Оптимистична теория за родителската нелюбов

В петък следобед двама мои ученици участваха в дебат на тема „За или против вечерния час“. На последния ред с Георги Кокотанеков слушахме внимателно и обсъждахме. Нашият отбор беше утвърждаващ. „Как не са се сетили да използват аргумента, че е нужен закон, тъй като не можем да разчитаме на всички родители да се грижат добре за децата си?!?“, ядосвах се аз. „Ти пък винаги се сещаш за това.“, каза Георги.

Разбира се, че ще се сещам. От осемнайсет години работя с деца.

„Прости им, но не се обвинявай за това, че не успяваш да си спасиш.“ Май това е най-важното, което трябва да научи едн дете, което цял ден е готвило, за да нареди масата за Бъдни Вечер, за да покани отдавна живеещите в различни стаи свои родители. Единият отказва; когато другият разбира, че и двамата са поканени, сърдито напуска масата; дядото не знае какво да прави и също се оттегля в стаята си без да опита нито едно ястие. На следващия ден, слава богу, макар със закъснение, виждам sms-а и се обаждам. В 7 на часовника. Казвам на собственото дете, че трябва спешно да се видя с моя ученичка.

Преди малко дочетох книга с историите на български деца, родени през 1990 (когато са родение завършващите тази година гимназия). Родителите им са горе-долу на моята възраст.

Понякога наистина изглежда безизходно – работата е много, парите са малко, собствените ни родители не са били достатъчно добри (добре чувала съм го това, че няма идеални родители, но настоявам, че все пак е нужно да са достатъчно добри; не, не всеки родител желае най-доброто за детето си – това е просто клише), прецакани сме от държавата, предадени сме от приятелите, влюбваме се обсесивно, партньорите не ни обичат достатъчно, нуждаем се от почивка която не можем да си позволим, и потъваме, потъваме.

Защо има родители които нямат сили да обичат децата си? Може би за да се научат децата на снизходителност и прошка. Много от тях не успяват, и после, на свой ред дават възможност на своите деца да се научат на снизходителност и прошка.

А какво да правя аз, когато съдбата прати тези деца при мен? Понякога се чувствам неадекватна, защото не е достатъчно да обичаш; трябва и да знаеш, а има случаи в които съвсем не знам – понякога е нужен психотерапевт.

Понякога вървя по тънък лед; понякога и моите ученици хвърлят камъни по мен, но аз не съм Явора, не съм Исус, не съм ангелчето, което някои от тях вярват че съм.

Аз си избрах друга съдба – повече ми приляга да съм вещица или шаман. Не че вещиците не ги горят, че шаманите не ги изолират, но аз ще покажа на света как можеш да бъдеш щастлив и да оцеляваш достатъчно дълго, за да направиш повече значими неща. Искам да съм смеещият се Буда, замитащата с опашка Кума Лиса, чезнещият Чешърски Котарак.

Коя е Явора ли? Учителката на всички деца, чиито истории е разказала Теодора Димова в „Майките“. Тази книга прочетох. И не можах да спра да я чета и плаках. И реших да науча за Теодора много повече от това, че е дъщеря на Димитър Димов ( да, авторът на „Тютюн“). Искам някой ден да й отговоря с моя книга 🙂

Когато затворих книгата, си спомних своя снимка от втори клас, направена от гаджето на сестра ми. Отзад беше написал „Дайте ни най-добрите майки и ние ще станем най-добрите хора.“

Искам да открия начина по който хората стават добри и щастливи, дори и ако нямат късмет с майките.

За маскираните учители.

Интервю с Теодора

Astilar за книгата

P.S. Заради Теодора вече съм известен оптимист за съвременната българска литература. Купих си и книга на Емилия Дворянова. Очаквам и други предложения.

Advertisements

12 thoughts on “Оптимистична теория за родителската нелюбов

  1. Много ми е тъжно, когато чета това.
    Аз пък съм известен оптимист заради теб, че поне децата, с които общуваш, ще станат добри хора. Не че е твоя работа д заместиш родителите им, но поне правиш всичко възможно да им помогнеш. Респект!

