Цар Траян има магарешки уши!!!

Соломон Паси е простак; правителството е провал; Мис България е крокодил; президентът е бракониер; страната е пълна с национални предатели, а световната конспирация срещу нея никога не спи.

Ако искаш да запазиш България чиста, да нахраниш дете само с едно кликване, да натриеш носа на политиците, да спреш ислямизацията на България, да направиш циганите на сапун, а българският език да продължи да се преподава в училищата, да запазиш свободата на словото и традиционния вкус на киселото мляко, луканката и лютеницата, а кварталната забележителност да се обяви за деветото чудо на света, предай нататък словото:

Цар Траян има магарешки уши!!!

Включи се във Фейсбук групата, препрати на приятел, пиши за кампанията в блога си, бъди национално и глобално отговорен Българин!

Религиозните символи в училище

В моето атеистично детство, единствената свързана с религията книга притежавана от семейството ни се наричаше „Занимателна библия“, беше пълна със смешни рисунки на Бог и антуража му и показваше абсурдността на библейските текстове. Бабите ми бяха атеистки, но пък правеха помени на дядовците, а едната от тях сама произвеждаше восъчни свещи за случая. Майка ми твърдеше, че на 6 години се отрекла от Бог, след като горещите й молитви към Богородица да съживи родната й майка останали без отговор. Което не й пречеше да боядисва яйца. Същото правеха и някои туркини по настояване на децата си – нали в училище се устройваха великденски турнири 🙂 Но пък беше забранено ученици да влизат в църква по време на зрелищната служба, посветена на Възкресението.

В детството си майка ми прекарвала някои летни дни в двора на джамията, когато гостувала на роднини на село – там събирали всички деца, докато родителите им се трудели в ТКЗС-то, давали им закуска, а какички-гимназистки ги забавлявали и разказвали на ходжата колко по-голяма джамия са виждали в града.

И в моето и в нейното (на майка ми) детство и юношество, никой не е носил колиета и пръстени в училище, но пък всички са яли козунак и баклава.

На 5 години Стоян ми съобщи, че ще става „монас“. Отказа се след оглед на Бачковския манастир и съмнения, че там няма телевизор. В трети клас след училище отскочил до близката църква да обсъди някои богословски въпроси с попа. Между двете събития носеше в джоба си иконка, която сам пожела да му купя. Все още има такава на шкафа си, но започна да проявява лек интерес към житието на Буда и връзката между източните религии и съвременната физика.

Ако днес забраним на учениците да носят кръстчета и забрадки, как ще обясним на по-малките от тях, че не бива да носят в училище шарени яйца и курабии? Какво ще направим с думичките „Свети в имената на някои училища и с портретите и паметниците на училищните патрони, разположени на териториите на училищата?

Простак ли е Соломон Паси?

Google бомба падна на сайта на Соломон Паси (когато в Google напишеш „простак“, сред първите предложения на Google е сайтът на Соломон Паси). Кой пусна бомбата и защо?

Иван Бедров, водещ в re:tv направи обичайния преглед на блоговете в присъствието на Соломон Паси. Соломон Паси каза, че може да квалифицира голяма част от прочетеното като „простотии“. Моя позната е възмутена от факта, че Паси е реагирал първосигнално и не е обърнал внимание на съдържанието на сериозните проблеми, които поставят прочетените пред него текстове. Не оправдавам реакцията на Паси, но си я обяснявам по следния начин: по-често, особено когато четат бързо (или им се чете бързо), хората запомнят началото и края на прочетеното, особено ако е необичайно или смешно. Иван Бедров беше подбрал точно такива текстове за начало и край на четенето. Първият текст гласеше “ Хвани единия, удари другия … и бой, бой, бой.“ (по повод дебата Сергей Станишев – Бойко Борисов), а последният ефектно се присмиваше на опитите на европейското чиновничество да въведе политически коректни обръщения. Сериозните коментари по актуални политически теми бяха в средата на сандвича. Предполагам, че Бедров ги е подредил по този начин, защото и най-сериозните медии днес залитат в посока на развлекателното. Друг път ще коментирам защо и какво следва от това.

Паси попита Бедров защо чете блогове в ефир. Бедров отговори: „Това е нашият избор, избор на екипа на предаването, преглеждаме блоговете, новите медии на България, най-свободни засега и избираме някои от най-интересните мнения…“. Точно толкова първосигнално, колкото и Паси, но телевизионното време тече бързо и нямаме право на паузи за размисъл. Ако сме подготвени по темата сме в по-добра позиция. Ако не сме, по-добре да не коментираме. Но не винаги имаме избор. Нямаше начин Бедров да откаже отговор на въпроса, но защо беше неподготвен да предложи обосновка за отдавна направен с негово участие и отстояван до днес избор?

