Повече търпение и по-малко презрение

В този блог споделям не само отговори, но и въпроси. Дори отговорите са въпроси, защото текстовете са отворени за коментар. Това означава, че всеки път, дори и да не попитам изрично, всъщност питам „Какво мислиш ти?“

Много пъти се е случвало вместо отговор по темата да прочета мнения, че нищо не разбирам и по-добре да си мълча. А аз питам, защото искам да знам. Да, познавам Гугъл, но се интересувам и от отговорите на хората, които четат тук.

Надявам се повече хора да се научат на отзивчивост и търпение – неща, които изисквам от лидерите.

Очаквам от всеки човек, който стартира или оглавява инициатива да обяснява смисъла й така, че дори и невежи като мен да го разберат. За него това би означавало по-широка подкрепа. Аз може да не съм специалист, може да съм късогледа и глупава, но моят глас тежи толкова, колкото и гласът на експерта и на гения.

Очаквам от лидерите да бъдат учители – да се научат да комуникират разбираемо и търпеливо, и да не ме презират заради невежеството ми.

Очаквам от лидерите да не ме смятат за овца, която ще ги последва само защото вече са спечелили доверието й. Трябва да са сигурни, че ако ме третират по този начин, аз ще извикам, че царят е гол.

Надявам се един ден не само лидерите, но и всеки който е прегърнал кауза, да разбира нейния смисъл и своите мотиви. И да може ясно и търпеливо да ги обясни на съседа си.

отвътре навън

Чета книга, която отново ми напомня, че отговорите са вътре в мен и не мога да ги очаквам отвън.Това е вярно за вътрешното спокойствие, но не е съвсем вярно за външната ми активност. Важно е да познавам себе си (а оттам и човека), но е също толкова важно да познавам и света (който се състои не само от човеци). Вярно е, че част от света е изражение и проявление на това, което е в човека, но да смятаме, че човек е мярката за всички неща е арогантно.

Ние, хората, имаме свободата да действаме по неизброими начини. Не можем да разчитаме само на вътрешния си мир и любовта ако искаме да живеем отговорно. Когато добрите ни намерения се съчетаят с невежество, със сигурност се спасяваме от личния ад, но хвърляме в пламъците други невинни същества, включително деца и животни.

Ето защо ни е нужно образование.

За Google бомбата срещу правителството и пушилките

Вчера влезнах за малко във Facebook и видях, че мой приятел се е включил в групата „SEO срещу правителството“, която призовава да сложим в блоговете си ( и други места) линкове, които да водят към сайта на правителството, а думата върху която да кликнем да е тази, която най-точно описва отношението ни към управлението на това правителство. Според създателя на групата думичката е „провал“.

Резултатът от подобни действия би довел ( вече доведе) до това, когато в Google напишем „провал“, първият резултат да бъде сайтът на правителството. Зададох си два въпроса: 1. Дали управлението на това правителство е точно провал? и 2. Какъв е смисълът от тази кампания?

Тъй като въпросният ми приятел е човек, когото уважавам много и чиито мнения ценя, до когото бих се допитала преди да се включа в инициатива, свързана по някакъв начин с политиката, се замислих в какво точно се проявява провалът на правителството. Тъй като в последните години не следя политическия живот, а идват избори, реших че бих могла да пусна допитвания в блога си, за да направя по-информиран избор след няколко месеца.

Тази сутрин открих в пощата си писмо (изпратено в 2.29 следобед вчера) от един от редакторите на „Дневник“, Мария Петрова, която ме кани да споделя мнението си във връзка с Google бомбата на сайта на правителството. Доколкото мога да разчета по адресите, струва ми се, че писмото е изпратено и на Петър Стойков, Огнян Младенов, Еленко Еленков, Докера, Пейо Попов, Нели Огнянова и Богомил Шопов и Николай Бачийски – всички в ролите на изтъкнати блогъри.

Закъсняла съм с отговора до „Дневник“, но мога да отговоря тук.

1. Дали управлението на това правителство е точно провал?

Не знам. Точно затова смятам да се допитам до вас и разчитам на конкретни отговори. Иначе … струва ми се, че преди избори винаги се вдига подобна пушилка. Досега не се е случвало да изпратим което и да е правителство с фанфари. Освен това, винаги съм смятала, че едно правителство не може да направи твърде много неща против волята на народа, защото по този начин би извършило политическо самоубийство. Така че винаги се вземат популистки решения, за които плащаме по-късно. Вземат се и непопулярни, но пък вредни решения, защото никой не се противопоставя.

