Утеха преди смъртта

Миналата седмица, на повече от 80 години, почина наша позната. Беше почти разядена от рак, с болки. Няколко дни преди това говорила с майка ми по телефона и й казала, че синът й току що е похарчил доста пари за някакви прегледи и настоявал да остане за известно време в болница, но тя отказала да се лекува повече и се прибрала у дома. Последната седмица тихо и кротко чакала смъртта си и заръчала да я кремират.

Предполагам, че точно така почина и дядо ми когато бях на 3+. Въртях се около него, докато лежеше, а възрастните си вършеха тяхната работа.

Не ми харесва политически-коректната драма, която повечето хора създават покрай смъртта. Да, тъжно е, когато се разделяш с близък; тъжно е, когато вярваш, че някой е можел да вземе от живота още и да даде още, но знам, че рано или късно смъртта се случва. Мисля, че преди да си отидат хората са съвсем наясно, че са тръгнали натам, и е лигаво, глупаво и неадекватно да им казваме да не говорят за смъртта и да отказваме да говорим за нея, особено след като в момента е на преден план в мислите ни и знаем, че ще се случи скоро. Да не би да не говорим за сватби и рождения в дните преди да се случат?

Когато отказваме да приемем смъртта на близките си и да им помогнем да я приемат, ние ги лишаваме от покой в последните им дни и часове, оставяме ги сами със смъртта, и дори им отказваме адекватно сбогуване.

Advertisements

17 thoughts on “Утеха преди смъртта

  1. Pingback: Утеха преди смъртта « полетът на костенурката

  2. Рано или кусно!? Това е въпроса. 28 години рано или късно е? И как говорим за нещо, което няма как да знаем, че ще се случи?
    А, адекватно сбогуване няма! Смъртта е нещо много лично и никога не знаеш как да се държиш, когато те гледа право в очите.

  3. Никой не трябва да бъде насилван да прави нещо, което не желае да прави… освен ако сам не знае какво точно всъщност иска… или не е в състояние да преценя…

  4. Дотук не видях нито един смислен коментар. Не че и моят сега ще е бисерът на мъдростта, но все пак…

    Политически-коректна драма ли е да не говориш за смъртта? Или просто щадене на чувствата на другите наоколо? Ако виждаш, че човекът наистина си отива, ще направиш всичко по силите си, за да му помогнеш да остане още известно време жив. Освен ако самият той не го желае вече. Но проблемът в случая (поне при по-емоционалните, де) е, че съзнанието за това, че човекът до теб умира, те демобилизира – напълно. До степен, че не си в състояние пълноценно да бъдеш до него и да му дадеш подкрепата, от която се нуждае в тези си мигове. Чувстваш се непоносимо… безпомощен.

    Най-близкият ми сблъсък със смъртта ми беше на около 10, когато почина баба ми. Майка ми просто ме събуди, и ми съобщи, че е станало; заедно с нея направихме всичко необходимо, за да я изпратим. Спомени за това време са ми останали много, всичките от тъжни по-тъжни, доколкото се случи твърде внезапно, и някак си аз докрай очаквах, че тя ще се съвземе, ще стане от леглото и всичко ще си бъде както преди. Тогава май пораснах за една нощ – и не го пожелавам никому, особено на такава възраст. Също така съжалявам, че не съм бил до нея в последните й мигове, за да й кажа, че я обичам. Въпреки че съзнавам, че тогава спомените ми биха били дори още по-болезнени. Страх от такава болка обаче нямам.

    Впрочем, lyd, някои предпочитат да не говорят за предстоящата сватба в последните дни преди нея. Аз не съм толкова суеверен, но има хора, които вярват, че многото говорене води до… „булката беглец“ 🙂 За раждането не знам, защото от собственото си нямам спомени :), но въпреки че не съм суеверен, няма да оборудвам детска стая, докато то не се роди. А и има известна разлика между смъртта и сватбата например – едното е безвъзвратно, а другото при желание и достатъчен бюджет се прекратява недотам трудно.

