за отменянето на българския език

Отново получих покана да протестирам срещу т. нар. отменяне на българския език. Изглежда така:

Искат да отменят Българския Език като задължителен, т.е. държавата ни няма да изисква от гражданите си да знаят граматични и пунктоационни правила. Той пак ще се изучава, но няма да се изисква. "Няма държава, която да не изисква от гражданите си, които са минали българско обучение, да не знаят книжовен език. Няма значение турци, роми, африканци, араби. Щом са граждани не трябва да се съобразяват със законите и правилата на държавата, в която имат гражданство…"
Това е предложено от председателя на Комисията по образованието и науката господин Лютви Местан (по народност турчин)! На 20 март е прието на първо четене без възражение. Защо не е казано по новините никой си няма и на представа.
Апелирам всички, които имат българско самосъзнание да подпишат петицията, защото иначе от България скоро няма да остане и следа. Това е скандално и не бива да се остави така.
На подолу посоченият електронен адрес можете да подкрепите българскив език.http://www.bgpetition.com/knijoven-balgarski/index.html >>>

Е, това не беше ли на мода миналата година? Ако някой все още не е разбрал, става въпрос за премахване на излишно повторение в закона. Ако не ви мързи да прочетете стария и новия текст и да помислите, направете го. Ако толкова много ви харесва да се включвате в протести и петици, можете да се включите в тази група – тя е широкоспектърна и така ще решите проблема с протестите и подкрепите веднъж завинаги.

Ако получите още една покана да участвате в подобна петиция, можете да копи/пейстнете този текст и да натиснете „reply to all“.

Причини да гласуваме


Група американски звезди записаха клипчета, с които призовават хората да гласуват в последните президентски избори. Ще се вържеш ли на такова клипче? Ако не, на какво? Какви са твоите причини да гласуваш? Ще настояваш ли и твоите приятели и роднини да гласуват?

Открих го при Аспарух, но няма да  кажа точно къде 😉

Прокълнатото щастие на леля Ица

tosho donchev

Корицата, която краднах от издателство Жанет-45

Ако се нуждаете от леко и вкусно четиво, в което да не подчертавате дълбоки прозрения или важни факти ( не казвам „плитко“! )

Ако изпитвате носталгия към по-тихи и не-чак-толкова-технологични времена

Ако харесвате писането на Исабел Аленде

Ще ви хареса и книгата на Тошо Дончев – семейна хроника от първата половина на миналия век (до 1958), фокусирана върху леля му по майчина линия. Историята се разказва в очарователно преизказно наклонение, с изключение на епизодите, в които авторът е бил свидетел.

Преводът от унгарски е безупречен, а книгата е само 212 страници. Името на автора е българско, защото баща му е българин. Събитията от/ точно след 1956 в Будапеща са маркирани пестеливо и изящно, както и голямата война преди това.

Бих искала и аз да напиша нещо толкова красиво за не чак толкова красивите семейни случки и взаимоотношения. Някога се чудех дали от всяка реалност може да се получи хубав текст. След като прочетох тази книга, ми се струва, че може. Представяте ли си някой ден да напиша роман – красиво и непредвзето четиво made in Bulgaria?

По пътя (подвеждащо заглавие)

Пандов попаднал на текста ми за Пърсиг и ме попита дали имам „По пътя“ на Керуак. Да, имам я, разбира се – това беше библията на гимназиалните ми години. Не си спомням почти нищо от нея, освен момента, в който двамата герои се затварят в банята за да си говорят на спокойствие и остават много часове – защото ми припомнят за мен самата и най-близката ми приятелка от онова време.

Пандов, обаче, ме подсети, че наскоро прочетох „Пътешествия с Чарли“ на Стайнбек, която бих приела за своя библия сега.

Предполагам, че младите бунтари ще сбърчат презрително нос и ще предпочетат автостопа пред произведения по поръчка микробус, и едва ли биха избрали за спътник кралски пудел с френско потекло. Ще им кажа, че прехвърлилият петдесетте си години Стайнбек е не по-малко чувствителен от бунтарските икони. Напротив, чувствителността му е с доста по-широк диапазон. А понеже не се възприема като част от специална общност е напълно лишен от конформизъм. Мъдростта му го прави мек, тъй че онова, което изпълва бунтарите с гняв и презрение, у него пробужда тъга и стремеж да разбере.

Стайнбек тръгва на пътешествие в самото начало на шейсетте години на миналия век, за да усети отново страната, за която пише, да чуе, види и помирише промените, за които само е чел по вестниците през последните двайсет и пет години, в които не е пътувал, а е писал по спомени.

Маршрутът му започва от Ню Йорк, лъкатуши във всички посоки, стига до Сиатъл, спуска се надолу, за да се завърне през Юга. Книгата, обаче, не разказва само за места; Стайнбек се опитва да улови духа на Америка в храната, джобните издания, подвижните къщи, националните паркове, лова. Размишлява за надпреварата във въоръжаването, Студената война, расизма, урбанизацията, екологията, икономиката – по любимия ми начин – не като разбирач, а като човек, който не може да не погледне по-далече от носа си и който разчита на способността си да наблюдава със собствените си очи и да разсъждава със собствената си глава -така, както са правили без притеснение любопитните хора преди да се появят експертите и статистиката.