Паси изрази мнение, че медиите следва да представят информацията по естетически издържан начин, в частност с „приемлив речник“, да държат сметка за това, че думите в ефир стигат до децата ни. Следваше ли Бедров да се съгласи с това мнение? Или трябваше да го оспори? Или можеше да напомни на Паси, че естетиката в медиите е друга тема и деликатно да го върне към тази, за която Паси е поканен в студиото? Иван Бедров, обаче, беше притиснат от времето, и се опита да се защити като нападна изказа на политиците: „Ако тръгнем в тази посока за естетиката, която лъха от изказванията на министри, на лидери на опозицията, на кметове, вече ще стане много широк разговора, кой каква естетика разпространява.“ С това изречение той намекна, че Паси измества основната тема, но не беше достатъчно твърд и се остави Паси да го води в разговора.

И Паси настоя в посока на естетиката, а Бедров нито отговори на поставените от Паси въпроси, нито успя да го върне в темата с „Всеки има право да се изразява така както иска, така сме преценили, съобщили сме ги, от което не падна тавана..“. Според мен, последните пет думи издадоха напрежението и раздразнението на Бедров. А Паси неумолимо продължи.

„Да, помислете какво да направите, за да изглеждате добре, за да представите България в една по-добра светлина. Защото ако ние имаме един много голям проблем пред света, проблема за образа на България, тоя проблем идва преди всичко от това, че ние самите създаваме този лош образ за себе си по света.“ Тези думи на Паси, някои блогъри разтълкуваха така: „Паси смята, че за проблемите не бива да се говори“. Аз чета това по друг начин: България може да се представи в по-добра светлина, когато българските медии говорят по-изискано. Не мисля, че забележката на Паси беше към блогърите, а към официалните медии – в конкретния случай срещу re:tv, представлявана от Иван Бедров, защото официалните медии подбират на какво да дадат гласност.

Иван Бедров, обаче, както и повечето блогъри, сметнаха, че това е нападка срещу свободата на словото: „Ако някой затвори Интернет, съм сигурен, че изобщо няма да го има този проблем, защото няма да има различни мнения.“

И аз, като Паси, се чудя къде Бедров и някои блогъри прочетоха, че някои мнения не бива да бъдат изразявани. Продължава да ми изглежда очевидно, че Паси не коментира съдържанието, а стила. Но в последната забележка на Паси, може би се съдържа и коментар за съдържание (предлагано от медиите по принцип), но не мога да не се съглася с тези думи на Паси: „дълбоко се възмущавам, когато средствата за масова информация дават гласност на най-грозното, което съществува в страната, а не на най-красивото, което съществува в страната. Наистина, красотата в страната бива задушена от грозотията в страната, заради което ние постоянно създаваме образ на нашата страна като на грозна страна.“ Струва ми се, че Паси говори по принцип за това, което медиите избират да представят. Настоявам за думичката „избират“, защото всички медии (включително личните, като блоговете), всеки ден правят избор – за какво да пишат и за какво да не пишат, а още и как да го правят. Но това е друга тема, така че  слагам размишленията си за красивото в скоби, да не рискувам да оставя афектирани читатели с впечатлението, че настоявам медиите да  не представят проблеми и негативни новини.

Имаше ли право Паси да изрази лично мнение? И дали като публична фигура успя да направи достатъчно за да разграничи личното си мнение от това на представляваните от него организации?

Моето мнение: нито на Паси прилягаше да се отплесва в тази несъществена за предаването тема, нито да употребява думичката „простотии“, нито на Бедров да реагира уплашено, но се надявам и двамата да си извлекат поуките.

Интровертен скок от паяжината

Повечето преуспяващи в капиталистическия смисъл днес отделят доста време за да общуват с цел да градят и поддържат мрежите си. Това е валидно не само за шепата най-богати и влиятелни хора, описвани в книги като „Суперкласата“, например.

От години наблюдавам явлението в родния си град: сутрин и обед минавам покрай големи коли с чакащи шефовете си шофьори; с такива коли съм пристигала и съм си тръгвала от дълги отегчаващи ме обеди; изморявала съм се от „приятелски“ вечери, на които се ловят клиенти и пациенти.

Минаха десетина години, откакто не съм се качвала в лека кола, управлявана от шофьор на заплата. Последните набирани номера на „важни“ личности са прехвърлени от телефона на хартиен списък, който не нося в раницата си; не съм сигурна дали още са валидни. Повечето от собствениците на въпросните коли и телефони не съм виждала от години: ходя пеш и в други кръчми. Ако случайно попаднем в полезренията си, казваме усмихнато „Здравей!“ и толкова.

