професионален родител

Когато Жабка ми дойде на гости през лятото, се впуснахме в спор за родителството. Тя е привърженик на по-спонтанните неща – случва ти се да забременееш и се впускаш в родителство, за което така или иначе никога не можеш да си достатъчно добре подготвен. Аз пък, от позицията на адвокат на децата, смятам, че ако човек не се чувства готов да бъде родител, не бива да се захваща. Да, и друг път съм го казвала – абортът според мен е един от начините. Ако човек не е сигурен, че иска да се посвети на родителство поне за 18 години, по-добре е да не пробва.

Когато аз реших да стана родител, бях на 21, но съвсем наясно, че преди моите нужди ще бъдат тези на Стоян. Досега не ми се е случвало да роптая по този повод, но пък съм чувала доста хора да го правят, включително пред децата си. Това е тъжно.

На 21, обаче, не си давах сметка, че да изкарваш достатъчно пари и да имаш достатъчно време не е достатъчно. Оказва се, че трябва да научиш доста неща, да разрешиш доста дилеми. Давам си сметка, че повечето възможни трудности ми бяха спестени. Може да не получавах подкрепа от бащата на Стоян, но получавах огромна от родителите си – те отглеждаха Стоян, докато аз правех пари и кариера; имах време и пространство и за интимен партньор. Освен това, Стоян се оказа доста лесно за отглеждане дете – никога не е имал сериозни здравословни и емоционални проблеми. Мисля, че съм истинска късметлийка. Но много от хората не са.

Днес, на 37, обаче, след като съм работила със стотици тийнейджъри, не бих била толкова смела. За всичко това се сетих, докато четях за SOS детски селища.

Сигурно ги знаете – имаме ги и в България. В тях се отглеждат деца, които иначе биха били сираци. Живеят в еднофамилни къщи и си имат майка, която съвсем съзнателно е избрала да бъде майка и се е подготвила да бъде такава като е преминала специален курс на обучение, който включва основни познания по педагогика, психология, първа медицинска помощ, детски болести, изкуства за деца, вероучение, готварство, семеен бюджет и т.н. След теоретичната подготовка е преминала през 21 месечна практика, по време на която се преценява дали има качествата да стане SOS майка, а тя самата решава дали наистина е готова да се посвети на майчинството, което включва условието да НЕ се омъжва и да ражда деца.

Колко от нас могат да се похвалят с такива майки? Аз не мога. Колко от нас смятат, че са толкова добре подготвени да бъдат майки? Аз не смятам.

Неведнъж съм мислила дали бих избрала професията SOS майка, дали бих родила още деца, дали бих осиновила, дали бих отглеждала внуците си. Засега не ми стиска.

Представете си ако можеше всички деца без родители да попадаха в SOS детски селища, ако можеше приемните родители, осиновителите и биологичните родители, които отглеждат деца да бяха достатъчно подготвени да бъдат родители.

Както казва моят приятел Стоян Художникът, за да станеш родител, трябва първо сам себе си да родиш.

С този текст, освен да поставя въпрос, се опитвам и да дам отговор – на Митко, който вчера остави коментар в този текст. Да, човек понякога се посвещава на едно или друго нещо без изобщо да му хрумне мисълта за отплата. И това, Митко, се случва по-често отколкото можеш да си го представиш.

И все пак, ако искаш да станеш родител, достатъчни ли са добрите намерения или е нужна и подготовка?

Advertisements

Съблазнителка ли е Музата?

Непременно гледайте видеото. Има ключово значение за разбирането на текста. Специално е и с това, че докато го гледах преди малко, за пръв път изпитах патриотични чувства – в момента, в който чух кларинета, и оттам докрая.

Никола почти винаги ми пожелава Музата да бъде с мен. Аз често използвам тази дума. Наскоро писах за себе си като за Муза за някои свои приятели. Някои читатели решиха, че в ролята си на Муза се проявявам като Съблазнителка, и то в тесен сексуален контекст.

