Чувството ми за собственост

Чета за развитието на идеята за частната собственост, и всичките психологически и философски оправдания до Хегел и Уилиям Джеймс не ми се вързват със собствените ми усещания по отношение на собствеността.

Да, обичам „моите“ неща – предметите, книгите, приятелите, Стоян, Георги. Да, в тях има нещо от мен, и у мен има нещо от тях, понякога дотолкова, че не усещам граници между нас, но не бих могла да кажа, че който и да е предмет, пространство, личност или идея е разширение на собствената ми личност.

Да, бих била щастлива ако въпросните неща и същества са в изправност / здрави, ако имам взаимоотношения с тях; да, бих била тъжна, ако някой от тях пострада или бъде откраднат и пр., но нараняването / изчезването на който и да е, няма да ме остави с усещането за откъсване на част от моята личност, за смаляване на личността ми.

Да, бих била щастлива да се разпростра по-надалеч, да повлияя върху повече хора, неща и места, но не за да ги придобия като собственост, нито пък за да оставя свой отпечатък. Всъщност не искам да оставям следа; по-скоро искам да помогна на повече същества и неща да пребивават в света според законите на собствената си природа, за да развият целия си възможен потенциал, да осъществят призванието си. Едно от тези същества съм аз, и предполагам, следва да се грижа добре за себе си – да съм в оптимално здраве на тялото и духа, докато е възможно, за да се развия в това, което изисква същността ми.

Да, нужно ми е известно пространство, защото съм и физическо тяло. Да, нужни са ми храна, дрехи и други предмети, за да са възможни нещата, които написах в горния параграф, но не усещам да ми е нужно да се разширявам, за да завладея, да включа в себе си под формата на абсолютна собственост.

Може би съм твърде мързелива и не ми се полагат грижи за повече собственост от насъщната. Ако личността ми се разрастне прекалено много, ще натежи и ще ми е трудно да я нося.

Как станах такава? Не знам. Може би има значение фактът, че съм по-малкото дете в семейството: много от предметите които съм използвала са били оригинална собственост на сестра ми. Когато спрях да ги ползвам, оцелелите се върнаха отново при нея, за да служат на децата й.

Спомням си и времената, в които и на двете ни купуваха по един хубав шоколад от „Кореком“, и аз ядях моя с дни – блокче по блокче, залепени на пластмасова лъжичка от сладолед – като близалка, а сестра ми изяждаше своя на същия ден, и после искаше от моите блокчета, и аз й давах.

Да, болеше ме, когато вземаше нещо мое, за да ми го върне по-късно повредено, да го изгуби или подари – така изчезна първият ми часовник, подарък от баба, особено ценен с това, че го беше носила години наред, докато реши, че е време да се оттегли от света, в който се живее по часовник и да го даде на мен, защото ми е дошло времето да вляза в този свят (във втори клас). След това прекрасното ми първо дънково яке се оказа надупчено от киселина, но аз продължих да го нося с извезани с подходящ конец дупчици. По същото време се разделих и с металното късметче от шоколадово яйце (вярвахме, че металните играчки са късмети, защото се падаха рядко). Тези неща се случиха преди да привикна към въпросните предмети и да ги приема за даденост, горе-долу по същото време, в което беше издаден първият ми международен паспорт, а майка ми ми купи първия самолетен билет, който малко по-късно върна, за да замине сама да погостува на баща ми.

Може би още тогава съм усетила, че собствеността като продължение на личността е доста съмнително нещо. Осъзнаването дойде години по-късно, когато Стоян беше малко дете, а аз си дадох сметка, че съм отговорна за него, но моите григжи не го правят моя собственост, че е отделна личност най-късно от момента, в който са прерязали пъпната връв.

Предполагам, че това признаване на автономността (постепенно и от негова страна) ни прави толкова близки, за разлика от отношенията ми с майка ми, която е твърде настоятелна в опитите си да налага и защитава правото си на собственост върху мен, че ми се налага да поддържам здравословна дистанция, която ми позволява да дишам.

Тази физическа дистанция, обаче, е невъзможна за поддържане в случаите, в които се налага хора да споделят общи помещения. Още по-трудно е да поддържаш психическа независимост, когато някой разполага сповече сила (под каквато и да е форма) от теб и е решил да упражнява волята си върху теб – като родител, работодател, изнасилвач и пр. дребен тиранин. Тази роля може да се играе и от природна стихия или безлични цивилизовани обстоятелства. Въпросът е как да откриеш вътрешната си сила, с която да устоиш, в някои от случаите като се оставиш – come what may – без да се чувстваш унизен, поразен, негодуващ.

С всичко това не казвам, че всеки случай изисква от нас да се предаваме – има случаи, в които разполагаме с ресурси да се справим, но има и други, в които не е така. Въпросът е да правим разликата.

P.S. Нося любимите си единствени сандали трети сезон. Когато ме изоставят, ще си купя нови.

P. P. S. По отношение на обществото … струва ми се по-важно да защитаваме от посегателствата на дребните тирани дори и тези, които не могат да си платят за услугата, отколкото да защитаваме правото да се превръщаме в дребни тирани ако можем да си го купим.

Advertisements

4 thoughts on “Чувството ми за собственост

  1. Добре дошла отново! Честно ще ти кажа – дразня се, че пишеш за политика и си загърбила точно тези текстове на размисли, които май са ми любимите! Много ми е приятно да чета разсъжденията ти! Зарежи я тази политика! 🙂

  2. Честно да ти кажа, до тези размисли стигнах докато четях и мислех за политика 🙂 Едното не пречи на другото, стига да има достатъчно време за писане 🙂 Проблемът е, че тези дни няма, но скоро ще има 🙂

  3. Ако хората в общите помещения са се разбрали да не бъдат дребни тирани или просто не са такива, то здравословна дистанция може да се спазва. Въпреки физическата близост. Вярвам, че във всички видове човешки взаимоотношения е жизнено необходима такава дистанция, дори и когато двете страни споделят общо пространство. Много често проблеми възникват от това, че на едната страна й е нужно по-голямо разстояние, а на другат – по-малко, а понякога и никакво.

  4. Чъвството ти за собственост
    се проявявя най-ярко в анализите и есета ти.
    Welcome back again, Lid !
    Кавалерски е , че си дала мегдан на Светла Енчева
    да обясни това което те вълнува
    и вероятно да отговори на собствените ти дилеми.
    От птичи презокеански поглед
    с Бого си приличате по призвание и мисия в обществения живот.

    П.П.-Хората и сандалите си приличат.
    Колкото и да са любими –
    стават само за няколко сезона.
    И си купуваме нови.

    Собствена си остава само пъпната ни връв.

Коментари са забранени.