Меко и аморфно

Снощи гледахме „Хвани ме ако можеш“ с Леонардо ди Каприо и Том Ханкс – за момче, което напуска дома си на 16 и оцелява като фалшифицира чекове, а две години по-късно попада в затвора с дълга присъда. Беше красиво и твърде интелигентно дете, което заслужаваше вместо в затвора да попадне в някой от хубавите либерални колежи.

Защо не можа да избере друг живот? Защото не можеше да си представи други възможности, освен тези които му бяха показали родителите – ранен романтичен брак и артистично ходене по ръба на закона.

Когато навлезеш в юношеството, полето на възможностите се свива, защото започваш да осъзнаваш ограничеността на способностите си – на тялото и на ума си, а ако още в детството си си си представял твърде ограничена реалност, тогава в юношеството видимите избори са нищожни.

Всеки ден се сблъсквам с островчета на ограничени възможности – деца, на които отдавна е показано, че светът е беден на възможности, а те самите – бедни на способности. Мечтите обикновено се простират от намирането на работа като нечий служител до издигането до началник отдел, да речем – позиции представяни като изпълнителски и в никакъв случай като творчески, защото винаги има някой друг който да измисля какво да се прави.

Със също толкова ограничена екипировка тези деца ще станат съпрузи и родители – по начин, по който да не разочароват родителите си. Да не разочароват родителите си често е основната им мотивация – затова получават високи оценки (което в техните представи е равнозначно на образование), както заявяват сами.

Под знамето на „Може и така“ се опитвам да им показвам и други възможности и да откривам у тях още способности, но това често се посреща с недоумение и недоверие от страна на децата, както и с тревога и ревност от страна на родителите. И все пак, продължавам да се опитвам да запазя у тях зона на неопределеност, от която да черпят нови и неочаквани представи за себе си и света – нещо като незатворена фонтанела.

Advertisements

18 thoughts on “Меко и аморфно

  1. Pingback: Меко и аморфно « полетът на костенурката

  2. Всичко това, което правиш е много хубаво! Осакатяването на един буден ум, обаче си е доста по-прдължителен процес и трае през целият съзнателен живот. Много талантливи хора са пропилели таланта си, заради невъзможността да се справят със заобикалящата ги реалност и са удавили мъката в алкохол, наркотици и други. Родителите могат да бъдат началото, но не и в основата на всичко това. Ако всички учители бяха като теб, много родители щяха да бъдат горди с децата си и то не защото те са или не са разочаровали тях, а защото са щастливи и се чувстват добре правейки това, което винаги са искали да правят.

    Страхът обаче е много страшен! Много е страшно ученик примерно да изкара двойка… Страшно е много да го изключат, страшно е в много училища и да не го изключат! Страшни са и новините по, която и да е телевизия. Страшно е да нямаш пари за закуска! Още по страшно е да не си закусвал и да се опитваш да възприемаш, че „Може и така“, защото „Така не може“… Това да нямаш пари, може да е и куп други неща в пубертета, които поставят сериозни ограничения на развитието ти като човек след това. Лошо е, когато семейство ти вижда в теб следващият инжинер, а ти примерно имаш огромен талант за оперен певец! Но със сигурност на този свят им инжинери, които никога няма да разберат колко велики оперни певци са, защото никога няма да опитат. Трябва ли да опиташ от всичко?

    Сещам се за Ставийски, който опита да кара пиян, нищо че беше едно от лицата на рекламантата кампания против шофирането в нетрезво състояние…

  3. Димитър, и въпреки че знаят всичко това, повечето хора все пак имат планове за децата си.
    Една моя приятелка, например, наскоро ми каза – по повод на това, че аз (конкретно житейските ми избори) са голямо разочарование за моите родители – следното:
    „Трябва да ги разбереш, те са имали планове за теб. Нормално е, и ти ще имаш планове за твоите деца.“

    Аз обаче не го мисля за нормално. Смятам, че е проява на комплекси, чувство за малоценност и други „проблеми“, чието място е в кабинета на психолог, а не да бъдат сервирани на детето сутрин със закуската.
    И в никакъв случай не смятам да имам никакви планове за Марулята. Което дай Боже ще спести и на двете ни доста разочарования.

  4. Pingback: Планове « a beautiful place to get lost

  5. Едно е да имаш мечти да видиш детето си космонавт, президент, ядрен физик и т.н, друго е да имаш фикс идеи за това какъв трябва да бъде живота му. Преди всичко обаче всеки родител иска да види детето си щастливо! Няма нищо лошо в това човек да няма развинтена фантазия, но да му харесва да е монтьор и да сменя гуми примерно! Аз като голям фантазьор бих свършил подобна работа с огромна досада. Хората трябва да могат да грешат, да имат свободата да опитват и достойнстовто да приемат поражения и да продължават напред. Най лошото качество на родителите е, че се опитват да предпазят децата от грешки, които те са допуснали. В повечето случаи тези грешки задължително се повтарят от децата. Не може да се предпазват хората, които обичаме, защото така ги осакатяваме…
    Яна сигурен съм, че родителите ти са адски щастливи баба и дядо в момента. Това, че са разочаровани от теб е само в твоята глава:)

