Не е късно, нали?

Днес е Хелоуин – понякога наричан „Келтската нова година“. Обичам келтите. Обичам есента. И за мен новата година винаги е започвала наесен.

Малко ме е яд, че не се сетих да си направя разни неща, като например, тиквен фенер, както и хартиени прилепи и фенери. Мога и друг път, какво като не е Хелоуин, нали?

Освен това за тиквения фенер вероятно ще ми е нужна помощ, че трудно се дълбае тиква. Веднъж направихме такъв фенер за рождения ден на Митака – преди мноооого години, когато Стоян беше още ембрион. Което ме подсеща да поздравя със закъснение всички адаши на Св. Димитър.

Advertisements

Специалната милост

Изтръгне ли девойката добра
молитва из устата на греха,
бадемът ялов, ако плод даде
и сълзи ако лее малкото дете,
тогаз домът ще се е усмирил,
в покой тогава ще е Кентървил.

В края на „Кентървилският призрак“ става ясно, че призракът никога няма да намери покой ако за него не пролее сълзи невинна душа.

Приживе Сър Саймън е бил жесток грубиян, който убива съпругата си, защото не е приготвила и поднесла подобаващо уловения от него елен. За отмъщение братята й го затварят в мазето и го уморяват от глад. След смъртта, духът му броди като пакостлив и злобен призрак, който многократно причинява смърт и полудяване.

Няколко столетия по-късно призракът е ужасно изморен и жадува покой. Тъй като е призрак, обаче, не може да спре да изпълнява задълженията си и се опитва да плаши новите обитатели на замъка. Над него тегне проклятие, от което не може да се освободи сам. Нужна е специална милост.

За какво й е на малката Вирджиния  да го спасява? Ужасният човек заслужава ужасните си страдания. Освен това, вече е малък, жалък и безпомощен и не е в състояние да навреди никому.

Струва ли си да проявяваме специална милост към гърчещите си в последствията на ужасните си постъпки? Да ги оставим ли във вечния Ад или да им помогнем да се измъкнат? Би ли проявил милост към този който не я заслужава?

Да си говорим или да не си говорим за пари

– Ако един ден забогатея, ще ти дам пари да си стъпиш на краката, но ако ти забогатееш вече няма да сме приятели.
– Защо?
– Защото няма да сме в равностойно социално положение.

За този разговор между мои състуденти се сещам като размишлявам над написаното преди няколко дни от Яна: тя намери смелост да разкаже за собствените си ( и то настоящи ) преживявания с бедността и описа механизма, по който с изтъняването на портфейлите губим територии от социалния си живот. Чела съм, пък съм и наблюдавала и обратния процес – как дори само симулирането на финансово благополучиие отваря врати.

Тъй като винаги съм познавала по-бедни и по-богати от мен, съм съгласна, че общуването между хора с различни финансови възможности не е безпроблемно. На няколко пъти в този блог съм се опитвала да покажа, че ситият не вярва на гладния, но и че гладният не вярва на сития.

Съгласна съм с Яна, но не смятам, че описаното от нея изчерпва възможните сценарии. Това лято се видяхме с една приятелка, която откакто се помня живее с твърде малко пари и непрекъснато прави сметки за мънички неща. В същото време и тя, и съпругът й обичат да ме черпят когато се видим навън. Тя ми предложи да отидем до кафето Х, защото там било доста евтино. На мен ми се ходеше другаде, нямах идея кое къде колко струва, и нямаше да е никакъв проблем да платя каквато и да е сметка, така че а-ха да я помъкна към моето място и да почерпя. Просветна ми, обаче, че тя няма да се чувства спокойна дори само при мисълта, че за някаква символична почерпка ще се похарчат толкова много пари. Така че просто отидохме там, където искаше тя. Сигурна съм, че има и други хора, които правят същото заради приятелите си.

Да разговаряме за пари, обаче, е още по-трудно. На мен не ми е неудобно, нито неприятно да говоря с приятелите си за техните финансови затруднения и да се включа с информация и стратегии, които биха могли да им бъдат полезни – да спестят или да спечелят. На някои това им харесва, а на други, разбира се, не – когато от мен се иска да съчувствам, а аз предпочитам да съветвам. Трудно ми е да се въздържам, при положение, че виждам някаква възможност, която човекът не вижда.

Не на последно място предлагам и директна парична помощ, понякога безвъзмездна. Някои приемат, други не, а трети сами я искат.

Как стои въпросът с това аз да споделя за финансовите си затруднения? Ами … по-трудно. Получавала съм добри съвети, заеми и безвъзмездни помощи: ценя и съм благодарна. Струва ми се, че да си позволя да говоря за тези неща поставя приятелите ми на изпит по емпатия, състрадателност и свобода. Тъй като не обичам да подлагам хората на изпитания, избягвам да го правя. Мисля, обаче, че би било чудесно хората да можеха да говорят свободно за това табу – парите. Вероятно някой ден ще се научат, така както започнаха да говорят по-спокойно за секса.

