Revolutionary road

Средата има начини да ни поставя на местата ни още преди да сме ги открили и да ни връща от пътя, по който сме тръгнали да ги търсим. И все пак, някои успяват да се откъснат и да се завърнат у дома, а домът е там, където се чувстваш у дома. Пол Гоген, например, напуска работата в офис и семейството си, за да рисува на Таити. Героят от „Алхимикът“ на Коелю след дълго пътуване открива съкровището в дома, от който е тръгнал. Аз пък се ядосвам, че някои родители всеки ден говорят поне по час в Skype с учещите в чуждестранни университети деца. Все се опитвам да им припомням, че когато ние бяхме студенти, мобилни телефони и Интернет не съществуваха, така че  бяхме оставени на мира, с по-големи шансове да пораснем.

Някои общества, обаче, не предоставят време и пространство на душите да пътуват и да растат. Такава е Америка в 50те. Същата Америка, кръстосвана от битници и скитници, на които не се налага да работят, за да изплащат все по-големи къщи за растящи семейства.

Какво се случва с тези, които не искат да спят на улицата, за да бъдат свободни? Електрошок или следваща бременност са някои от типичните възможности за 50те. Дали Америка се е променила чак толкова ако за някои хора след половин век възможният сценарих се нарича „Американски психар“ или „Американски прелести.“?

Въпреки че познавам трагизма на 50те в Америка от романите на Кънингам и писанията на разни юнгианци, много пъти съм казвала, че бих била щастлива да живея като майка и домакиня тогава и там. При условие, че мъжът ми не мрази работата си и може да говори. А всъщност нужно ли ни е да поставяме условия ако сме се научили да бъдем щастливи?

Семейство Уилър не са типичното американско семейство от 50те, а освен това разполагат с възможността да се преместят в града на мечтите си, Париж. Дали и те ще заприличат на съседите?

Advertisements

2 thoughts on “Revolutionary road

Коментари са забранени.