на човечеството е формирал определени норми на поведение и съпричастност на индивидите в животинския свят. Какво лошо има да се съобразяваме с „така се прави“, с традициите наложени от времето?

  7. Съгласна съм с Гравитон. Според антрополозите човешкото започва тогава, когато общността започва да почита своите мъртви. Бих добавила, че според мен цивилизацията започва с почитта към чуждите мъртви. Да си свалиш шапката (ако имаш такава) и да си придадеш ако не опечалена, то поне сериозна физиономия, когато край теб преминава погребалното шествие на непознат или дори на враг.
    Съвместният живот на хората не е проста работа. През хилядолетията опитът е утвърдил правила как да живеем заедно, без това да бъде непоносимо гадно или твърде кратко. Например да поздравяваме всички познати (а в слабо населените места – дори и непознатите). Дразня се от младежите, които не ме поздравяват, защото не ме харесват, и се смятат за много интелигентни, освободени от предразсъдъци и носители на ново начало. Ритуалите и приетото поведение при смърт са нещо още по-важно. С времето самите ритуали може да се променят, но когато някой ги отрича изцяло, ще ми се да му се случи да попадне насред народно веселие в чест на успешен атентат, пък тогава пак да говорим.
    Липсата на опечалена или поне сериозна физиономия при смърт произвежда омраза. И според мен с право. Затова ми се струва, че ако някой иска да се весели в обстановка на траур, трябва да го прави по-тихичко, като първо пусне пердетата и сложи децата да спят.

  8. „Ритуалите и приетото поведение при смърт са нещо още по-важно…“

    Така е. Но… Тук говорим за превзетото, „за пред хората“ скърбене или тревожене за (възможно) нещастие. Толкова превзето, че може да стигне до всяване на паника (както виждаме от началото историята на Лид).

    И още говорим за това, че има хора, които вдигат шум до бога, може би защото си мислят, че така на всички ще им стане ясно колко страдат ТЕ, колко са съпричастни ТЕ, колко са добри ТЕ! И ако не ревем подобаващо, вероятно не страдаме, не съпреживяваме, не сме добри… Тъпо е.

  9. Според мен има известна разлика между „прилично/прието поведение“ и лицемерно спазване на ритуали. Това е разликата между приличието и показността, между любезността и угодниченето.
    Например аз не бих отишъл на погребение в клоунски костюм и с широка усмивка на уста, независимо от отношението ми към починалия. Но пък няма да се преструвам, че плача, когато не ми се плаче. Нито пък бих носил черна лента, която за мен не означава нищо. Нито бих ходил на гроба на някой бегъл познат при всеки църковен празник, само защото „ритуалът“ го изисква.

  10. Смърта вдъхновявя …
    Аз лично съм си поръчал за погребението Реквием-Моцарт .
    Проблема е , че освен хората на изкуството вдъхновява и плиткоумните журналисти , които всеки ден рисуват утрешния Апокалипсис .

  11. Прекаляваш мила. Висините се постигат от нивото на стъпалата. Трябва да се научиш да отскочиш.

  12. Мая М-„…РИТУАЛИТЕ съпровождащи смърта…..“
    Българската етническа фолклорна музика стана известна по света
    и дори спечели музикалната награда „Гранми“ 1990, САЩ,
    в изпълнението на „Мистерията на Българските Гласове“.
    Интертесното в случаят е , че болшинството от песнопоенията
    са погребални и жалеещи мъртвите. Съвсем не случайно.
    Колко странно, а може би не, е че светът ни забеляза
    в проявата си на вековно опечалени ‘орфеевци“.

    Друга проява на „Ритуали и прието Поведение при смърт….“
    е некролога. Некрологова България .
    В Протестантския, Католическия , Мюслманския свят
    та дори и в Русия не съм видял и помен от некролог.
    Присъствието на смърта в ежедневието на българина
    е болезнено натрапчиво и депресиращо подтискащо.

    Забелязал съм, че ритуалите и поведението съпровождащи смърта
    са специфично тягостни при част от балканските и южно-средиземноморските християнски етноси с ортодоксална интерпретация на християнските и езически обичаи.

    Разпятието и Въскресението от Смърта
    е по-почитания религиозен празник у нас.
    Рождеството Христово е апогея на християнството по света.

  13. Бисер, само едно уточнение – Възкресение е по-почитано от Ортодоксалната църква, а католиците почитат повече Рождество. Култът към смъртта няма общо толкова с религията, а с балканския ни манталитет. Има цели изследвания за нашия фатализъм и негативизъм. Примерно „спи като заклан“ може да не се каже с лошо, но я си представи как спи заклания човек. Може да си намериш по темата нещо от Ориана Фалачи, има интересни неща 🙂

Коментари са забранени.