Пъзел или картина

Изкушаващо е да мислим живота като пъзел – готова картина, за която трябва да съберем части и да ги свържем по единствения възможен начин.

Понякога завиждам на хората които изглежда да имат ясна картина за цялостния си живот – тези които знаят какво искат. Всъщност така сме научени – да се възхищаваме на хората които знаят какво искат (и още повече на тези които запретват ръкави и го постигат), и леко презираме или се страхуваме от хората които не знаят какво искат.

Понякога и аз си мисля, че знам какво искам – виждам плътна картина, в която се изкушавам да влезна. Понякога го правя. Преди време по-често го правех, а сега по-често се въздържам.

Случвало ми се е да влезна в картината и да видя, че отвътре е различно или пък че това не е единствената картина от живота ми, и за да живея истински, се налага да излизам от нея и да влизам и в други. Картината се оказва само една винетка от живота. Осъзнавам, че имам още такива между които се стеле мъгла. Ако искам да направя голяма картина от винетките, трябва да намеря начин да ги свържа.

Начинита на свързване са много, и аз не знам кой е най-добрият. Освен това в някои от винетките се срещат и други хора, които също се опитват да свържат цялата картина.

Когато си вътре, понякога се оказва, че винетката е по-големичка, и в нея самата има пролуки, в които се стеле мъгла. Блажени са тези, които се побират в една малка, плътна, ясна винетка. Там всичко е толкова ясно и красиво – като в Шоуто на Труман или рекламна картинка от 50те в Америка.

Ако имаш повече винетки и възможни начини да ги свържеш, то значи животът ти не е пъзел, а незавършена картина. Проблемът е, обаче, че нямаш рамка – защото не знаеш размерите на платното – това е тайнство.

Предполагам, че доста трагедии са построени върху тази формула – героят е фрустриран в опитите си да довърши картината – не му достига боя или пък е започнал доста едри фигури и вижда, че не се побира в правоъгълника. To die, to sleep …

Да живея или да не живея, при положение, че така или иначе ще умра. Ако избера да живея, то как да го направя за да съм щастлива и да не преча на други да са щастливи?

Дали все пак животът ми не е пъзел, но просто още не съм прозряла цялостната картина? А ако се окаже, че ми липсват части?

Предполагам, че така се случват част от трагедиите – не можеш да откриеш нужните части или пък не знаеш как да ги свържеш.

А може би картината ти не е истинска и в реалността такива части няма. А как да имаш истинската картина? Можеш ли да я нарисуваш сам или можеш а я видиш единствено по специална милост – ако Бог ти разкрие мислите си за теб.

Аз това и правя – взирам се в мъглата, и търся, и чакам. Знам, че животът ми ще свърши, но докато живея, се надявам да се науча как да живея. Наострям уши да чуя гласа Му, мия очите си за да Го видя ясно, приготвям сърцето си, за да кажа „Нека бъде волята ти.“ – без страх, с радост.

Понякога, обаче съм силно привлечена от някоя винетка, и толкова се изкушавам, че понякога казвам: „Това е животът ми“ и влизам … за да се срещна отново с мъглата.

В тази мъгла се разхождам сама, защото повечето хора се страхуват от нвя. Понякога водя някого с мен и се моля да не се изкушава и да не минава оттук или оттам, защото вече съм виждала хора да пропадат точно на тези места …

Може би отново ще гледам Сталкер.

Advertisements

5 thoughts on “Пъзел или картина

  1. Йовко Ламбрев беше писал по същата тема в „Капитал лайт“ преди време, но използваше метафората – различни матрици, в които се вкарваме.

    Много вярно е това ограничаване в някакъв пъзел или картина. На мен ми се е случвало. Мисля си, че може да съм намерил изход за себе си. Не разглеждаш нещата като картина (нещо, което можеш да обхванеш), а като нещо, което не разбираш и си в постоянен процес изучаване.

    Хареса ми песента! Знаеш и кой я изпълнява?

  2. Изглежда ти си един своеобразен полиморфен код 😉

    Def: polymorphism – The ability of the same code to be used with several different types of objects and behave differently depending on the actual type of object used.

  3. Такова удоволствие е да те чета, Lyd! Мислех, че след толкова време в блога ти те познавам поне малко и знам какво да очаквам, а ти отново ме провокираш, добавяш нова комплексност с всеки нов пост! Така и не разбрах обаче защо въпреки силата, която струи от теб, все още се нуждаеш от Него, за да получиш смисъл, защо се подчиняваш на волята му „без страх, с радост“?

  4. Той е най-дълбоката ми същност, Люк – как може човек да не се нуждае от себе си?

    И ти си полиморфен код, Никола 😀 :*

  5. Израстнах съм в Германия, където родителите ми ме захвърлиха в пансион на йезуитите. Светите братя ме научиха на много неща- на чужди езици, плуване, богословие и пр. Научиха ме също така ДА ПЛАНИРАМ живота си.

    И стана така, че аз действително планирах непрекъснато и в крайна сметка постигнах ВСИЧКО, което бях запланувал. Изглежда, че действително ТРЯБВА да се планира. Защото тогава се оказва, че всичките ти сметки са правени с кръчмаря.

Коментари са забранени.