писмо за мелодията

Този момък е направил доста приятна серия уроци. Не бях се замисляла за съществуването на интервалното четене на музика 🙂 Този клип не върви задължително с моя текст. Просто слагам тук за да знаете, че има такова нещо 🙂

Долният текст е част от нашия разговор за музиката. Този път е писмо до Митака, което се надявам да бъде внимателно прочетено и от Лъчо 😀

Митаче,

Ето каквото ми идва на ум за музиката на първо време. Ако, разбира се, ми подскажеш и други неща, които те смущават около нея, ще ти напиша и още 🙂

Макар че музиката ни дава цялостно преживяване, можем да я разделим условно на елементи – нещо, което вече сте направили в колежа. Мисля, че би било добра идея да ги изследваме засега поотделно.

Нека започнем с това, което ти първо спомена – мелодията. Каза, че е фрустриращо за теб, когато в семинара някой сподели как се чувства, когато чуе мажорна терца в еди-кой си такт. Разделихме това преживяване на две: познаването на музиката и умението да се говори за чувства и усещания. Мисля, че за да говорим за нещо, първо трябва да се научим да го разпознаваме, а след това да намерим начина да се изразим – в твоя конкретен случай – вербално.

Така че първата ни задача се оказва да опознаем мелодията.

Мелодията е линейно постъпателно движение. Освен ако не решим да изпеем или изсвирим нещо отзад-напред, след като сме го свирили нормално, музиката е като вектор – има си начало, край и посока.

Животни, хора и машини също се движат, и всеки от тях си има свой начин. Някои летят, други подскачат, трети извиват тялото като S за да пълзят и т.н. Музиката също има свой начин – като се придвижва нагоре и надолу.

Ако я оприличим за момент на себе си, бихме казали, че нейните крачки са интервалите. И все пак между нашия начин на вървене и нейния има известна разлика.

Докато вървя, мога да правя малки или големи крачки в някакви граници, защото краката ми не са безкрайно дълги. Теоретично музиката има безкрайни крака, и за разлика от мен, може да прави неограничено дълги крачки. В същото време, обаче, докато аз правя най-различни по дължина крачки, когато свиря на пиано, имам строго фиксирани от клавишите възможности. Докато вървя, крачките ми биха могли да варират много повече – всеки милиметър ми дава свобода, всеки микрон. На пианото мога да натисна два съседни клавиша – бял, черен, но … нищо между тях. Предполагам, обаче, че цигулката може да ми даде повече гъвкавост. Можеш да говориш за това с някой, който свири на цигулка, и ако имате подръка да ти го изсвири и да сравните с пианото.

Макар че теоретично музиката може да направи огромна крачка – от най-ниския възможен тон във вселената до най-високия (неща, които нашият човешки слух не може да обеме), нека останем за малко в мъничкия свят на една октава – онзи повтарящ се pattern, който можем да забележим на клавиатурата на пианото. Макар че звукът може да прави и много мънички стъпчици, тези, които са създали теорията на музиката, сякаш са я правили докато наблюдават клавиатура и са описали само стъпките, които можем да  направим, докато свирим на пиано. Чудя се защо. Може би ушите ни не са толкова чувствителни, че да уловят по-малки стъпки. Ето защо, ако един цигулар може да изтръгне от цигулката по-малък интервал от познатите, ти може и да не го чуеш. Не е нужно да се чувстваш тъп – очевидно това е маловажно и за великите композитори, щом са описвали музиката си с познатите ни ноти и знаци и не са пожелали да въведат допълнителни.

Това прави нещата по-лесни за нас. За да проследяваме мелодията е достатъчно да разпознаваме ограничен брой различни по дължина „крачки“, т.е. интервали.

Опитвала съм се да обясня това на Лъчо, когато ми казваше, че иска да се научи бързо да засвирва на китарата мелодии които чува. За да го направи, е нужно да знае къде да постави пръста си, за да извлече тон с необходимата височина. Но това не е достатъчно. Мелодията не се състои само от един тон. Трябва да знае кой е следващия. Разбира се, той може да налучква, но не е нужно ако се е научил да разпознава разстоянията между тоновете. По този начин може да започне една мелодия от който си избере тон и да я изсвири, и тя ще бъде същата мелодия, независимо дали е избрал да я започне от до или фа. Мелодията може да се пренася нагоре и надолу и да си остава същата. Ако различни хора решат да си я тананикат, един ще започне от по-нисък тон, а друг от по-висок – на когото както му е удобно, и ти пак ще я познаеш.