За мен Музата е нещо различно. Музата която често споменавам тук, живее на повече от 200 км. от мен, никога не сме се виждали на живо, самоопределя се като хетеросексуалнa и е жена. В такъв случай, възможно ли е Музата да се опитва да ме съблазнява сексуално? Очевидно не.

Не изключвам възможността някоя муза от своя гледна точка да се опитва да съблазнява, но в същото време това да няма никакво значение за този който я е избрал за своя Муза. Дори това дали се опитва да съблазнява него или друг, може да няма никакво значение.

Съблазняването просто няма нищо общи с природата на Музата.

Съблазняваме когато искаме да спечелим нещо за себе си. Но дори в тесния контекст на секса, не всичко е прелъстяване. Както и да изглежда, понякога (някои биха казали „често“) е безкористно (от)даване.

Музата също е безкористна. Тя не съблазнява, а вдъхновява. Поетът има нужда от вдъхновение. Понякога може да идва от човешко същество. Вдъхновението изважда в света съкровищата ни. Беатриче с Музата на Данте, която безкористно и безсъзнателно (доколкото ми е известно) вдъхновява поезията му.

Както споменах по-рано, Музата може да живее в човек, когото бихме определили като съблазнител. Всичко зависи от гледната точка. За някои Дулсинея е съблазнителка, но за Дон Кихот е Муза.

Понякога, разбира се, се случва човешко същество да се проявява и като Съблазнител и като Муза за друго човешко същество. Дори и в този случай, обаче, тези две качества проблясват поотделно във възприятията на другия. В един миг е вдъхновен, а в друг е съблазнен. В един миг у него се проявява подчовешкото, а в друг божественото.

Човешкото вероятно е редуването на вдъхновение и съблазън, проблясък и потъмняване, Ин и Ян, пътуване през времето и пътуване през пространството. Според Специалната теория на Относителността, сумата от двете е неизменната, абсолютна скорост на светлината. Последното противоречи на здравия разум, но това е начинът по който функционира Вселената 😛

Денят на благодарността

Благодаря на Бисер, който ми напомни за Деня на благодарността – за подаръка: “The Civilisation” by Kennet Clark, first edition 1967, както и за поетичните коментари в блога 🙂

Благодаря на моя приятел Иво – ако не беше той, вероятно още 2 години нямаше да поправя счупеното стъкло. Благодаря му за несвърващата му доброта, топлина и търпение.

Благодаря на моя приятел Иван – от тези, за които казват, че в нужда се познават, които ми връщат вярата, че не съм извънземна.

Благодаря на Митьо – ако не ме беше завел на лекар и не беше останал с мен в болницата през всичките онези дни, този блог нямаше да съществува. Благодаря и на съпругата му, Гери, за вниманието и спокойствието, с които изслушва някои от моите неволи 😉

Благодаря на жената, която бързо, сръчно и мило смени стъклото на прозореца ми днес.

Благодаря на Георги за нежността и умението да разбира езиците ми.

Благодаря на Стоян за снизходителността и лекотата, с която съжителстваме 😀

Благодаря на Стан за лекцията и разговорите.

Благодаря на Музата :* – защото е Муза.

Благодаря на Жабката 🙂 – защото Е.

Това са само няколко души – тези, с които общувах и за които си спомних в последните 24 часа. А има още толкова много, на които можем да кажем „Благодаря!“

Утеха преди смъртта

Миналата седмица, на повече от 80 години, почина наша позната. Беше почти разядена от рак, с болки. Няколко дни преди това говорила с майка ми по телефона и й казала, че синът й току що е похарчил доста пари за някакви прегледи и настоявал да остане за известно време в болница, но тя отказала да се лекува повече и се прибрала у дома. Последната седмица тихо и кротко чакала смъртта си и заръчала да я кремират.

Предполагам, че точно така почина и дядо ми когато бях на 3+. Въртях се около него, докато лежеше, а възрастните си вършеха тяхната работа.