По-ново явление е изчезването ми от света на „простосмъртните“. За повечето от тях минават месеци преди да се съглася на среща. Изплъзвам се лесно – нямам стационарен телефон вкъщи, а в офиса вече не стоя повече от 9 часа седмично (събрани в три дни). Единствената група, на която е изключение да откажа среща са бившите ми ученици. За настоящите имам приемен ден 🙂

За някои е очевидно онлайн присъствието ми, но това не означава, че е лесно да разговарят с мен в реално време. Ползвам слушалки само за да не преча на другите в стаята докато гледам видео; микрофон не употребявам, а уеб-камера не притежавам. Ако ли случайно съм в чат, в 99.99% от случаите съм невидима.

Да, знам, че ако искам да променя нещо в света е по-лесно ако поддържам връзки с повече хора, но също така знам, че от повечето разговори с повечето хора не научавам нищо, а и не ми е забавно, а същото, предполагам важи и за тях. Това не означава, че забравям приятелите си и не ми пука за никого. Не. Просто смятам, че е по-добре да се виждаме / чуваме / чатим когато сме в състояние да си кажем нещо полезно, да измислим нещо умно, да се порадваме на присъствието си, или пък се налага да си помогнем. Общуването посветено на протоколно демостриране на свързаност ми е излишно и изморително. Затова никога не казвам „Забравихме се“ или „Не се обаждаш вече“. Не ме примамват и блогърските срещи.

Знам, че това самоизолиране може да ме докара до положение, в което съм забравена от приятели и познати, и никой не би ми се притекъл на помощ ако изпадна в беда. Отдавна съм избрала този сценарий пред разпиляването в показно лицемерие.

Така че търсете ме само тогава, когато имате нужда от моята помощ, наистина ви интересува как съм или бихте се радвали да пообщувате с мен. Никога не бих ви съдила за първото, дори и ако сте от тези, на които не им пука за мен – обикновени човеци сме и не можем да огреем целия свят с вниманието си. Така е честно и лесно. Хубав ден!

Ако това ти се вижда в противоречие с факта, че често блогвам, прочети едно обяснение отпреди 2 години.

Преглед на политическите играчи

БЛАГОДАРЯ на Майя Маркова, че написа втори текст, посветен на парламентарните избори. В него описва няколко неправилни мотива за гласуване и прави преглед на основните кандидати: БСП, СДС-ДСБ, ДПС, НДСВ, Атака, ГЕРБ. Текстът е изпъстрен с препратки към англоезичния й блог, в който е разглеждала подробно някои от споменатите политически явления и не само.  Майя не крие политическите си пристрастия.

––––––––––––––––––

И двата текста на Майя са отговор на моя призив да се образоваме преди да направим изборите си след няколко месеца.

През 19те години, които ме делят от първото ми участие в  избори, не научих кой знае какво за политиката и политиците. Смятам, че е време да се поправя. Ето защо пиша текстове (в категориите „политика“ и „избори 2009“), с които се опитвам да си изяснявам принципни неща. По-късно може да пиша и за конкретни политически партии и личности. Още не съм готова за това.

В най-горния ляв ъгъл на блога си напомням за предстоящите избори. Този надпис ще остане до изборите.

В линк категорията „избори 2009“ включвам блогове и сайтове, в които се пише  за политика. Приемам предложения за добавяне на линкове към пристрастни и безпристрастни четива.

Надявам се колкото се може по-скоро да съм научила достатъчно за да участвам в създаването на стартирания от Григор Гачев Учебник по гласуване, който ще бъде в помощ на избирателите и на следващи избори. Приканвам всички които имат време и желание, да се включат. Може дори само с въпроси които си задават. Това ще даде отправна точка на тези, които са готови да предложат отговори.

Участвам във Фейсбук група на хора, които смятат да гласуват.


Политически старчета

Често чувам оплаквания, че в политиката виждаме едни и същи лица, че е време в нея да влезнат нови хора. Дали първото е непременно лошо, а второто непременно добро?

