Щастие за всички даром

Докато се чудех защо толкова много хора се възхищават на Александър Македонски, чиято бруталност и мегаломания си обяснявам с психическо разстройство, прочетох за индийския император Ашока, царувал и воювал скоро след Александър. След като прочетох няколко негови скални едикта, мисля, че би било хубаво да го изучаваме в училище:

Когато се завладява независима държава, онези, които живеят там, независимо дали са брахмани или шрамани, или принадлежат към друга секта, или са глави на семейства, които показват покорство пред по-висшестоящите от тях, покорство пред майка си и баща си, покорство пред учителите си и се държат добре и предано към своите приятели, познати, колеги, роднини, роби и слуги – всички те страдат от насилие, убийство и раздяла с обичните им хора. Дори онези, които имат късмета да избягат и чиято любов се запазва, страдат от нещастието на своите приятели, познати, колеги и роднини.

Ако днес една стотна или една хилядна от онези, които страдаха в Калинга, трябва да бъдат убити, да умрат или да бъдат взети за пленници, това ще е много печално за Ашока който желае безопасност, самоконтрол, справедливост и щастие за всички същества, и смята, че най-великата от всички победи е победата на Дхарма.

По всяко време, независимо дали ям или съм в покоите на жените, или във вътрешните си покои, или в краварника, или в колесницата си, или в градините си – където и да съм, моите осведомители трябва да ме държат в течение на обществените дела … трябва да се грижа за благото на целия свят, а усилената работа и навременната информираност са средството да ги постигна.

Човек забелязва само добрите си дела, като си мисли „Направих добро“, но, от друга страна, не забелязва лошите си дела, като си мисли „Направих зло“ или „Това наистина е грях.“ Да осъзнаеш това е нещо наистина трудно.

А ако Александър иска да бъде бог, нека бъде 😉

Advertisements

Revolutionary road

Средата има начини да ни поставя на местата ни още преди да сме ги открили и да ни връща от пътя, по който сме тръгнали да ги търсим. И все пак, някои успяват да се откъснат и да се завърнат у дома, а домът е там, където се чувстваш у дома. Пол Гоген, например, напуска работата в офис и семейството си, за да рисува на Таити. Героят от „Алхимикът“ на Коелю след дълго пътуване открива съкровището в дома, от който е тръгнал. Аз пък се ядосвам, че някои родители всеки ден говорят поне по час в Skype с учещите в чуждестранни университети деца. Все се опитвам да им припомням, че когато ние бяхме студенти, мобилни телефони и Интернет не съществуваха, така че  бяхме оставени на мира, с по-големи шансове да пораснем.

Някои общества, обаче, не предоставят време и пространство на душите да пътуват и да растат. Такава е Америка в 50те. Същата Америка, кръстосвана от битници и скитници, на които не се налага да работят, за да изплащат все по-големи къщи за растящи семейства.

Какво се случва с тези, които не искат да спят на улицата, за да бъдат свободни? Електрошок или следваща бременност са някои от типичните възможности за 50те. Дали Америка се е променила чак толкова ако за някои хора след половин век възможният сценарих се нарича „Американски психар“ или „Американски прелести.“?

Въпреки че познавам трагизма на 50те в Америка от романите на Кънингам и писанията на разни юнгианци, много пъти съм казвала, че бих била щастлива да живея като майка и домакиня тогава и там. При условие, че мъжът ми не мрази работата си и може да говори. А всъщност нужно ли ни е да поставяме условия ако сме се научили да бъдем щастливи?

Семейство Уилър не са типичното американско семейство от 50те, а освен това разполагат с възможността да се преместят в града на мечтите си, Париж. Дали и те ще заприличат на съседите?

Четецът

Ралф Файнс и Кейт Уинслет в новия филм

През 1995 един мъж се връща в 1958, когато е бил на 15, за да си припомни първата си любов – с жена на 36. Според моя завършек на филма, той разказва цялата история на порасналата си дъщеря … защото аз бих го направила. Няма толкова страшни и срамни тайни, които не можем да разкажем на децата си – когато дойде подходящото време – не за да получим тяхното опрощение (понеже човек няма покой докато не си прости сам), а за да им помогнем да разбират, а оттам и да обичат повече.

Не смятам, обаче, че всяка история непременно трябва да бъде разказана, но е добре да бъде, ако по този начин някой би бил спасен. А точно това героят пропуска да направи на младини, за което е лесно да го осъдя. По същия начин е лесно да осъдя и жената, която можеше да спаси – затова че тя не бе спасила други. След това пък, бях на ръба да осъдя друг, за това че не е способен да й прости.

Да осъдиш е лесно, просто и хигиенично. Да се опиташ да разбереш, означава да бръкнеш в миризливата слузеста неизвестност, приемайки възможността да не стигнеш до окончателен отговор или поне не до такъв, какъвто ти харесва.

