позволи ми да ти помогна

Повечето хора като че ли обичат да се сприятеляват с такива, които имат подобни проблеми или се възмущават от същите неща. Представете си група приятелки, които обичат на кафе да се оплакват от съпрузите си. Към тях се присъединява жена, която се радва на щастлив брак и обожава съпруга си. Дали ще се впише в групата или просто ще развали купона? Може би затова се разминават семейни и несемейни приятели бедни и богати, и т.н.

Когато общувам, вероятно по професионален навик, умът ми е настроен към анализиране и разрешаване на проблеми. Когато приятел се оплаче, аз се втурвам да разбирам не толкова неговите чувства, колкото същината на проблема и да предлагам стратегии за решаването му. Това по-често се оказва грешка, тъй като хората по-често имат нуждата да бъдат разбиирани и утешавани, отколкото истинско желание да решат проблемите си. За някои от тях не е достатъчно да признаеш проблема, да се съгласиш че е сериозен и да изразиш съчувствие. Нужно е да го правиш всеки път. Разбираемо е ако (вече) нямаш такъв проблем, или пък ако имаш свой, който приятелят не вижда, защото е зает със себе си, да ти омръзне да участваш в ритуала оплакване-утешаване, а другият да се чувства неразбран. Ето така се отчуждават хората.

Вероятно начинът да помогнеш е да изслушваш многократно с надеждата другият да поиска да сложи край на притеснителната си ситуация, но ми се струва, че има хора, на които никога не им омръзва, и като че колкото повече им съчувстваш, толкова повече им харесва да страдат. Проблемът се е превърнал в толкова важна част от  живота им, че да го решат, би означавало да изгубят част от себе си – кой ще съм аз, вероятно никой, ако досега съм се възприемал като жертва на еди-какво си / еди-кого си? С какво ще запълня празнотата, оставена от изоставилия ме проблем?

Разбира се, има и хора, които са узрели за разрешаването на проблема си и след елиминирането му се чувстват леко. Въпросът е как се стига до такова узряване.

Когато съм прекратявала любовна връзка, в повечето случаи съм се чувствала лека и свободна, за разлика от хора, които се чувстват опустошени и самотни, макар че уж би трябвало да са доволни, че са сложили край на кошмара. Забелязала съм, че когато, например, във връзката ми се появят сериозни проблеми, не се оплаквам на трети лица. Да се оплача би означавало, че проблемът е толкова голям, че е време да прекратя връзката. Затова си мълча, после си тръгвам, и наоколо се чудят защо: „Бяхте толкова хубава двойка.“

С това не искам да кажа, че е хубаво винаги да таим в себе си болката и да не я споделяме с никого. Напротив, в някои случаи дори е желателно да го направим, за да получим животоспасяващи разбиране и утеха, друга гледна точка, а и професионална помощ (и досега ми се струва, че когато вероятно вървях към анорексия и килограмите ми бяха под 50, получих животоспасяваща порция пържени картофи от човек, който имаше всички основания да ме ненавижда, за което благодаря). Искам да кажа, че е хубаво да се вглеждаме в себе си и да се опитваме да разберем дали всъщност не сме влюбени в болката си.

А какво да правим с приятели които са? Не знам. И аз това се чудя. Единственото което ми хрумва е да признаваме значимостта на проблемите им дори и да ни се виждат смешни – за да не се чувстват предадени. Ако сме развили в известна степен състрадателността си, ще знаем, че смехотворният проблем за един би могъл да е древногръцка трагедия за друг. В същото време, обаче, без проповеди и натрапване на съвети да им показваме, че може да се живее и иначе; по този начин можем да ги изкушим да поискат да променят ситуацията си: на принципа на Том Сойер и оградата 🙂

Разбира се, че не ви давам 100% гаранция. Истината е, че по-често не успявам да помогна на близките си. Повече успехи имам с учениците – вероятно защото ме приемат за авторитет и вярват, че мога да им помогна. С близките ми се случва да стигна до момента, в който си казвам, че е нужна професионална помощ – психолог, гуру – някакъв авторитет, какъвто аз не бих могла да бъда, дори и ако в подобна ситуацияа съм успявала да помогна на други. Нужно е позволението на приятеля, а това означава лекичко свиване на егото му за да ме остави да стоя малко по-високо, и най-вече да ми прости, че нямам неговия проблем. Предполагам, че за много хора е по-лесно да се обърнат към Бог.