  2. На първо време според мен е нужно да осъзнават, че когато правят и решават да раждат деца,

    родителите дължат на децата,

    а не обратното.

  3. Предложение: Деян Енев.
    А темата за мен е много болезнена; дано тези деца, които сега страдат от грешките на родителите си, не пренесат тези грешки и върху своите деца.

  4. Радвам се, че те е развълнувала книгата на Теодора и се надявам да стигне до повече хора.
    След като я прочетох (преди повече от половин година) написах публикация, която и до днес е една от най-четените в блога ми. (не слагам връзка, за да не кажеш, че спамя 🙂 )
    А си мисля сега, че една книга е хубава, когато успее да развълнува хора с различен опит.
    Би ми било интересно да разкажеш повече за мнението на учениците ти за вечерния час.

  5. Лошото е , че няма рецепти как да гледаме децата си и те да станат добри. Само знам, че най силната подправка в рецептата е любовта към тях.

  6. Много е трудно да възпитаваш деца. Особено когато вече навлизат в тийнеджърската възраст. Няма и не може да има рецепти защото всяко дете е различно и по различен начин възприема нещата. Но както децата така и родителите са най-различни, но все пак те са в по-благоприятната позиция – все пак имат опита, който децата нямат.
    И колко трябва да си благороден, за да простиш на родителите си, че те не са уважили труда и любовта с която си приготвил трапезата за Бъдни вечер. Ако това дете успее да съхрани добротата и любовта си ще стане Добър човек!

  7. Майките никога не са били единствените фигури в обгрижването на децата, с изключение на дадени общества, периоди и социални групи (примерно средната класа, 50 години в САЩ). В селското българско общество например майките са били заети с много друга работа и децата са били гледани от бабите и от роднинската мрежа. В повечето случаи отглеждането е било въпрос на вездесъщото, необходимо „село“ (It takes a village to raise a child). Това село може да включва всички съседи, роднини и авторитетни фигури в едно село, които съветват, приласкават, учат и социализират децата. А селото може да бъде и метафорично. Както в нашето детство, и тогава майките са работели, бащите рядко са се интересували от децата, но е имало общност от възрастни (учители, дружинни, комшии, ръководители на кръжоци, ментори, загинали герои – да, те също участваха във отглеждането – и всякакви други фигури на авторитет), от които се е очаквало да допринасят за благосъстоянието на едно дете. Сега тази общност и тези мрежи са изчезнали, а родителите са тупнали на земята, с тях и децата.

    През българската ми ваканция миналото лято намерих Майките, за която така се говореше. При все убедеността ми, че най-голямото нещастие в България в момента е игнорирането на децата отвсякъде (не само от родители), не съм очарована от книгата на Теодора Димова. С тези гротескни описания на живота на всяко дете, всяко доведено до своята си крайност, резултатът става сълзливост вместо усещане за трагичност. Sappy. Започнах и Адриана, но засега я оставих със същото усещане. Всъщност има и още нещо, което ме човърка, но което в случая няма общо – прекалено много ми се струва, че експлоатира фигурата на баща си. И интервютата й са sappy.

    Едно време бях голяма почитателка на сестра й Сибила, журналистката.

    Препоръчвам Кристин Димитрова. Не съм чела последния й роман (Сабазий), но сигурно още се намира нейната книжка с разкази, мисля Любов и смърт под кривите круши. Коренно различен ефект за един и същи период и човешки ситуации.

  8. Аз съм против вечерния час. Според мен той кара полицията да преследва не тези, които нападат деца по тъмно или им пробутват наркотици, а самите деца, задето са били навън по тъмно, и родителите им, задето са ги оставили.
    Спомням си как по наше време имаше такъв вечерен час и приятел на брат ми беше бит от милиционери, задето го е нарушил.

Коментари са забранени.