Спокойно ми е да общувам с хора, с които можем да обсъдим кои видове отопление са по-икономични от другите, кой какво сирене си купува, и как е успял да сготви икономична манджа. От известно време обмислям рубриката „Икономична домакиня“, с която да обявя снемането на табуто или, айде, част от него 😉

Виж още „Секс и пари

Синьо

Годеницата на Мартин Идън го напуска. Приятелят му се самоубива. А той е зает да довърши разказа си. Толкова е откъснат от света.

А какво е светът? Нужно ли е да сме свързани с това, което повечето хора смятат за света, за да заслужим правото си да живеем?

Не може ли човек да е ценен сам по себе си? Дори ако няма кого да обича и от кого да бъде обичан? Дори ако не работи нищо? Дори ако прекарва времето си като яде сам сладолед в кварталната сладкарница?

Може ли действията ти да са легитимни ако не си сигурен дали са продиктувани от сърцето и са все още нерационализирани от ума? И още повече – ако сърцето ти не е съвсем уверено, че само един е начинът? Тогава, когато (както профанно биха го нарекли) „не знае какво иска“, заслужава ли човек търпението на другите? Заслужава ли онази любов, която?

Скъпа Непозната,

Благодаря ти, че ми напомни за този филм. Оказа се, че прическата ми не е точно тази, която имах през март, но останалото … 🙂 Тъкмо навреме 🙂 Благодаря!

от други свят съм аз

Чета „Мартин Идън“. В момента М.И. работи в пералната на хотел в Калифорния. По терасите дами и господа си почиват и разхлаждат с напитки. В пералнята, където е горещо като в Ада, Мартин пере, колосва и гладите белите им дрехи. Поне по 14 часа на ден. Плановете му да чете поне по 2-3 часа преди да спи 5 се провалят, защото е преуморен.

Днес, в България, повечето работници и обслужващ персонал не работят толкова дълги часове в толкова тежки условия. Ако искат да четат и да се самообразоват като Мартин, бих могли да опитат. Докато последно работех по 10-12 часа на ден, бях успяла да преместя ставането сутрин от 5 в 4.30, за да мога да чета, мисля и пиша по 3 часа.

От няколко месеца внимавам да не минавам покрай един магазин за дрехи. Там работи моя приятелка. Не знам какво се случва когато има клиенти, но когато няма, седи като сфинкс и гледа напред. Няколко пъти съм се опитвала да завържа разговор – в магазина или на улицата. Тя отговаря механично и кратко. Ако е в магазина, усещам че трябва да си тръгна. Ако е  навън, питам „Как си?, а тя отговаря „Добре съм. А ти как си?“ и без да дочака отговора отминава. Някога обичаше да говори. Сега имам чувството, че е болна, че страда много или че е полудяла.

Никога не съм общувала кой знае колко с нея, но бяхме близки – както могат да бъдат близки млади, красиви, претрепващи се от работа самотни майки, живеещи в съседни апартаменти. Когато К. се раздели с приятеля си и се премести да живее при родителите си, ходех на гости – рядко, но за мен това няма значение. Хората не ми стават по-малко близки когато ги виждам рядко.

Сега се чувствам като натрапник – пришълец от друг свят, където има повече късмет и пари, където животът тече в други коловози, които отвеждат по-далече.

Не знам как се измерва късметът. Имам по-образован баща, но пък отсъстващ от по-голямата част от времето докато завърша гимназия и напусна дома. Имам по-амбициозна майка, но пък далеч не толкова интелигентна (меко казано) като нейната. Не е работила през по-голямата част от детството ми, така че ми е отделила време да ми помогне да напредна с четенето и смятането и да се науча да танцувам валс и танго, да започна да рисувам, но пък е толкова властна и досадна, че на 5-6 мечтаех да живея сама като Пипи, по-късно мечтаех да се разведе и да ме дадат на татко, а на 18, докато беше в болница, се надявах да умре. Майката на К. й е приятелка.

С К. сме от едно поколение, но тя е учила в техникум, а аз в езикова гимназия. Вероятно от нея се е очаквало да вземе занаят и да приключи с образованието. От мен се очакваше да бъда блестяща в каквото си избера да правя – или не толкова се очакваше, колкото се подразбираше. Е, в някакви граници, но за това друг път.

На 25 бъдещето на К. е било пълно с надежди да се запази красива, стройна, за да продължи да работи като продавачка в престижни магазини и да бъде забелязана от някой Принц.

На 25 аз все по-болезнено осъзнавах колко малко знам, исках да изградя бизнес-империя и не че не исках Принц, но не се надявах да го срещна.

Сега вървим към 40. В изминалото време нямах топлината и емпатията на семейството; нямах под, но нямах и таван. Нямах сигурност, но нямах и безнадеждност. Вероятно така ще си умра.

Дъщерята на К. завърши гимназия и стана сервитьорка. Години наред предлагах да я уча на английски безплатно. Все нещо се случваше и тя не дойде нито веднъж.

След години ще ви кажа какво става със Стоян. Засега се надявам че му давам това, което прави разликата между мен и К.:вярата, че човек има право да поиска и да опита да бъде каквото му хрумне. Знам, че животът налага обективни ограничения във всеки момент, но се старая да ги различавам от самоограничението.