  6. Димитър, не, не е 🙂 Моите родители не се свенят да ми споделят разочарованията си 🙂 Но безспорно са крайно щастливи баба и дядо 🙂

    Според мен си е проблем, когато имаш планове за децата си – от най-конкретните: да стане архитект, да се омъжи, да има три деца, да печели еди-колко-си; през по-малко конкретните: да отиде да живее извън България; до най-аморфните: да си подрежда стаята – защото тези планове обикновено имат много повече общо с теб, отколкото с децата ти… Лошо е, когато искаш да видиш детето си щастливо, НО ПО ТВОЯ НАЧИН 😉

  7. Абе не знам аз съм един щастлив човек с достатъчно мъдри родители, който все още въпреки кризата и годините си съумява да си прави каквото иска, което си е малко безотговорно ще се сългасите:)… Не станах милярдер депотат /или поне още не съм станал:)/. Но все още се виждам със семейството си често, което е направо прекрасно. А те не ми се карат защо не съм станал супермен, а ми се карат, че не съм си сложил чехли примерно :))). Все пак не съм убил никой, не съм откраднал от никой, не съм се пропил /все още/ и май това им е достатъчно, а и се занимавам с неща, които даже няма как бегло да се опитам да им обясня какво работя всъшност …
    Яна, това че не си се оженила за онова прекрасно момче, което е идвало на времето да пие кафе с майка ти и че не си станала професор по каквото и да е са най-маловажните неща на света, а вашите просто искат да не губиш форма като те опрекват за това предполагам, защото друго си е по някога „здрава ръка“ да пипа… 🙂

  8. Кхм… Лид, става дума за събития от 60те години, а тогава възможността да попаднеш в някой от хубавите либерални колежи съвсем не е била основана на това дали си я представяш самият ти или не. Финансовата помощ за образованието в тези колежи, като явление, започва през 70те години, както и идеята за разнообразие на студентското тяло (студенти от различни социални сегменти и житейски опит), признаване на богатството, идващо от студенти от други страни и така нататък. Освен това става дума за дете, което е на 16 години, не е завършило дори училище и което на този етап има нужда от социална подкрепа, липсваща. В този филм не става дума, че Франк не си е представял други възможности. Става дума, че не ги е имал, а за много възможности трябват социални механизми.

    Можем да погледнем на случая така – ако Франк не беше започнал да се занимава с тънки далавери после нямаше да успее да стане най-ценния консултат на ФБР по финансовите измами. А тази възможност също му е била дадена.

    Пък и какво лошо има в ранния романтичен брак? 🙂 Или го одобряваш само за жените? 😉

  9. Смятам, че това момче избяга и започна да прави щуротии не защото подражаваше на родителите си, а защото не искаше да избира между тях двамата. И бягаше през всичкото това време от тази мисъл, докато не го хванаха. И пак избяга, за да отиде при тях, но те отдавна го бяха изоставили. Накрая, просто се примири с този факт и престана да му се съпротивлява…

  10. Засега плановете каква да бъде дъщеря ми се ограничават в това да е здрава, що годе щастлива и да научи поне два езика освен български. Засега нещата се сбъдват(за щастието не мога да кажа съвсем със сигурност), но от тук нататък какво ще прави е вече мисля неин избор. Аз съм „ограничена“ в мечтите си за нея. Дано тя да си избере правилният път, защото аз не знам кой е той. Разликата в поколенията оказва влияние и неща, които са били за мен важни за нея не са. Но за мен друго е важно да бъде човек, макар, че добротата понякога е нож с две остриета..

  11. „Златни са били времената, когато робите мислели как да се откупят – днес свободните правят сметка как да се продадат по-добре…”
    Тоя философски цитат от някъде има ли нещо общо с разглежданата тема?

  12. Така е, Ели, но това би могло да се случи и днес, когато финансовата помощ е достъпна и за хората от гетото – на повечето от тях средата не задава модела кандидатстване в 4 годишен колеж… Преди около година се запознах с едно момиче, израснало в гетото, което учеше в Колумбия и му трябваха парички да си покрие едни разлики след година в Оксфорд. Разбира се нейната роднинска мрежа нямаше как да й помогне, но не само това е проблемът – братята и сестрите й (на по около 30) смятаха, че след като не е бременна или в затвора, няма никакъв проблем… Така че понякога възможностите са невидими. Аз пък си представях героя на Каприо като актьор – не знам, разбира се, колко е била достъпна тази кариера за онези, за които не е бил достъпен колежът, но все пак … предполагам, че в Америка през 60те е имало щастливи хора, които не са минали непременно през фалшифициране на чекове. Струва ми се, че момчето извади голям късмет с това, че срещна служителя на ФБР, на когото по една случайност му пукаше и беше готов да се погрижи и да стане ментор.