Аз обикновено се обръщам към себе си – хем се гледам с уважение и упование, хем се прегръщам и потупвам по рамото. Хем съм си дете, хем съм си родител. Неволята учи 🙂 Но ми е притеснено за всички не толкова жилави хора 😦

Advertisements

16 thoughts on “позволи ми да ти помогна

  1. много е рано сутринта за да се изразявам членоразделно,
    така че само ще кажа, че съм в телешки възторг от този ти постинг!
    радваш! 🙂

  2. Много са важни отношенията на група от хора, възприемането им един към друг, начинът по-който комуникират. Някой споделя на някой, което е хубаво, хората трябва да разговарят, не да се затварят в себе си от каквото и естество да е техният проблем. Обикновено това се случва в доста тесен кръг от хора, т.е. аз и ти сме заедно и аз ти споделям на теб, без да се интересувам примерно дали ти в момента имаш нагласа да слушаш за моите проблеми, което си е кофти. Ако аз и ти се познаваме обаче достатъчно добре това няма да се случи, защото езикът на твоето тяло, начинът по-който ти се държиш ще ме накарат да се съобразя с твоето душевно състояние, и ако ти не изглеждаш в кондиция няма да те занимавам с моите проблеми, а ще се поинтересувам за твоите…Това е в идеалния случай :)! Хората, които са се вкопчили в проблемите си и занимават всички с тяхното решаване не ги разбирам и никога няма да мога. Когато има такива хора около някого решението с изслушването е най-грешния подход, който може да съществува. Обиконовено хората търсищи съчувствие по този начин всъщност търсят внимание и поле за изява, което си е малко гадничко от тяхна страна. Тези хора трябва да не биват подкрепяни в това, което правят, а поставяни на място, по начин, който да им покаже, че те не са проблемите си, за да се опитат да блестят по по-креативен начин. Има моменти в живота, когато едни картофи, един шамар, едно скарване и т.н. биха помогнали доста повече от разбиране! Неразбирането също е решение, когато човек има позиция и отношение спрямо някой човек. Трудно е да общуваш с хора, които никога няма да оценят колко прекрасен процес може да бъде един диалог, защото избиват комплекси опитвайки се да се изявяват по неправилен начин. Всички го правим по-някога, но някои наистина прекаляват. 🙂 Малко офтопик! Довечера в Хасково свири една от любимите ми групи – група „Шушони“, ако някой си пада по алтернативна БГ музика / алтернативна на чалга музиката/ може да се позабавлява. Китариста е невероятен! 🙂

  3. Хич да не се притесняваш за нежилавите, ами се сети що аджеба на болнавата женица починал мъжа… Не действа естествения подбор. В противен случай, населението на Земята би трябвало да бъде половин милион души. Дори и един милиард да е, пак не са шест, нали? Иначе хем си си дете, хем пишеш като разпрана – не може да ти се насмогне с четенето, което пак доказва, че естествения подбор не действа. :-)))

  4. Хайде помагай де! Дай паролата, ако се сещаш…
    … като се замисля, и да я дадеш, едва ли ще мога да се активизирам без PC…
    Помощта обаче ще бъде оценена! 😉

  5. Споделянето е нормална част от взаимоотношенията на хората, поне по мои наблюдения.
    Колкото до хората, които ти описваш в началото на поста, според мен имаш предвид серийните мрънкала.
    Те са влезнали в някакъв коловоз и никаква сила на света не може да ги изкара оттам.
    Аз лично бягам от такива хора. Не стига, че досаждат, но може и да те завлекат в своето блато от отчаяние и овчедушие.