  5. Нищо подобно.
    Тия дни научавам какво ли не около агресивните форми на рак след първоначална операция и последвало лечение.
    Не щот съм любознателно. Щото близък човек ме държи в течение на изследванията си.
    Когато същия човек влезе в живота ми, имах нужда от рамо.
    Ей така, от време на време като се спирам задъхано, да има една скала до мен.
    Хапвахме заедно.
    Бъбрехме.
    Обаждах се като ми е хубаво.
    Ходех на гости с подаръци, щото ми бе приятно.
    Откривахме изложби, влачехме се по предпремиери, изчетох една гора книги щото имаше с кой да дискутирам.
    И сега ти ми казвах че е ок да я оставя да умира ?
    И после дупката в интегритета ми ? А тая в сърцето ?
    Тя с кво ..така..да ги затапя ?
    С успокоението, че някъде си ще е по добре отколкото тук и сега, на хапчета, химиотерапия и още до каквото там е стигнала медицината ?
    Знаеш ли колко смешна ми е сериозността с която малки хора ми разказват за огромните си, великите си проблеми през филтъра Приятелката ми пълни всеки ден с 24 часа желание за живот ?

    Няма горна граница кога да си тръгнеш и дали е справедливо другите да…правят там нещо си.
    Животът винаги е причина за смъртта.
    Нека го бъде, какъвто и да бил.

  6. хората са различни.какъв е смисъла да говориш с някой умиращ за това че ще умре? той и без друго го знае навярно по добре и без да му го обяснваш е освен ако не искаш завинаги да запомниш реакцията му от това ..по добре да направиш последните му мигове добри за самия него..

  7. смъртта е утеха. достатъчно е просто да проумееш нейната неизбежност. да я почувстваш с всяка частица от себе си. и разбира се да не си фантазираш има ли нещо след нея. в рая ли ще отида или в ада. никой не знае. най-вероятно никъде няма да отидеш. просто изчезваш. завинаги. 🙂 не е ли гот?

  8. Хората са различни и в смърта си…
    Когато баба ми, по майчина линия, вече над 90 годишна се залежа, ние със съпругата ми отидохме до Плевен и я посетихме. Бяхме и занесли някои неща, като за болен човек. Оставихме на вуйна, да и ги даде когато прецени.
    – Какво ми носите? – посрещна ни баба.
    – Бозичка сме ти донесли, цитросови плодове и други неща, но ги оставихме в другата стая на вуйна. Тя ще ти даде – отговори жена ми.
    – Я иди и ми донеси, баба! Тя вуйна ти може да ги даде на децата. То за децата има време, има и да ядат и да живеят, ама моята свършва! Иди иди , баба донеси ми да си хапна! -и додаде с въздишка- Ох, баба, виждам, че тежа на всички. Ама какво да правя като душица пуста се не дава. Ще ми се и утре, слънчицето да погледна, че просветва…..
    Когато почина дядо ми по, бащина линия, баба Костадина, жена му не дойде и до гробището. Осече:
    – Е убаво умря та го отредихме! Дошло му беше времето, няма да го върна я!
    Беше ми страшно мъчно и странно. Но на следващата година, баба Костадина се препъна в някаква черга на Пордим и си счюпи крак в тазобедрената става. Беше вече на легло. За заздравяване на нейните 85 години и дума не можеше да става. Утиваме си ние пак с жена ми да я видим. Майка ми и стринка казват на жена ми:
    – Маргаритче, баба ти не иска да яде. Я вземи пилешка супичка та и дай малко. Тя на теб няма да откаже.
    Носи и жената супичка и и говори:
    – Що правиш тъй, ма бабо? Тревожиш майка и стринка. Що не ядеш?
    – Аз мойто съм си го изяла! За резил на децата си няма да ставам. Мойто беше до тука – и отказа да се храни.
    След една седмица почина.

  9. Гравитон, харесаха ми историите. Всъщност и аз исках да препечатам една от книга, но по-нататък … Дали някой друг не би разказал също?