Благодаря на Георги, че ме запозна с онзи Стайнбек, който ме накара да се смея. Искам още от него … както исках от другия Стайнбек, когато препрочитах често „По пътя“и не забелязвах „Пътешествия с Чарли“. Кога ли ще намеря време да пиша за книгата, която свързва двата вида пътешествия – „Нов живот“ на Орхан Памук?

Човешката любов

Ако искаш да построиш прекрасен нов свят, трябва да имаш визия и стратегия, да знаеш какво искаш и как да го постигнеш. Ако, обаче, започнеш да се питаш защо, едва ли ще стигнеш далеч. „Защо“ е въпрос за философи и дилетанти, но не и за професионални революционери.

Какво се случва с професионалните революционери, когато осъзнаят, че след победата на революцията хората няма да са се научили да се обичат? Стягат си багажа и си заминават? Не всички. Остава този, който няма къде да отиде – за да се грижи за неблагонадеждния човешки материал и да надмогва всеки ден високомерието си на човек, желаещ да построи за този същия народ земен рай – благородното презрение, от което започват всички диктатури.

Възможно ли е човек, който не може да си затвори очите за позволеното от Бог зло да реши да се оттегли от ролята си на спасител? Да. Къде би могъл да отиде? Там, където може да се живее без алчност и амбиции – в някои от местата, отбягвани от всички. Ще го направи ли наистина? Като прочетеш книгата ще разбереш сам. Тя се казва „Човешката любов“ (L’amour humain), написана е от Андрей Макин (Andrei Makine) – първият чужденец, награден с „Гонкур“ (1995). Любимото ми издателство „Леге Артис“ е отпечатало няколко от книгите му.

От „Човешката любов“ научих за Африка толкова, колкото щях да науча и от посветен на нея брой на L’EUROPEO – за колонизаторите, за освободителните революции, за политическите и икономическите интереси, които се борят за влияние, за класата на убийците, за модерните конференции, посветени на бъдещето на Африка, за евтиния й човешки материал. Нищо не е просто в Африка, затова, за да ми е по-лесно да запомня най-важното, ще си послужа с най-доброто мнемоническо средство – образа – на разфасован слон, от който всеки получава своя пай.

Но книгата не е брой на L’EUROPEO, а историята на мъжа, който обича – роденият в началото на петдесетте син на просветен анголски революционер и неграмотна черна богиня, покръстен в марксизма на петнайсет, след като е получил солидно католическо образование в сиропиталище. Перфектно обучен в московския учебен център за революции стажувал в Куба и реализирал се в Африка.

Любовта на живота му се казва Анна – дъщеря на престъпник, излежал присъдата си в лагерите на Сибир. Успяла е да фалшифицира произхода си, за да учи в университет в Москва. За да не се завърне в родния Сибир, се жени за син на партиен велможа. Обикаля света като съпруга на съветски дипломат и пълни огромния си московски апартамент с екзотични предмети.

Любовта никога не отпада.

покрай L’EUROPEO: Стената

(прекрасен брой)

Нужно ми е време за да осмисля социализма. Не искам да бързам да приема политически коректно становище. И без това сме под натиск да поглъщаме информация, която нямаме време да изследваме сами и да приемаме за свои политкоректни или точно противоположните им гледни точки. Без нюанси.

При социализма не бях под натиска на неовластени хора да вярвам в политкоректното; сега съм. Много по-конформистко ми изглежда сега – блогосферата налага конформизъм; някогашните ми приятели – не. Вече е все по-трудно да водиш истински разговор – да се отделиш от идеите, да ги сравняваш и пр. Сега повече хора като че намират част от идентичността си в политическите си убеждения, и здраво се държат за тях. Затова и не могат да разговарят сериозно за тях, да не би да ги изгубят или пък да чуят насмешливото „get a life“. А аз се чудя какво всъщност е животът според тези, които ми казват, че нямам такъв.

Виртуална изложба

reflections_end-29

Пирин: Ски пистите под връх Тодорка, 2007 година

reflections_end-30

Пирин: Сверната стена на връх Вихрен и Мраморният дял с Кончето, 2007 година

Северната част на Мраморния дял към Предела все още изглежда различно от Тодорка. Не се знае докога.

Фотографът Александър Иванов вярва, че ако спреш за миг и погледнеш в душата си, можеш да направиш света такъв, какъвто мечтаеш да бъде.

ФотоСинтезис (място за фотография, хора и идеи) стартират виртуална изложба на негови снимки, посветена на международния Ден на Земята.

Можеш да видиш предните две снимки от изложбата при Жюстин, а следващите при Петър.