Благородният дивак

Чета „Мартин Идън“. Млад моряк, произхождащ от онези слоеве на обществото, в които на 11 вече се грижиш сам за себе си, попада в изящен богат дом и осъзнава, че описваната в книгите красота наистина съществува. Той замечтава да живее в такава красота, да говори на езика на израсналите в нея, а духът му да се рее нависоко. Разбира, че единственият възможен път към красотата и извисяването на духа е чрез образованието.

Напомни ми за The Buddha of Suburbia, ‘Tis a Memoir и за татко, който в детството си спял в стаята, в която се ниже тютюн. Понякога, докато възрастните още работели, ставал насън, слагал си пионерската връзка и казвал по някое стихотворение. Пишел разкази, които публикували в детски вестници, а по-късно редактирал студентския вестник, докато учел в Москва, откъдето надонесъл кашончета с грамофонни плочи с класическа музика. Дали „Мартин Идън“ е причината татко (който е привърженик на обществените библиотеки, но не на книжарниците) да си купи пълните съчинения на Джек Лондон?

Докато вървях за работа, срещах обичайните за Хасково лица, които една моя приятелка би определила като „примитиви“ и си казах, че не бих прегърнала като кауза физическото им оцеляване. Малко преди това четох историята на един социален предприемач – в Етиопия хората поискали на първо място питейна вода, а веднага след това училища.

Изглежда политически коректно да се смята, че всеки човек, независимо от контекста си, би могъл по всяко време да получи духовно просветление – съвсем сам, като Барон фон Мюнхаузен, който сам се издърпва от водата като се хваща за косата си. На мен пък ми се струва, че винаги е нужен учител. Някои биха ми посочили пример като Буда, който си седял под дървото, решен да не мръдне докато не получи просветление. И все пак, ако се върнем по-назад в биографията му, ще открием, че освен отключващи за духовното търсене моменти (онези събития, които го изваждат от зоната на комфорта – срещата със смъртта, болестта и старостта), които го карат да напусне двореца, той има и друг опит – пребиваването му в общността на аскети. Вярно е, че той не открива при тях Истината, но все пак за него са общност, която му дава пример за духовно търсене и подкрепя духовното му търсене.

По същия начин, баща ми попада на учители, които го вдъхновяват да чете и осмисля. Ето защо му е трудно да повярва на историите, които му разказвам за училището днес, както и на очите си, когато му показвам на преминаващи по улицата съвременни учителки.

Струва ми се, че за духовното израстване е насъщна човешката нишка, която не ми е ясно откъде започва. За мен тя е олицетворена от част от учителите и приятелите ми, както и от книги, статии и филми, които ме свързват с несрещани на живо хора, някои от които вече не са живи. Предаването на духовността вероятно става по онзи начин, който T. Kaori Kitao определя като „среща на умовете“.

Страхувам се, че в нашия град твърде много нишки са скъсани. Повечето хора са включени в някаква друга мрежа. За последното ми  напомни текстът на Надя.

Още по темата: Грухтопия

Advertisements

9 thoughts on “Благородният дивак

  1. Интелектуалното и духовно „израстване“ на обществото е много тясно свързано с икономическите отношения и развитието им.

    Едно време Маркс ли беше, е казал, че битието определя съзнанието и, за разлика от другите му писания, в това има голяма доза истина. Докато копаш на нивата, трудно ще ти се дослуша Павароти. За да се развият науката, изкуството и философията в едно общество, трябва да има определена прослойка хора, които да не са принудени да работят, за да оцелеят, ами да имат време просто да седят и да мислят.

    Освен това, практическата наука има предимство, според мен, защото тя води до пряко подобряване на живота в конкретното общество, поради което бива уважавана и пдокрепяна, създава се определен обществен стремеж към наука и знание. На противоположния полюс е т.н. „духовно израстване“, което по-скоро се превръща в някакъв вид шаманизъм в примитивните общества, а понякога и после остава на тоя етап (пример – Индия).

  2. Съгласна съм, че битието определя съзнанието.. L,cpud r;d!
    Но не мисля, че по-доброто битие води до по-добро съзнание :))))

  3. тъй като „добро“ е изцяло субективна концепция, твърдението ти няма как да бъде доказано, нито оспорено 🙂

  4. @long: както винаги пресилено си се изказал. ефектност вместо ефективност. индийската философска мисъл е на светлинни години от примитивния шаманизъм. нейни стълбове са будизъм, джайнизъм, няя, санкхя, веданта и йога. ранният будизъм, джайнизмът и ранната санкхя в същината си са атеистични. същото може да се твърди за йога, макар че официално я водят за теистична. ценното в тези системи е далеч от всякакво суеверие и вяра в паранормалното. може да се твърди, че те дават на света идеята за СЪЗНАНИЕ.

    будизмът дава на света няколко важни неща: законът на карма – причинно следствената връзка, здрава етична система, която предполага предимно лична ангажираност в постигането на благополучие и вътрешен мир, т.е. поощряване на личната инициатива и заедно с това непризнаването на кастовата система и принадлежност като условие за развитие на индивида.

    шаманизъм може да се търси в тантра, но на нея така или иначе не се гледа като на философска система. все пак тя е дала на човечеството хатха-йога, система от физически и дихателни упражнения.

    практическата наука е нищо без фундаменталната наука. абстрактното мислене е това което те изкарва извън обичайния кръг на познание и дава различен ъгъл

    @lyd: буда е имал учители по санкхя. друг е въпросът, че в последствие той е намерил своя мироглед. основното при него е че е търсил избавление от страданието и това което намира е етичната система от правила за поведение. самият той не е искал да създава философска система. така или иначе идеите му не са възникнали в празното пространство.

    относно духовното просветление. не е кой знае каква работа. първо предпочитам за себе си да го наричам само просветление защото думата духовно принципно нищо не означава. питай буда ако не вярваш. (той отрича съществуването на душа)

    просветлението идва внезапно след дълги и упорити търсения и лутания. и после никога не си отива. това е идея толкова солидна, непробиваема и всеобхватна и толкова очарователна че не можеш да избягаш от нея. по никакъв начин. може да се каже, че това е онова кътче от съзнанието ти, в което винаги намираш утеха и сили да продължиш играта.

    в личен план ми е интересно защо „idleness is our greatest passion“. в общочовешки план ме вълнува как човечеството ще се придвижва в по-бързо космоса и може ли да преодолее скоростта на светлината? за мащабите на вселената това е отчайващо бавна скорост. няма какво да се лъжем. това е основната ни задача и може би призвание.

  5. При хората на реалната мисъл творчеството създава реални субекти за подобряване на живота. При творците в сферата на чувствата творчеството води до голяма степен към неизвестните ни области в дейността на ума. Т.е., то няма за цел развитие на реалния живот, а развитие на човека. Когато човек измисли колелото резултатът е виден, авторът също – няма две, пет. Когато Марк Твен примерно напише роман или Шостакович симфония никой не може да каже категорично какъв е резултатът от това за развитието на човека и има ли такъв. За онова развитие, дето го наричаме умствено, психическо, нравствено и с още купчина определения. И за което не знаем как става, кое му е „горивото”!
    (из „Мозъкът-компютър?“ http://vascont.wordpress.com/2008/10/22/mozak/ )

  6. О, да! Трябва! Хубаво е да знаем за началото и края на безкрая, 🙂 но още по-важно е да знаем повечко за безкрая в главите ни…

Коментари са забранени.