На политиците (както на лекарите и електротехниците) се възлага извършването на определена работа. Ние, гражданите, сме техни клиенти, и някои области от живота ни зависят от това дали те ще се справят качествено с работата си. Всяка работа си иска майстора, а той става такъв след като е учил – трупал е знания и е развивал умения, оформял е цялостния си светоглед. Това изисква време за теоретично осмисляне, наблюдение и реален опит. Кой от нас би се чувствал комфортно ако знае, че фризьорът, на когото е поверил косата си в момента, подстригва за първи път, да не говорим пък за хирурга …

Нито младостта означава липса на майсторлък, нито старостта наличие. По-скоро е важно наличието на санитарен минимум познания и опит, а това означава санитарен период сериозни занимания с политика. Друга е темата къде и как кандидат-политиците натрупват политически знания и опит. Вярвам, обаче, че част от него следва да се натрупа в реалната политика, защото едно е да гледаш телевизия и да заявяваш, че ако беше премиер / министър, би постъпил иначе; друго е да си, и наистина да го направиш. От позицията на избирател, пък, ми е по-спокойно, когато мога да избирам измежду политически лица, които съм наблюдавала и преценявала.

Резултатите от политическите решения в много случаи дават плод години след изтичането на мандата на тези, които са ги взели. Много от избирателите, обаче, са нетърпеливи и очакват положителни резултати в рамките на 800 дни, например. Те са склонни да дарят вота си на тези, които ги обещават, а след това да ги накажат за неспазени обещания, като го дарят на следващият предлагащ бързи и лесни решения.

Когато мнозинството у нас даде шанс на поредния пожелал да изпробва късмета си в политиката, то, обаче, не му дава нито доверието си, нито съдействието си, а цинично застава отстрани да му гледа сеира. Покрай Google бомбата на правителствения сайт, някои попитаха дали следващото правителство трябва да започне работата си с етикет „Провал“, а други им отговориха, че ако новото правителство докаже, че е достойно и опровергае етикета, ще му бъде снет.

В такава обстановка, в стремежа си да се предпазят от политическо самоубийство, нарочените за новатори се въздържат от инициирането на сериозни промени, за да не предизвикват социално напрежение, и се задоволяват с козметични реформи или пък продължават някои популистки политики, с което не само че не решават проблемите, но ги задълбочават в дългосрочен план.

Гражданите нямат време да се замислят задълбочено, пък и не смятат, че е тяхна работа, а когато политиците избират да не ровят и размирисват, оборите ни си остават неизринати и преливат, но пък се препираме за това как да изглеждат фасадите им.

Ако критичен брой граждани и политици отделяха достатъчно време да си изяснят какво вСЪЩНОСТ е добро за дългосрочно устойчиво развитие на страната и какъв е оптималният начин да го постигнат, щеше да е по-вероятно да се споразумеят за стратегия и план, да започнат работа, а ако работата върви, кой би искал постоянно да сменя работната ръка и ръководителите й? Може би тези, които не се захващат с нея, но пък нямат търпение някой друг да я свърши.

Повече за политиката и изборите, в категориите „политика“ и „избори 2009„, както и в Учебника по гласуване. Очаквам и твоя принос 🙂

Познаваш ли Р.Г.?

Понякога избираме да излъжем, за да си спестим обясненията, след които ще останем неразбрани. Тези лъжи не ни отдалечават от истината, а изобличителите им не се приближават към нея. Но някои си въобразяват, че могат да ни познаят по делата ни. Изискват от нас постоянство и ни държат сметка за поредното противоречие. Но ние сме снизходителни към тях, защото не знаят, че пътят на парадоксите е пътят на истината, но това не ни пречи да се самоизмъчваме заради непоследователността си.

Да стоиш настрана от човечеството не е в противоречи с любовта към него, и това прави невъзможна преценката ми дали ако беше жив, Ромен Гари щеше да е във Фейсбук, и ако беше, дали егалитарно щеше да приема повечето покани за приятелство. След като прочетох книгата й, предполагам, че Нанси Хюстън би могла да предложи отговор.

И двете си позволяваме на говорим на ти с Ромен, но допускам, че го правим, защото никога не сме разговаряли с него лично. А ако бях? Дали първият ми порив щеше да е да го спася или да станем приятели? Второто ми изглежда по-мъдро и завинаги, някак по-далече от сантименталното самодоволство и самозаблудата.

Всъщност исках да ви запозная с Ромен Гари, с когото преди време ме запозна Иво Христов в третия брой на L’EUROPEO. От Р.Г. съм чела само една книга, но смятам да прочета още – заради самия него – обичам да чета написаното от хора които намирам за близки (като Айрис).

С какво е толкова специален? С предаността си към истината и красотата, щедростта, умението не само да прощава слабостта, а и да защитава правото на слабост.

„Това е просто твоят евреин, скъпа. Все същият. Тоя мръсник пак се отърва. Е, в края на краищата, нищо не мога да направя. Неизтребим е. Ела, скъпа. Този не може да пукне. Ела мила. Той не пречи на никого.“