Четецът

Ралф Файнс и Кейт Уинслет в новия филм

През 1995 един мъж се връща в 1958, когато е бил на 15, за да си припомни първата си любов – с жена на 36. Според моя завършек на филма, той разказва цялата история на порасналата си дъщеря … защото аз бих го направила. Няма толкова страшни и срамни тайни, които не можем да разкажем на децата си – когато дойде подходящото време – не за да получим тяхното опрощение (понеже човек няма покой докато не си прости сам), а за да им помогнем да разбират, а оттам и да обичат повече.

Не смятам, обаче, че всяка история непременно трябва да бъде разказана, но е добре да бъде, ако по този начин някой би бил спасен. А точно това героят пропуска да направи на младини, за което е лесно да го осъдя. По същия начин е лесно да осъдя и жената, която можеше да спаси – затова че тя не бе спасила други. След това пък, бях на ръба да осъдя друг, за това че не е способен да й прости.

Да осъдиш е лесно, просто и хигиенично. Да се опиташ да разбереш, означава да бръкнеш в миризливата слузеста неизвестност, приемайки възможността да не стигнеш до окончателен отговор или поне не до такъв, какъвто ти харесва.

Преди няколко дни Стоян ме попита дали ако си служебен защитник, можеш да откажеш да адвокатстваш на някого, ако знаеш, че е виновен. По същото време чух, че баща убил децата си, и първата ми мисъл беше „Горкият човек!“ Във филма, професорът по право би отговорил „Не е важно какво ще почувстваме, а какво ще направим.“

Освен за принципите и практиките на правото, този филм поставя много въпроси, на които ни оставя да търсим отговорите:

Колко свобода да дадем на децата си за да пораснат? Колко време е нужно на един мъж да прави любов преди да се научи да обича? Научават ли се душите на старостта на телата? Кое е по-тъжно – да изгубиш или никога да не си имал? Има ли напълно мрачни ситуации, в които абсурдът и страданието са абсолютни, които не крият потенциал и прозрение и спасение за никого?

Дали Бог е твърде милостив към мен, че не ме е поставил в такава ситуация, или и той като мен не вярва в нея? За повече информация, чети Айнщайн и Франкъл.

Виктор Франкъл на английски

Advertisements

3 thoughts on “Четецът

  1. Филмът много залага на финото манипулиране на чувствата на зрителя (в това отношение оставя усещане, подобно на „Танцьорка в мрака“ на Трир). Но пък Долдри никога не е обичал да дава лесни отговори, и винаги е разчитал зрителят сам да стигне до своите си изводи.

    Лично моето мнение по въпросите по-горе е, че колкото повече свобода, толкова по-добре за порастването. Защото рано или късно детето ще трябва да излезе от принципно чудесния, но подобен на инкубатор дом, и трябва да бъде готово за това. А няма по-добър начин да се научиш от това сам да пипнеш котлона, колкото и жестоко да звучи.

    Що се отнася до това колко време е необходимо на мъжа да прави любов, преди да се научи да обича… зависи твърде много от характера и заложеното в него като способност за обич. Някои и след десетки години не се научават, а при други любовта се появява изключително бързо, понякога дори и без да се стига до секс. Най-трудното е да запазиш обичта, когато тя вече е наранена и крещи на мъките й да бъде сложен край. Но и в този случай лесни отговори няма.

    Душите също трупат възраст, но не по същия начин като телата. Отново твърде много зависи от това какво си преживял. Понякога тези натрупвания натежават ужасно и на човек му се приисква да започне начисто. Няма обаче как това да се случи. Човек винаги носи със себе си този багаж, и дори добрият психотерапевт няма да го избави от това – максимум да запъхне по-дълбоко в ъгъла това, което винаги остава вътре. Често си казвам, че тази неспособност да се отървем от изживяното все пак е за добро, и носи поуки.

    Ужасно е да изгубиш, но не бих си пожелал никога да не съм имал. И двете са тъжни, но някак си това да не си изпитал никога нещо ми звучи много по-тежко и много по-ограбващо. Изживяното и изгубено все пак остава някъде вътре (поне като спомен, ако не друго), в противен случай има само празнота.

    За последния въпрос… изключително ми е трудно да отговоря. Оптимизмът ме кара да вярвам, че няма абсолютни неща, и че дори най-дълбоката пропаст крие спасение (ако си позволя играта на думи, „спасението дебне отвсякъде!“), но за себе си се надявам никога да не се окажа в ситуация, в която да разбера това през собствените си очи.

    Извинявам се за километричния коментар, но не можах да се сдържа. А и винаги съм бил твърде многословен 😉

  2. Хихихихи 🙂 Мерси 🙂 Сега видях, че и ти си писал 🙂 Така че, мили приятели и съседи, ако искате повече за филма – марш при Аспарух 🙂

  3. „Revolutionary Road“ and „The Reader“
    и двата филма с Кейт Уйнслет стояха на полицата повече от месец.
    Academy Award copies – чакащи реда си след коледните празници
    да втасат за вниманието ми….
    Thanks God for Lid, че бе милостива към мен да ме постави в ситуация да се сбогувам с последната творба на на Антони Мангела и Сидни Полак,като съпродуценти на The Reader, седмица преди преди церемонията и месеци откакто си отидоха.
    Докоснат съм от чувствителноста на Аспарух и Лидия в трактовката на
    „отговорноста да обичаш“. Thanks.
    Паралелът и сходството в терзанията на героините на Кейт Уйнслет в двата филма е изненадващ.Транседентността на актьорският й талант и абсурдното страдание да си простиш че обичаш, и не само себе си,
    поставя двата филма в интригуваща хармония.

Коментари са забранени.