Ето защо, тъканта на музиката са колкото тоновете, толкова и  разстоянията между тях – дори повече. И дупката на геврека изглежда маловажна, но ако сме гладни, избираме геврек с по-голяма дупка. Нотите са удобни за записване на отделните тонове, но тоновете, взети поотделно не правят музика. Точно както четенето буква по буква е безинтересно и безсмислено. Всъщност, това е подчертано от един различен начин за записване на музиката, който не познавам добре – само знам, че съществува – бях го видяла в някаква църква – музика, записана без ноти. Това, което съм запомнила от думите на свещеника е, че този начин отбелязвал само дали нагоре или надолу се движи мелодията (и вероятно КОЛКО нагоре и надолу). Досега не си бях давала сметка, но току що открих в Google – начините за записване на музиката са повече от тези два :). Така че нека оставим настрана нотацията и се съсредоточим върху същността на мелодията.

И така, намираме се в малкия свят на октавата.Тук можем бързо да се научим да разпознаваме интервалите. Достатъчно е да разполагаме с малка клавиатурка. Можеш да изсвириш два пъти до, а след това до-ре и да усетиш разликата. След това до-ми, сравнено с до-до, и с до-ре. На първо време работи само с белите клавиши. Когато навикнеш да разпознаваш тези интервали, вкарай и черните.

Когато се учех да разпознавам интервалите, винаги интуитивно свързвах всеки интервал с някоя песен, в която съм го разпознала. Това винаги са били песни, които съм слушала многократно и познавам добре – например детски и училищни песни. Това ми помагаше да го запомня по-бързо, а оттам и да го разпознавам по-лесно.

Докато разучаваш един интервал, опитай се да си дадеш сметка какво настроение ти дава. Не може да не си забелязал, че различните музикални парчета предизвикват различни настроения. Тук, обаче, за да усетиш чистото въздействие на музиката, пускай си неща, които никога не си слушал, защото познатите ни парчета, особено любимите ни, са „замърсени“ със спомени, а оттам и с емоциите им.

Може би е добре да работиш и по двата въпроса едновременно – да слушаш нови, непознати мелодии и да си даваш сметка за емоциите, и да упражняваш интервалите. За второто се предлага и чудесна онлайн помощ – упражнения за развиване на слуха (ear trainers). С този куршум убиваме още един заек – да правим нещо, заради самото нещо, без да се притесняваме за резултатите и публиката. Това е онова, което наричам да си В нещото, да присъстваш изцяло в него – с цялото си внимание. Това е медитация 🙂

Не бързай да се притесняваш за това как ще се научиш да разпознаваш интервали, които излизат от рамките на октавата. Затова ще мислим по-късно 🙂

Advertisements

2 thoughts on “писмо за мелодията

  1. От гледната точка на лаик съм си правил много различни класификации и разделения за музиката. Не можах да се сдържа и да не ви напиша за едното от тях: според мен музиката има емоционална и техничарска страна.

    Не еднократно съм се улавял, обаче, че понякога се кефя точно на техничарските неща – кой интервал как ми е прозвучал след предхождащия го; какъв умел преход или модулация са използвани; какъв „трик“ е приложил изпълнителя… смятам, че тези подробности само ми помагат да изпитам още по-голямо удоволствие или наслада от дадено парче 😉

    ПП: С радост изгледах две научно-популярни поредици за пианото и цигулката. Може да ги намерите в:
    http://www.kolibka.com,
    като използвате „Търсене“ и въведете заглавията на английски, а именно:
    – „The Art of Piano“
    – „The Art of Violin“
    В тези поредици известни съвременни изпълнители говорят за „легендарни“ изпълнители, както и за някои „философски“ моменти при изпълнениети и възприятието на музиката 🙂 Аз лично се забавлявах!

Коментари са забранени.