Шаренията на свободата

Да си представим идеалната ситуация, в която политическите партии бяха идейни и ценностни сдружения, а хората гласуваха, за да подкрепят идеи и ценности. Изборите щяха да продължат да наподобяват спортни залагания, в които, колкото и да е нищожна вероятността, всеки тайничко си мечтае да удари еднолично джакпота. На повечето хора щеше да им се иска представляващата ги политическа сила да спечели солидно мнозинство, така че да може лесно да управлява в съответствие със своите ценности и идеи.

Струва ми се, че късмет ще извади оная нация, в която това не се случва, в чийто парламент могат да се чуят много гласове, които представят различни перспективи. Вярно е, че до решения ще се стига доста по-бавно и по-трудно но е по-вероятно взетите решения да са благоприятни не само за мнозинството.

Демокрацията може да е власт на мнозинството, но мен ме е грижа за губещите малцинства. В този смисъл за мен демокрация и свобода не са непременно синоними. Ето защо ми е важно малцинствата да имат право на избор във всички случаи, в които не застрашават живота, здравето, свободата и собствеността на други същества. В противен случай демокрацията би била просто инструмент на тоталитаризма.

Ако сте свикнали да възприемате демокрацията като неизменен синоним на свободата и ви се струва, че говоря глупости, ще ви дам примери:

Ако управляващата партия със солидно мнозинство приеме закон, с който забрани практикуването на частен бизнес, а на вас не ви харесват условията за работа на предлаганите работни места? Това вече се е случвало в нашата страна по време на социализма.

Ако управляващата партия със солидно мнозинсто реши да национализира цял отрасъл и да превърне държавата в монополист, а вие работите в същия отрасъл като собственик на бизнес или професионалист, който предпочита досегашния си работодател и свободата да го напусне и да работи за друг ако условията вече не му харесват? Това вече се е случвало в страни с развита пазарна икономика и дългогодишна парламентарна традиция.

В такива случаи, ако сте от малцинството, което просто иска да практикува професията си при условия които му допадат, ще ви се наложи да емигрирате. Ако, обаче, страната ви е част от по-голяма международна общност (като ЕС или някогашния източен блок) и правилата в по-голямата общност са същите като в страната ви, ще трябва да заминете доста надалеч. А ако не е позволено да излизате извън страната, понеже тя се управлява от патриотично мнозинство?

Още по темата в Свободата да се роиш

Клан срещу клан

Като минавах покрай предизборния щаб на една политическа сила в една съботна сутрин, останах с впечатлението, че виждам семейно събиране. Спомних си лица от листата им за общинските избори, където, в дългия списък, по-ясно се откроява моделът – няколко близки семейства образуват партийна организация. Или пък листата е изградена от колеги. Или пък от колеги и техните семейства.

Преди време питах как се влиза в политиката. Миналият ден си отговорих – чрез познанства, а най-естественият начин да си близък с някого офлайн в своя град е да сте роднини или колеги.

И все пак, когато става въпрос за политика, не следва ли обединяването в партии да става около идеи а не на базата на личностни взаимоотношения?А как в офлайн среда можеш да срещнеш повече хора, които споделят идеите и ценностите ти?

Ако отдолу се сдружаваме и работим по правилата на шуробаджанащината, без да сме притиснати да го правим, защо се оплакваме, когато след време, в по-критични ситуации изгубим по силата на същите правила?

Парламентаризмът може и да е замислен като възможност за изразяване на волята на групи от хора, обединени около идеи и ценности, но у нас той се практикува като средство за прокарване на икономическите интереси на хора, които формално застават зад каквито и да е идеи, стига да имат по-голем шанс да влезнат във властта.

Добросъвестна книга за родители

Често казвам, че никой не е станал пророк в собственото си село, но на практика все по-често откривам пророците си в своето село – в блогосферата, Фейсбук, Туитър.

Част от тях се опитват да бъдат добри родители и споделят откритията си. Сигурна съм, че от някои от тях някой ден ще издадат книги за родителството. Василена вече го направи с помощта на Горичка и издателство Ciela.

„Близо до бебето“ е само 143 страници, но от нея научих много повече, отколкото от тлъстия том на досадника Д-р Спок, който описва проблеми и после съветва да се обърнем към специалист. Не пазя книгата на Спок и никога не бих я купила за подарък.