  10. Лид, това за тревогите и за криенето на истината от болните наистина е кофти. За мен, обаче, по-важен е живота.
    При мен след смъртта на много близък човек останаха спомените за неговите битки, спомена за разсъдливостта и решителността му и един неудовлетворен копнеж да проведем много желани, но непроведени разговори.
    В момента друг мой близък е болен от рак. Мислейки какво мога да му предложа, стигнах до извода, че е добре да говорим за нещата, които имат значение за него самия. Защото живота има смисъл заради това, което си преживял и преборил, заради това, което ти харесва.
    Ако имам осъзнато време преди моя край, аз бих искал да си пропомня какво съм преживял. Смъртта е просто края на пътя. Тя не го осмисля, смисълът идва от самия път.

  11. Айде стига с тази смърт. С Джо Блек в лицето на Брат Пит бих отишла… навсякъде. 😉
    @ Димитър – точно обратното означава, но си прв – генерализирах, за да избегна конкретния случай.

  12. Мунчо, предполагам за повечето хора по-важен е животът, но ако нещо е много важно за теб, то това, което слага неговия край също се оказва важно. Аз не предписвам какво точно да се говори с умиращите. Единственото което исках да кажа е, че не е добра идея да си кривим душите и да не наричаме нещата с истинските им имена … особено когато въпросът е на живот и смърт 🙂

  13. Лид, аз мисля, че разбирам какво искаш да кажеш с тази статия. Наскоро си ходих на село при баба (по майчина линия), която е на 84. Много трудно се движи и т.н., но все пак не е на легло. Като заговори за това, че си отива, не й се живее вече и т.н., майка ми все я прекъсва, казвайки „Добре си, нищо ти няма, седи си тука, аз нали те обслужвам.“ (майка наистина се грижи добре за нея). Та като си ходих сега последно баба издебна кога майка не беше в стаята и ми вика „Павле, аз тая зима ще умра.“ Аз първоначално почнах да припявам по инерция на майка репликите от сорта „Няма бабо да умреш, я виж какво си момиче, нищо ти няма.“, а тя продължи „Като ти кажат, да дойдеш да ме изпратиш, чу ли? Сестра ти е далече и няма да може да дойде, ма ти да дойдеш!“. Това последното го каза с много сериозен тон и не както нормално си се оплаква, че не й се живее. Тогава реших да не й отговарям „политически коректно“ и направих това, което Лид казва тука в статията – прегърнах я и й казах простичко „Добре, бабо, обещавам, че ще дойда.“ Мисля си, че така й стана по-добре.

  14. Към горното: Дали ще умре тая зима или не е Божа работа. Аз, естествено, искам още много години да е жива, но въпросът е, че тя най-накрая се почувства разбрана.

  15. Много интересна тема. Напълно съм съгласна с lyd и ptankov, но може би истината се избистря с годините и с наближаването на този етап от живота.
    Мъдрите и разумни възрастни хора сигурно не просто знаят, а искат и решават да умрат ‘тази зима’. Просто си стигат до това със сърцето си и го ‘планират’. Може би така е по-добре?
    Ние как ли бихме постъпили? Не знам, но знам, че и аз ще искам да се почувствам разбрана и решението ми да се уважава.

  16. Още една много „моя“ тема, може би съм дори професионално обременена донякъде, но всъщност все си мисля, че когато си любопитен за живота, няма как да не си любопитен и за смъртта.

    Лид, ти знаеш какво е „бардо“, нали? Някак ми се струва, че това е книгата, от която искаш да препечатваш…

    Аз също смятам, че за смъртта трябва да се мисли и говори много повече. Дори в системата на здравеопазването, ако щеш, но и в нашите всекидневни разговори. Не ми харесва, че българският лекар не е подготвен да говори с пациентите си за смъртта и често те остават сами със себе си, когато негова отговорност би било… Аз си мисля така, де. А лекарят по същество също е просто поредният човек, подвластен на специфичната ни балканска народопсихология.

    Апропо, за една друга книга, ако не си чела „Еротизмът“ на Батай, мисля, че ще ти хареса…

Коментари са забранени.