    Колкото до несподелянето… споделянето точно на тема връзки е много трудно, защото представяш само своята гледна точка, а и винаги дружките заемат твоята страна (по обясними причини), което също много разваля цялостната картина. Изобщо, особено връзките е хубаво ако изобщо се коментират, да са с човек, който има достатъчно добро наблюдение или достатъчно дистанцирано, за да може да бъде адекватен. А това е доста рядко.
    Това са си някакви мои изводчета и наблюдения.

  6. Всички вие, които се смятате за хармонични, щастливи, силни и вървящи по правилния път, с лекота преминаващи разни (любовни най-често) препятствия и готови да раздават мъдрост и помощ на останалите (в най-добрия случай) трябва да знаете нещо. Всичко, което имате в този свят е чист късмет. Кристално чист късмет. Нищо друго. Не хранете илюзии, че сте се преборили с нещо, понеже така сте пожелали. Така е било писано. Има си обяснение с квантовата механика. В предишната тема Мери Чи спомена за някакви нишки от светлина пресичащи се в разни точки и формиращи индивиди. Мисля че става за просто обяснение на вселената. Нишките от светлина, това са вълните. Има си даже диаграми за пътищата на вълните, тези на Файнман. Някой ден, когато разполагаме със свръхкомпютри, ще можем да превърнем дори астрологията в наука – защото не един електрон, а цял човек ще вижда начертания си път. Дори да има случайности, пораждащи вероятности във вселената, те само потвърждават теорията ми за късмета. Господ не играе на зарове, е казал Айнщайн. Всъщност играе – просто хвърля всички комбинации едновременно. Сред тях винаги има чифт единици, както и шестици… Надявам се, когато прочетете това, ще спрете да смятате себе си за по-напреднали в науката за щастието – вие просто сте случайно съвпадение, няма защо да парадирате с това. Може само да се радвате тайничко. Защото не се знае в следващият момент къде ще се намирате…

    Хората не са еднакви – изтъкани са от химия. Някои имат повече от едно, други от друго. Някой бълват повече невротрансмитери в мозъците си и са щастливи, други не. Това е. Много е просто.

  7. To The Lord-es of Rings:

    „….kъм себе си
    хем с уважение и упование
    хем се потупвам по рамото
    и се прегръщам
    хем съм дете, хем родител.
    Неволята учи“
    Да обичаш на инат.

    Какбо ли би казало Сърцето на Данко,
    Sister Wendy – Heloise,
    за оградата на Том Сойер ?
    Благодаря за даровете на вашата мъдрост.

    Квантово !

  8. vitaminko, всеки е късметлия 🙂 разликата идва от цвета на изтеглените късмети – бели или черни.

  9. Много благодарности на neuromantic 🙂
    Ще се радвам ако все повече хора имат основания да се радват тихичко 🙂

  10. От необозата на neoromantic става ясно, че поговорката „Бистра водица, мирна главица“ е вярна, макар че не на всички помага… 🙂
    П.П. Лид сигурно е в годишен отпуск :-)))

  11. Ъ.. И аз благодаря, макар да не разбирам с какво заслужих благодарности 🙂 Хубаво направих, че спестих част от ужасната истина. Мери Чи, каква функция изпълняваш в здравната каса – душевен лечител? 🙂

    Я чиба, run away little man.

  12. Тия дни точно по същата тема си мислех и аз – в последно време с приятелката ми много охладняхме и не мога да разбера защо става така. После установих, че това което ни държи заедно е, нещо срещу което да се обединим, или проблеми, от които да се оплакваме една на друга…
    Кофти, но е истина.
    Статията е много добра и съвсем на място.

Коментари са забранени.