Книгата на Василена е успокояваща – напомня, че можем да се справим с отглеждането на бебе без да се разорим или да се превърнем в безпомощни пациенти. В същото време, обаче, напомня, че това е занимание, което изисква посвещаване на време и внимание, че аутсорсването и делегирането трябва да се обмислят внимателно, защото е твърде лесно да се успокоим, че отглеждането на дете е въпрос най-вече на пари, а накрая сметката да бъде уредена емоционално и физически от самото дете. Може би е по-добре книгата да се прочете ПРЕДИ зачеването.

„Близо до бебето“ не предлага изобилие от подробни съвети, а отправни точки, които е задължително да имаме предвид днес. Оттам нататък добросъвестните читатели е добре да направят собствени проучвания в книги и сайтове, което ще бъде лесно – вече имат пътна карта.

Ако знаеше молитвите на другите

Не е лесно да бъдеш снизходителен към родителите си особено ако се чувстваш наранен от тях. Още по-трудно е да живееш със знанието, че си наранил децата си, особено ако ти се струва че си можел да им го спестиш. Единственото изцеление за тези болки изглежда да е осъзнаването, че всеки винаги прави най-доброто, на което е способен в момента. Вместо да казваме, че Х е можел да постъпи така, а не онака, можем да помислим дали има хора които ИСКАТ да изберат по-лош сценарий от най-добрия.

За тези които не са се влюбвали по време на брак / връзка, напускането на партньора И децата може да изглежда като най-големия грях на света. За много деца решението да останеш не се брои за смекчаващо вината обстоятелство.

Не знам дали някога ще прочета класическата „Анна Каренина“, но се радвам, че прочетох малката „Молитвите остават“ (Dualar Kalicidar) на Туна Киремитчи, написана в днешния век. В нея няма да откриете хладни обобщаващи разсъждения като моите дотук, а САМО диалог – между две жени, които се срещат през 21 век в „цивилизован повече от необходимото“ град е Централна Европа за да си говорят на турски.

Едната е немска еврейка, прекарала най-хубавите години от младостта си в Истанбул (за да е далече от Хитлер), а другата е млада истанбулчанка, която учи в европейски университет в момента. Едната е чела „Анна Каренина“, а другата ще я прочете сега. Останалото е тайна 😉

Не знам турски, но преводът ми изглжда чудесен. Напомня ми ЛЕКО за стила на Ерик Еманюел Шмит.

143 стр., 6.99 лв., ИК „Труд“

Далеч от влудяващата тълпа

Когато бях бременна, видеозонът беше лукс, и се използваше по лекарско предписание или с връзки (от любопитство за пола на бебето). За упойки при раждане чух няколко години по-късно. За поредицата тестове, които си правят днес тези, които могат да си го позволят, нямаше да знам ако миналата година не беше забременяла моя близка приятелка. Нямаше да знам и за това, че цезаровото сечение се прилага като единствен метод за раждане в някои болници, понеже е лесно за планиране и организиране. Тогава си дадох сметка, че ако бях забременяла преди Дафинка, вероятно нямаше да ми дойде на ум за тестовете, и новата ми бременност щеше да се различава от предишната по това, че можеше евентуално да се изкуша да пожелая снимка на ембриона, за да не изглеждам като фосил от първите седмици на „Супершоу НЕВАДА“.

Днес, докато чета „Близо до бебето“ (книгата), осъзнавам, че раждането на Стоян е протекло по един от най-прекрасните възможни в БГ сценарии – вероятно благодарение на това, че се случи през нощта, че останалите седем раждащи също не бяха „с връзки“, а лекарят е безкрайно мил и спокоен човек, който остана такъв дори и когато му се наложи да изтича до вкъщи да зашие разрязаната с буркан ръчичка на детето си. В това време акушерките си вършеха работата, а „Супершоу НЕВАДА“ си вървеше. По тяхна заповед ми се наложида върша доста работа – да ходя насам-матам, да дишам така и онака, и накрая да отида в родилната зала – тогава, когато се бяха уверили, че съм готова.

Признавам, че не бях сигурна дали разбирам последните им въпроси и напътствия, и още тогава завидях на жената на състудента ми Косьо, която по същото време вече беше добре подготвена за раждането благодарение на курсовете, които посещаваха в Германия. Признавам и това, че на съзнателно ниво също не бях убедена, че казвам истината, когато ме питаха дали съм готова, но казах „Да!“; май по-скоро ми беше омръзнало да ме боли и ми се искаше да приключваме вече.