Не ми харесва политически-коректната драма, която повечето хора създават покрай смъртта. Да, тъжно е, когато се разделяш с близък; тъжно е, когато вярваш, че някой е можел да вземе от живота още и да даде още, но знам, че рано или късно смъртта се случва. Мисля, че преди да си отидат хората са съвсем наясно, че са тръгнали натам, и е лигаво, глупаво и неадекватно да им казваме да не говорят за смъртта и да отказваме да говорим за нея, особено след като в момента е на преден план в мислите ни и знаем, че ще се случи скоро. Да не би да не говорим за сватби и рождения в дните преди да се случат?

Когато отказваме да приемем смъртта на близките си и да им помогнем да я приемат, ние ги лишаваме от покой в последните им дни и часове, оставяме ги сами със смъртта, и дори им отказваме адекватно сбогуване.

Да говоря или да не говоря

Понякога съм имала проблем, в който са въвлечени и други хора, но не съм го обсъждала с тях, а съм го премисляла сама, вземала съм решения които засягат не само мен, и съм съобщавала на останалите. На тях е оставало да се съгласят или да не се съгласят, но за мен въпросът е бил приключен. Понякога и взаимоотношенията. В такива случаи съм избягвала да давам обяснения защо го правя, за да не обидя някого, пък и защото ми се е виждало безсмислено да обяснявам на хора, които очевидно няма да ме разберат.

Вероятно в някои ситуации съм била права – има хора които не обичат да размишляват върху проблеми и се надяват, че като се събудят на другия ден, проблемите ще са изчезнали; има и хора, които и да се опитват, не стигат до широтата и дълбочината, до която достигам аз, и т.н. Има и такива, обаче, на които не давам никакъв шанс. Друг път ще говоря за причините.

Когато се заема да размишлявам по общ проблем съвсем сама, освен че вероятно пропускам да погледна от друга перспектива, започвам процес на самоизолиране. Той минава през различни етапи и неизменно стига до: „Не ме разбира“, „Не му пука“, „Няма смисъл да го обсъждаме“, „Невъзможно е да общуваме“, „Какво общо имам с него?“, и така, докато не прекъсна едностранно връзката. Разбира се, последното не означава непременно, че прекъсвам всякаква комуникация. Не, случва се с тези хора да продължа да се виждам, да върша услуги и пр. Но по този начин ми се е случвало да прекратя съжителства и бизнес-партньорства, например.

По този начин успявам да изградя измислени светове в които хората играят разни роли, на които биха се учудили ако можеха да надникнат в умопостроенията ми – така, както аз се учудвам на техните построения, в които на мен приписват озадачаващи роли.

Случи ми се да проумея тази страна на арогантността си, когато съобщих на един човек, че се разделяме, защото на него не му е нужна жена като мен. Тъй като е мил и добър, прие решението ми без съпротива и ми спести неприятните  си чувства които е изпитал. След известно време кротко ми каза това, за което и аз бях започнала да се досещам: „Недей да преценяваш вместо другите хора.“

С това не искам да кажа, че е чудесна идея да потопиш някого (освен ако не е психотерапевтът ти) в собствения си хаос в момента в който усетиш завихрянето. Нужно е известно време насаме за да се поизбистриш като поне разбереш и формулираш чувствата си. Общуването може да започне … сега 😀

Работа за философи

Някои знаят, че отдавна искам да покажа на света (още не знам как), че ученето на философия ти дава инструменти, с които да се справяш по-добре с работата си. Засега нямам време, но все пак мога да подготвям почвата с някое и друго откритие.

Днес това е обявата за работа от уеб агенцията „ABC Design and Communication“. Заглавието пълни душата ми: Търсим да назначим философ.

Истината в блога

Тук четат различни хора – някои ме познават отдавна – онлайн или офлайн; някои сравнително често общуват с мен – онлайн или офлайн; някои ме познават само оттук и отскоро.

Чудя се колко от четящите ми вярват. Ще се радвам всички да гласуват, и още повече ще се радвам ако оставите коментари (може и напълно анонимни; не е нужно да пишете мейл и т.н.).

Оставате ли с усещането, че съм истинска? Нямам предвид само малкото случки, които до този момента съм разказала за себе си, а всичко. Дали тук пише истината за това как преживявам света или не?