Сега някои ще се удивят на късогледството ми и ще попитат не съм ли чула за скорошните протести. На това ще отговоря, че когато някой протестира, той не непременно има основание да го прави, а и когато има основание, не винаги избира най-добрата форма. Мнението ми за последните протести могат да се видят тук.

Ето защо тази сутрин питах друг мой приятел, до когото винаги се допитвам преди да проява политическа активност. Той каза:

ми то няма нужда да го следиш политическия живот. минаха 4 години, и някой реши, че е време да прави пушек. убиха 1 момче в студентски град. това провокира протест. на протеста имаше гамени (същите като убийците), които предизвикаха размирици. едва тогава се формулираха исканията на протестиращите – оставка на министъра на вътрешните работи, защото полицията била била гамените. няма такова нещо като провал на правителството

ми според мен прекаляват с истерията. има за какво да са недоволни хората – накупиха недвижими имоти по надути цени, а казваха, че формулите на финансистите за оценка на инвестицията са смешни и цените им няма да падат. сега изплащат кредити, които поскъпват за имоти, които поевтиняват… кофти е, ама провалът е личен, а не – национален, държавен, правителствен, министерски и пр.

Какво мислите вие? Очаквам конкретни отговори.

2. Какъв е смисълът от Google бомбата?

Всичко започнало от публикацията на Юнуз, в която той обяснява некадърността на правителствения сайт, благодарение на която търсачките не ни пращат към негови части, в които бихме открили нужната ни информация. Съгласна съм, че некадърността на създателите на сайта не снема отговорността от правителството което е възложило сайта. Отдавна съм забелязала, че повечето сайтове на местната, регионалната и централната власт и свързаните с тях агенции и подобни са безполезни; писала съм писма на някои от тях, но това не доведе до промени. Ако Google бомба е начинът да ги направят по-добри, нека бъде. Ще поживеем и ще видим резултатът в тази насока от тази бомба.

Поставена в контекста на наближаващи избори, обаче, тази инициатива ми намирисва леко и на желание да се привлече внимание и да се спечели популярност като се експлоатира недоволството на гражданите. Думичката „Провал“ може да покрие целия спектър от недоволство, така че всеки би могъл да подкрепи инициатива с подобно име само защото има проблеми, чиито корени е най-лесно да открие в лошото държавно управление – обичайният заподозрян за всичките ни неудачи. На това му казвам вдигане на пушилка, а в пушилката се губи яснотата. Аз пък искам повече яснота, за да направя по-добър избор.

Ето защо предпочитам повече ясни и смислени обяснения, подкрепени с факти и по-малко бомби, които хвърлят прах в очите ми.

А какво мислите вие?

Добавям статията в Дневник и мненията на няколко от запитаните блогъри.

Последващата статия на Юнуз

Юнуз и Огнян в Re:TV

Време е да махнете линковете към сайта на правителството. Ясен обяснява защо.

Меко и аморфно

Снощи гледахме „Хвани ме ако можеш“ с Леонардо ди Каприо и Том Ханкс – за момче, което напуска дома си на 16 и оцелява като фалшифицира чекове, а две години по-късно попада в затвора с дълга присъда. Беше красиво и твърде интелигентно дете, което заслужаваше вместо в затвора да попадне в някой от хубавите либерални колежи.

Защо не можа да избере друг живот? Защото не можеше да си представи други възможности, освен тези които му бяха показали родителите – ранен романтичен брак и артистично ходене по ръба на закона.

Когато навлезеш в юношеството, полето на възможностите се свива, защото започваш да осъзнаваш ограничеността на способностите си – на тялото и на ума си, а ако още в детството си си си представял твърде ограничена реалност, тогава в юношеството видимите избори са нищожни.

Всеки ден се сблъсквам с островчета на ограничени възможности – деца, на които отдавна е показано, че светът е беден на възможности, а те самите – бедни на способности. Мечтите обикновено се простират от намирането на работа като нечий служител до издигането до началник отдел, да речем – позиции представяни като изпълнителски и в никакъв случай като творчески, защото винаги има някой друг който да измисля какво да се прави.

Със също толкова ограничена екипировка тези деца ще станат съпрузи и родители – по начин, по който да не разочароват родителите си. Да не разочароват родителите си често е основната им мотивация – затова получават високи оценки (което в техните представи е равнозначно на образование), както заявяват сами.