Не че наоколо нямаше пищящи и паникьосани жени, но природно хладнокръвна и калена от престоя ми в отделение за патологична бременност, си следвах своя agenda още от сутринта, когато (два дни преди термина) трябваше да избирам дали да остана с майка ми вкъщи или да отида на язовир с останалите. Предпочетох придвижванеот язовира до АГО с шофирана от баща ми кола, придружавана от сестра ми, племенника и бъдещия баща пред придвижване с извикана от майка ми линейка и придружавана от майка ми. Лекото изтичане на водите започна към обед, но не обезпокоих никого с тази информация. Следобед се прибрахме, внимавах с храната, прегледах си чантата и към 10 вечерта прецених, че е добре да тръгна за болницата преди да е станало съвсем напечено и време за лягане.Тогава съобщих, че имам нужните симптоми.

Днес смятам, че е добре човек да е наясно какво се случва по време на раждане, но тази подготовка поставям на второ място след душевната нагласа на спокойствие, оптимизъм и доверие в природата. Ето защо бих избрала не толкова лъскава болница, където ражданията не са прецизно планирани. Бих се чувствала по-спокойно ако не съм част от конвейр и мога да правя нещата, когато наистина им дойде времето. Но за това как да се чувстваме ОК, когато много неща не зависят от нас ще пиша друг път.

Неразбраното тайнство на майчинството

Дали изобщо искам да разбера?

Дали изобщо искам да разбера?

(Систинската мадона е любимата картина на майка ми. Избродира я на гоблен, който ще наследя. Аз пък харесвам този фрагмент от картината, който липсва в гоблена.)

Преди няколко дни почина майката на мой приятел. В блога му прочетох, че ще му липсва. По-късно вървях по улицата и си мислех, че ако моята майка беше починала, вероятно за това щяха да научат от мен единствено тези, на които се налага да дам обяснение за отложена среща. Със сигурност нямаше да съобщя за смъртта й в блога, Файсбук и Туитър; иначе благоприличието щеше да ме кара да приемам съболезнованията, от които нямаше да имам нужда, а в това има нещо фалшиво, а аз не обичам фалшивите неща.

Многократно съм слушала анекдота за Дядо Мраз, който се отбил у нас да продава билети на Държавната лотария и ме попитал кого повече обичам – татко или мама, и аз съм отговорила „Мама“. Не си спомням тази случка от първа ръка, но я тълкувам като една от първите ситуации, в които съм избрала политическата коректност пред истината.

Чета мемоарите на Маргьорит Юрсенар, чиято майка е починала от родилна треска. М. Ю. си задава въпрода „Щях ли да я обичам?“ и си отговаря така: „Всичко ме кара да мисля, че отначало щях да я обичам с една егоистична и открадната любов, както повечето деца, по-късно с една обич, поддържана предимно от навика, насичана от препирни и все по-примесена с безразличие, както се случва с толкова люде, обичащи майките си.“ Аз пък дори не си спомням обич. От времето до което успявам да се върна досега, доминиращото чувство е желание да бъда далече от нея. На 5 (след като прочетох Пипи) вече исках да живея сама; на 18 си пожелавах да не преживее операцията. До 33 опитите й да се осведомява за живота ми и да влияе на решенията ми ме изтощаваха емоционално, докато бранех своето и в същото време се опитвах да я избавя от страданията, които твърдеше, че й причинявам. Преди няколко години взех решение да се погрижа за собственото си спокойствие и да я оставя да порасне, като спра с опитите да я утешавам. Оцеля, запази способността си да драматизира, и не изглежда да е по-зле сега, когато се старая да я лишавам от възможността да я упражнява в мое присъствие, в което ставам все по-добра.

Вчера срещнах една позната, която ми сподели, че синът й (на възрастта на моя, 16) толкова повече се отчуждавал от нея, колкото повече се сближавал с приятелката си, че вече й говорел единствено в повелително наклонение, а тя просто стискала зъби (защото е пич и не обича да драматизира, според мен). Опитах се да си се представя в тази ситуация и не успях. Може би заради разговорите, в които съм казвала, че не е необходимо човек да гостува на майка си всеки уикенд, а Стоян лукаво е казвал, „Що бе, лелка, аз пък смятам след време да те посещавам всяка неделя“, а аз съм отговаряла „О, не! Отвратително!“. Или пък заради разговорите, в които Стоян си е представял как след смъртта ми ще издаде книга „Моят живот с лелчето“, която ще се превърне в доходоносен бестселър.