  13. Много хубав пост, напомня ми за миналото на мъжа ми, който като ученик е имал влечение към музика и литература, но родителите му са го насочили да учи техникум, за да избегне казармата и защото „ти трябва да си имаш професия, от нашия род никой не е гений“. И така, завършил техникум по електроника, работил няколко години в Кремиковци, свирел тук-таме по рок групи (без особени амбиции, защото „ти не можеш“), после две години стоял безработен и се чудел какво иска и накрая за потрес на родителите си решил да учи философия. Стана студент благополучно на 25 години (задочен, защото поправяше медицинска апаратура в една болница) и какво учудване от страна на родителите, че беше най-добрият студент в курса си, единственият студент, приет в Кантовото общество, а после защити и дисертация (което баща му не доживя да види).

    Мъжът ми е имал късмета да си намери пътя накрая, защото е случил на неамбициозни и не властни родители. Един братовчед обаче е трябвало да се прости с мечтата си да учи философия, понеже баща му го накарал да следва биохимия и да се реализира в неговата професия – производство на фаянс. Братовчед ми вече не работи там, но така и не записа философия, а вече е на 52 (и има огромна библиотека, пълна с философска литература). И е нещастен.

  14. Много ми е странен ъгъла, от който сте подхванали темата. Винаги съм смятала, че главния герой от филма “Хвани ме ако можеш” и прототипа му, Frank Abagnale, се вписват идеално в профила на психопата.
    http://en.wikipedia.org/wiki/Psychopathy
    http://en.wikipedia.org/wiki/Frank_Abagnale
    Т.е. той се държи така, както се държи, не защото е артистичен и свръхчуствителен, а защото има разстройство на личността. Психопатът не притежават „морал“ в смисъла, който влагаме в това понятие. За него дали ще окраде баща си, или ще му изпрати картичка е едно и също. Той не изпитва чувство за вина, нито се бои от наказание, следователно не може да бъде съден по правилата, които важат за останалите. Най-честата грешка, която „нормалните“ хора допускат при общуването си с психопати е, че се опитват да им помогнат, да ги разберат и въобще, очакват от тях „нормална“ реакция, което е изкючено да се случи.

  15. Определено на днешно време положението е същото, и различно… Нагледала съм се и аз на примери на млади хора, които не мислят, че пред тях стоят различни възможности. Средата определя перспективите, които си поставя един млад човек навсякъде и особено в България. Но днес тук има и възможности за прекрачване на тези ограничения. Дали са винаги ефективни и за всички е друг въпрос. Смята се, че най-ефективният начин е установяване на конректни role models за тези млади хора, в които те да видят себе си. В България такива мрежи почти няма такива, за съжаление. И единственото, което ни остава е да култивираме желание у децата сами да намират възможностите, които никой не им е показал. Имаш право, като поставяш ударението върху личните усилия за постигането на успеха.

    Светла, това, което разказваш ми на помни филма Ягоди и шоколад. Диего разказва как на един негов приятел родителите не позволявали да учи да свири на пиано, защото то било „женствено“. „И сега си е гей, и не може да свири.“

  16. Back за филма. Аз също си помислих за актьор. Не вярвам да е бил необходим колеж, за да стане актьор – то и на днешно време не е необходимо, както и за други професии. Актьорството е важно в друг смисъл обаче – Франк всъщност си става актьор 🙂 като се представя за личност, каквато не е, в едно общество, за което (само)представянето е по-важно от същността. Той успява с измамите си не само защото тогава не е имало електронни механизми за проследяване, а защото епохата дава привилегия и важност на фасадата, на респектиращата униформа, на външните знаци за авторитет. Това той беше научил от средата си и с това постигна успех в обществото за двете години. Затова за мен филмът е коментар за лицемерието на една епоха.

    Куриозно и може би не случайно е съвпадението с филма Revolutionary Road, където съседите на семейство Уилърс се възхищават на публичния им образ, зад който всъщност се крие празнота. А самата Ейприл е актриса… която иначе играе в слаби пиеси, а съпругът й се занимава, виж ти, с реклама. Въобще това е многозначителна тема – когато във филми героите са актьори зад това винаги се крие нещо. Идва ми наум например Ъндърграунд. Интересна тема за paper 🙂

  17. понеже 4 години бях нещо като чиновник – винтче от тромав механизъм, смея да твърдя, че и в такава мрачна атмосфера има място за творчество. винаги можеш да намериш по-ефективен начин за обработка на информация, свършване на една и съща работа с по-малко операции и хора и т.н. е накрая се махнах щото не бях decision maker и ми писна да се съобразявам с тъпи конюнктури и прочие и най-вече със заобикалящата ме посредственост. но идеята е ясна – дори и чиновниците могат да са творци на работното си място. 🙂

    интересното е че и аз навремето учех за да изкарвам шестици за да са спокойни мама и тате, но по природа съм творческа личност и явно въпреки периода ми на отличник не съм успял да залича тази потребност за творчество.

  18. И аз се чувствам ограничена. Сякаш възможностите за развитие бягат от мен за да отидат при враговете ми или при някой, който нищо не е направил за да заслужи щастлива възможност. А можеби грешката е в мен? Греша ли като седя и чакам тези шансове за арт-изява на ми паднат от небето? Можеби трябва да стана и да ги потърся? Ами като не знам къде да търся! Какво правим тогава?!
    А бих могла да дам толкова много… 😦 … ако получа възможност.

Коментари са забранени.