Под знамето на „Може и така“ се опитвам да им показвам и други възможности и да откривам у тях още способности, но това често се посреща с недоумение и недоверие от страна на децата, както и с тревога и ревност от страна на родителите. И все пак, продължавам да се опитвам да запазя у тях зона на неопределеност, от която да черпят нови и неочаквани представи за себе си и света – нещо като незатворена фонтанела.

Книгата на Обама

Tъкмо качвахме първата част от аудио-книгата на Обама в Google Video, понеже там няма ограничения за размера, и прочетох при Юнуз, че  скоро ще спрат и тази услуга. В блога им се казва загадъчно „след няколко месеца“, затова ще бързаме да качим още неща, тъй като казват, че ще спрат ъплоуда, но ще запазят ъплоуднатото до този момент.

Книгата „Dreams from my father“ е автобиографична и я чете самият той 🙂 Enjoy!

Оскар и розовата дама

Вземи едно бобче и го посади в памук; дръж го на топло и го поливай умерено всеки ден. Бобчето ще покълне, ще пробие памука, ще извиси стъбълце, ще се разлисти, ще цъфти, ще завърже шушулка, и накрая ще изсъхне и ще умре.

И хората умират, но не всички минават през всички жизнени етапи. Тъжно е когато хората умират млади и нямат време да преживеят възможните си възрасти. Още по-тъжно е, обаче, когато живеят дълго, а не стигат до края. Но когато си използвал всеки ден за да живееш съзнателно и да учиш, можеш да си отидеш спокойно и на трийсет и пет.

В книгата „Оскар и розовата дама“ едно момченце на десет години знае, че след не повече от две седмици ще умре от левкемия. Възрастна доброволка в детската болница го научава да говори с Бог и го повежда през оставащите му дни, като му помага да изживее по десетилетие за ден, и така, Оскар минава през юношеството, младостта, средната възраст, втората младост и старостта, през влюбването брака, изневярата и тихото споделено блаженство, като осъзнава болката, смъртта и живота.

Всеки ден пише писма до Бог, като започва с молби да изпълни желанията му, минава през ден, в който няма желания, стига до такъв, в който пожелава да направи подарък на Бог а накрая иска Бог да покаже на близките му какво е животът.

Книжката (малък формат, 91 стр.) е част от поредицата „Кръговратът на незримото“. Посветена е на християнството. Поръчах си всички преведени книги на Ерик-Еманюел Шмит, така че очаквам да чета и посветените на суфизма и будизма 🙂

Одет Тулмонд и Ерик-Еманюел Шмит

В „Пингвините“ в Хасково има рафт, който можеш да достигнеш само ако прегънеш колене. Там нареждат книги, които не очакват да бъдат купени и след време ще бъдат върнати в София. Там се намират книги от поредицата „Безкрайна проза“ на издателство Lege Artis (онова, което издава юнгианските поредици). Една от тях е „Одет Тулмонд и други истории“ (172 стр., 9 лв., едноименният разказ е по филм). Купих си я тези дни и побързах да я прочета, за да я занеса на Дафинка утре, когато за пръв път ще видя Бебето 🙂

Книгата съдържа осем разказа за жени. Това са любовни истории, в които любовниците по-често отсъстват. Тиха и меланхолична, но и светла книга 🙂

След „Майките“ на Теодора Димова и фрустрацията, която изпитах след разговора на тема „Каква роля играят вашите родители и съученици във вашето образование?“, имах нужда от четиво, което да ми свали тежката шапка от песимизъм и дълг.

Сега мога да съм вятърничава, сантиментална, ненадарена с воля – накратко казано – нормална – като политическата затворничка в Сибир, Лили, която има възможност да изпрати писмено послание на дъщеря си, и тя запълва отредените й страници с готварски рецепти.

Тази книга ми напомни за прозрението ми от миналата седмица: докато се опитвам да помагам на учениците си да търсят призванието си, им задавам въпроса „Как би живял ако не ти се налагаше да работиш за пари?“, за да си изясня как да живея, на себе си трябва да задам въпроса „Как щеше да живееш ако не ти се налагаше да спасяваш света?“

Напоследък подозирам, че точно както е твърде вероятно да изкарваш прилични пари с това което би правил ако не ти се налагаше да работиш, така е вероятно и да спасиш света с това което би правил ако не ти се налагаше да го спасяваш.

Освен разказите от този сборник, издателството предлага още няколко книги на Ерик-Еманюел Шмит.