Собствената ми ситуация на майка ме кара да си мисля, че описваната в книгите динамика между майки и синове вероятно не присъства с всичките си класически елементи във всички семейства. Или пък някои успяват да я надраснат, така че в отношенията майка-син да не остане нищо от първоначалното напрежение, за да се стигне до взаимодействие (или липса на такова) между две независими личности. В този смисъл майките придобиват статута на хора като всички останали (или пък губят статута си на майки, ако така повече ви харесва 😉 ).

Що се отнася до мен, макар че скоро с Георги ще се опитаме да създадем дете, така че в очите на обществеността ще стана майка за втори път, по-скоро се възприемам като някой, който помага за раждането и израстването на друг – нещо като акушерка и градинар, което не изключва възможността да бъда и приятел.

Това ме подсети за една стара случка. Мой приятел художник искаше да му позирам. Бях разбрала, че ще ме рисува в ролята на Богородица, но по време на първите скици разбрах. че всъщност съм в ролата на Мария Магдалена. Когато съобщих на майка ми за това изненадващо развитие, тя каза, „Ами той, Б., много добре те е преценил.“ Не ставам за Мадона защото не оценявам тайнството на майчинството или обратното?

Отечествен фронт?

Вчера (набързо поканена и нямаща време да проучвам) присъствах на учредяването на областната структура на ДНЕС (Движение за национално единство и спасение). Не станах член, но пък слушах внимателно и си водих записки. Искам да разкажа накратко, а изводите оставям на вас.

Пред вратата на залата няколко жени подканваха участниците в събитието да се регистрират като запишат трите си имена, ЕГН и се подпишат на листове, на които беше напечатано името на организацията, а под него 2-3 празни реда. Имаше отделни списъци за представители на медиите и неправителствени организации. Попитах дали вписването на името ми означава, че се регистрирам като посетител на събитието или като член на организацията. Уж било първото, но аз някак не бях сигурна, пък и не ми беше ясно защо ми искат ЕГН и любезно отказах. Но взех заявление за членство, в което искат да уточня и местоработата и длъжността си, да дам данни за контакт, ЕГН, естествено, но не и e-mail адрес.

В заявлението се съдържа декларация, че съм запозната с основните документи на организацията. Запозната с основните документи аз не съм, понеже ми се струва, че те би трябвало да съдържат поне устав / учредителен акт. Но според водещите на събитието, въпросните документи са АПЕЛ, ИСКАНИЯ и „Призив към българските политици“. Така и не разбрах дали тази организация вече е регистрирана по Закона за юридическите лица с нестопанска цел или това тепърва ще се случи.

Това което знам е, че вече от края на април са се включили 44 организации и 18 хиляди (според сайта им 7 хиляди) граждани. Изграждат се областни и предстои изграждането на общински структури, със съответните координационни съвети.

Певиците Силвия Кацарова и Мария Илиева споделиха мотивите си да се включат в движението. Първата обясни, че не е вярно, че за 45 години не е постигнато нищо. Било постигнато, но сега за миг се разрушило. И така се противопоставяли млади и възрастни. После доста говори поетът Иван Есенски.

На тази конференция имаше и гласувания – няколко пъти. Никой не брои вдигнатите ръце. Аз не гласувах нито за, нито против, нито се въздържах.

Гласуваха и за протоколистка, която пък не записваше нищо, а това се виждаше с просто око.

Тази организация има претенцията да положи началото на гражданско общество като изгради огромна структура и обедини и представлява всякакви граждани и организации. На мен ми се струва, че повече върви такива организации-шапки да се изграждат от сродни организации, а могат да бъдат и разнородни ако се наложи да се действа с конкретна цел – да се обединяват временно и … отдолу. На мен ДНЕС ми дойде някак … отгоре, но това е субективно усещане.

Изглежда ми странно асоциации на бизнеса да се обединяват с организации, изразяващи откровено нестопански интереси в такава голяма представителна и замислена като дълготрайна структура с твърде общи цели. Все пак не става въпрос за обединяване около конкретен проект, за което е нормално да работят заедно и гражданското общество, и бизнеса, и политиците. Ама, кажете ми, бизнесът и гражданското общество едно и също ли е и естествено ли е бизнесът да се счита за част от гражданското общество?

Чудя се дали политиците са естествена част от гражданското общество, след като на тази конференция присъства инкогнито кандидатката за евро-депутат от Синята Коалиция Петя Ставрева? Ако са естествена част от гражданското общество, защо тази организация излиза с апел към политиците и се заявява като техен коректив?