Преди няколко дни Стоян ме попита дали ако си служебен защитник, можеш да откажеш да адвокатстваш на някого, ако знаеш, че е виновен. По същото време чух, че баща убил децата си, и първата ми мисъл беше „Горкият човек!“ Във филма, професорът по право би отговорил „Не е важно какво ще почувстваме, а какво ще направим.“

Освен за принципите и практиките на правото, този филм поставя много въпроси, на които ни оставя да търсим отговорите:

Колко свобода да дадем на децата си за да пораснат? Колко време е нужно на един мъж да прави любов преди да се научи да обича? Научават ли се душите на старостта на телата? Кое е по-тъжно – да изгубиш или никога да не си имал? Има ли напълно мрачни ситуации, в които абсурдът и страданието са абсолютни, които не крият потенциал и прозрение и спасение за никого?

Дали Бог е твърде милостив към мен, че не ме е поставил в такава ситуация, или и той като мен не вярва в нея? За повече информация, чети Айнщайн и Франкъл.

Виктор Франкъл на английски

Без авторитет

Психологията на тълпите твърди, че потребността да се подчиняваме на авторитети е вродена и се проявява когато сме в група. Ако това е вярно, допускам, че колкото по-често се проявява, толкова по-лесно се случва това всеки следващ път.

Попадала съм в групи неведнъж – в училище, на работа, и във формални и неформални организации, но така и не успях да се слея с тълпите, да се изпълня с чувствата им, да се възторгна от водачите им и да си изгубя ума. По-скоро се е случвало по неволя да стана лидер, отколкото да изгубя собствената си преценка. А в повечето случаи съм предпочитала да си тръгна.

Не че имам нещо против колективната работа по принцип. Напротив – смятам, че колкото повече ресурс изисква разрешаването на един проблем, толкова по-добре е това да се свърши от група, но сдруженията на съзнателни хора, които не се обезличават и уеднаквяват са съвсем друг въпрос, и в тях всеки е лидер по своему, но за това – друг път.

Предполагам, че една от важните причини да се науча да разчитам на собствените си преценки е израстването ми в относително уединение, далеч от детската градина. Прекарвах доста време в самотно размишление или творчество и се чувствах отлично в собствената си компания. Когато на 5 тръгнах на полудневна забавачка, във времето за свободни занимания не се притеснявах да съм сама ако това което правят другите не ми е интересно. Месец и половина след началото на втората ми година там, на 6, реших че ми е омръзнало и толкова настоявах да тръгна на училище, че накрая се съгласиха да ме вземат.

Вярно, различавах се от съучениците си, но не се случи онова, от което се страхуват толкова много родители – справих се с общуването; и макар че винаги съм прекарвала повечето си свободно време сама и съм работила сама, продължавам да се справям. Дори смятам, че с мен се общува лесно точно защото съм прекарала повече време сама и съм се научила да се чувствам добре дори и ако другите не ме харесват или не са съгласни с мен. Тъй като съм свикнала да се различавам, различността не ме плаши и изпълва с агресивност.

Струва ми се, че да настояваме детето „да се научи да общува“ в „социална среда“ често означава да настояваме да се научи да се слива с тълпата – да се обезличава и да подтиска критическото си мислене. По-добре е да научим децата си, че ако си в Рим, понякога е добра идея да правиш като римляните, а понякога не е . Майсторлъкът е в това да направиш разликата, а майсторлък се учи от майстора, а не от тълпата.

Други текстове по темата:

авторитети

натискът да бъдеш посредствен

Едно щастливо момче

картина на Theodor Kittelsen

картина на Theodor Kittelsen

Миналият ден на курса обсъждахме темата дали детството е най-щастливият период от живота на човека, но не стигнахме далече, защото се оказа, че всеки участник имаше различна идея за това докъде се простира детството, кой може да се счита за възрастен и колко продължава онова състояние, в което си нито риба, нито рак – юношеството.

За да усложня нещата, ще призная, че отдавна се каня да пиша за участъците от пътя на възрастния.

По официалните пътища са поставени знаци като навършването на пълнолетие, раждането на първото ти дете и пенсионирането, но по истинските невидими пътища на душата, знаците за нееднозначни като изчезналия интерес към домашния любимец или любимия сериал.

Душите изпреварват или изостават от събитията, които сме приели за важни, и когато не разчитат тайните знаци, страдат сиротно и безсловесно.

Преди няколко години исках да създам компютърни игри, които да им помагат да напредват, като ги повеждат на пътешествия и ги подлагат на изпитания. Докато развия нужния ресурс, обаче, ще компенсирам като препоръчвам книги. Днешната се казва „Едно щастливо момче“ и не е книга за самопомощ, а роман от 110 страници, написан от Певеца на норвежкото село, Патриарха на норвежката литература Бьорстерне Бьорнсон, живял от 1832 до 1910. Спокойно! И аз не харесвам Вазов. Дори не е нужно да си фен на Елин Пелин.

Историята на Ойвин започва с раждането му и завършва с признаването му за възрастен. Случва се на село, където хората се трудят здраво, за да оцеляват, но не винаги поставят хляба по-високо от любовта.

Ако можех да решавам какво да учат 17-18 годишните, щях да заменя „Под игото“ с „Едно щастливо момче“ – като ще си говорим за патриарси, де 😉 Не само защото предпочитам учителита да са печени като Бор вместо спечени като Рада Госпожина.