Интровертен скок от паяжината

Повечето преуспяващи в капиталистическия смисъл днес отделят доста време за да общуват с цел да градят и поддържат мрежите си. Това е валидно не само за шепата най-богати и влиятелни хора, описвани в книги като „Суперкласата“, например.

От години наблюдавам явлението в родния си град: сутрин и обед минавам покрай големи коли с чакащи шефовете си шофьори; с такива коли съм пристигала и съм си тръгвала от дълги отегчаващи ме обеди; изморявала съм се от „приятелски“ вечери, на които се ловят клиенти и пациенти.

Минаха десетина години, откакто не съм се качвала в лека кола, управлявана от шофьор на заплата. Последните набирани номера на „важни“ личности са прехвърлени от телефона на хартиен списък, който не нося в раницата си; не съм сигурна дали още са валидни. Повечето от собствениците на въпросните коли и телефони не съм виждала от години: ходя пеш и в други кръчми. Ако случайно попаднем в полезренията си, казваме усмихнато „Здравей!“ и толкова.

По-ново явление е изчезването ми от света на „простосмъртните“. За повечето от тях минават месеци преди да се съглася на среща. Изплъзвам се лесно – нямам стационарен телефон вкъщи, а в офиса вече не стоя повече от 9 часа седмично (събрани в три дни). Единствената група, на която е изключение да откажа среща са бившите ми ученици. За настоящите имам приемен ден 🙂

За някои е очевидно онлайн присъствието ми, но това не означава, че е лесно да разговарят с мен в реално време. Ползвам слушалки само за да не преча на другите в стаята докато гледам видео; микрофон не употребявам, а уеб-камера не притежавам. Ако ли случайно съм в чат, в 99.99% от случаите съм невидима.

Да, знам, че ако искам да променя нещо в света е по-лесно ако поддържам връзки с повече хора, но също така знам, че от повечето разговори с повечето хора не научавам нищо, а и не ми е забавно, а същото, предполагам важи и за тях. Това не означава, че забравям приятелите си и не ми пука за никого. Не. Просто смятам, че е по-добре да се виждаме / чуваме / чатим когато сме в състояние да си кажем нещо полезно, да измислим нещо умно, да се порадваме на присъствието си, или пък се налага да си помогнем. Общуването посветено на протоколно демостриране на свързаност ми е излишно и изморително. Затова никога не казвам „Забравихме се“ или „Не се обаждаш вече“. Не ме примамват и блогърските срещи.

Знам, че това самоизолиране може да ме докара до положение, в което съм забравена от приятели и познати, и никой не би ми се притекъл на помощ ако изпадна в беда. Отдавна съм избрала този сценарий пред разпиляването в показно лицемерие.

Така че търсете ме само тогава, когато имате нужда от моята помощ, наистина ви интересува как съм или бихте се радвали да пообщувате с мен. Никога не бих ви съдила за първото, дори и ако сте от тези, на които не им пука за мен – обикновени човеци сме и не можем да огреем целия свят с вниманието си. Така е честно и лесно. Хубав ден!

Ако това ти се вижда в противоречие с факта, че често блогвам, прочети едно обяснение отпреди 2 години.

Advertisements

8 thoughts on “Интровертен скок от паяжината

  1. Същите неща важат в поразително голяма степен и за мен, и то от доста години. Като резулат наистина в огромна част от случаите няма кой да се притече на помощ, но като се има предвид помощта, от която имам нужда, нищо не се променя кой знае колко…

  2. Е предполагал съм, че е така и за това никога не съм си позволил да нахалствам да част от свободното ти време като съм в Хасково примерно :)… Аз пък съм доста досаден и определено трудно бих могъл да се вкарам в такива ограничения, но предполагам, че и за теб важат изключенията!

  3. Защо имам чувство, че това е прощално послание (макар и временно). Утрешното слънце е по-ведро и ние всички се надяваме на него. Но играта с прощаването е опасна – ами ако не се върнеш?
    Все пак, ще те чакаме отново!

  4. Hehe Lyd ti kato edi priatel deto se sheguvashe che triabva chovek da e malko sociopat, stoto tezi „social networks“ mu se struvaha idiotski. No stavashe vapros za mreji v cyberspace ot sorta na Facebook…

    Neznam, spored men ne prekaliavai s tozi film, tova e patia kam cyberspace-only-life… stava neusetno…

    Ot 3 sedmici sam v Brasil… izgrajdam mreja… chuvstvam che horata s koito se spriatelih mi deistvat mnogo pozitivno… mnogo emocii… Celuvki

  5. Тъй, и аз не понасям тъпи протоколни разговори и безмислено дърдорене. Сега като нямам допирни точки с никой си е цяло мъчение да се общува с него. В Македония казват „Нема тема“, което си е много ясно послание – няма за какво да си говорим, очевидно не се радваме един на друг, само си губим времето и се малтретираме напразно.

  6. Всичко е добре в правилно преценени дози. Но и всеки преценя сам за себе си 🙂 Така, че този, който не уважава мнението ти, строи стена за него си. И аз съм инкогнито, че даже забравих последният път, когато съм бил „на линия“. Когато приоритетите се променят, се променят и действията. За това е нормално да действаме различно през различните дни, все пак всичко се променя, така или иначе…

  7. „Така че търсете ме само тогава… “ ….

    Това си е чисто теглене на черта и равносметка под нея… Човек се променя и когато осъзнае това се прощава с предходното… Новото е непознато и красиво, а понякога и страшно…

    Така възприех посланието ти и не претендирам да съм прав…

Коментари са забранени.