Нюансите на образованието

„Или харесваш това училище и намираш ученето там за полезно или не. Средно положение няма. “ заяви вчера един възпитаник на НГДЕК, защото си позволих да обсъждам какво харесвам и какво не в НГДЕК.

Някои от най-добрите американски колежи изискват от кандидатите да разгледат досегашното си образование и да обяснят (писмено) какво им харесва и какво не, какво биха променили.

За да го направиш е нужно да се отдръпнеш от себе си и средата си и да погледнеш отгоре – критично, безпристрастно. Когато си наясно кое е полезно за теб и кое не е, ще вземаш по-добри решения за себе си.

Добрият ученик / студент е способен на саморефлексия и самокритичност, и точно затова е в състояние да поеме отговорност за собственото си образование. Ето защо с по-големите ученици не пропускаме час, в който да говорим за образованието им – какво е и какво биха искали да бъде, как да компенсират липсите сами – за да не се оставят изцяло на чужди преценки, да оформят свои критерии. Това включва периодичен анализ на съвместната ни работа (включително писмен) – какво да правим, какво да не правим, случва се да спорим – колко често го правим и как зависи от динамиката на конкретната група.

Вярно е, че учениците трябва да имат доверие на учителите си, но след определена възраст, трябва да се научат да преценяват критично работата им, да носят отговорност за образованието си. Ето защо понякога ги каня да разсъждават над думите на Конфуций, който казва, че дава на учениците 1/3, а останалите 2/3 трябва да си набавят сами. Ако не искат / не могат – и той не ги иска за ученици.

Как се получава така, че училища които претендират да насърчават свободното изследване и критичното мислене, успяват да направят учениците си неспособни да погледнат критично на образованието си?

Съпротивата на възпитаниците на НГДЕК срещу опитите ми да излезна от <<„Осанна“ / „Разпни го“>> риториката са в странен контраст с нюансираните отговори, които получавам от възпитаници на добрите американски колежи, когато учениците ми се колебаят в избора си.

Досега рядко се е случвало някой да каже „От Харвард по-велико немааа, е па нема!“ В такива случаи не отдаваме тежест на мнението му.

Advertisements

15 thoughts on “Нюансите на образованието

  1. Единственото предимство на американското образование е че преподавателите са практици. Това значи, излизали са от офиса си в пулсиращия свят. Оттам са примерите.

    За лош късмет или – щастие, още ми е трудно да преценя след девет години, ако учиш бизнес в Европа дискутираш всичко дето се преподава в Америка.

    За останалите дисциплини – не знам как е.
    Едничката причина отсам и оттам океана да вземеш бизнес ниво е мрежата контакти.

    Страхотно е да си разглеждаш Linked In + Skype + МВА алумни, светнала кто коледно ниво. Но пак, в Европа е възможно да се получи американско образование.

    не знам как е в Харвард
    обаче помня как е да спиш в нов европейски град всеки месец

  2. Ние говорим за бакалавърското образование. Що се отнася до него, предпочитам либералното. Оттам и предпочитанията ми към американското бакалвърско образование. Но това е друга дълга тема.

  3. Има леко разместване в понятията, щото хората не проектират образованието като Ето, спирам дотук, а по концепцията „учене цял живот“

    или

    вземаш титла на модули

    Аз опитах: ниво колеж (средно), бакалавър (три години над колеж), хайде пак колеж (щото интернет се появи иззад облаците и помля де-що учих) и академична степен (бизнес, пет години над бакалавър). понеже всичко е с ECTS и ми носи 30 от 60 кредита за разходки между университетските нива – имам отворена врата за phd, когато ми се доще да направя 15 години изследване с научен ръководител, да преподавам 90 дни в университет и да защитя резултатите пред комисия.

    Затва съветвам хлапетата – каквото и да учите, нека ви носи точки по европейската система за размяна на кредит. Всъщност, никога не записвайте нещо – дори да е безплатно – ако не ви носи такива точки.
    това значи че учебното заведение не е одобрено като качествено (както фирмите с имат ISO), значи нещо не му е в ред: я преподавателски състав, я няма интернет, я библиотеката е от времето на прабаба ми.

    Затва си имаме системата в Европа: да си учим по семестър където искаме и този семестър да се зачита.
    Всъщност, само така ще се появи новия ЕС управленски елит, който да подмени бюрократичната френска администрация полазила в Брюксел
    (няма смисъл от бг евродепутати, освен в случаите когато са завършили онзи Екол**бля бля нещо си. Настрана, ако не ползват английски по добре от онова кофти парче димитър Стоянов)

  4. Знаеш ли, често говориш за учителите ментори. Никога не съм имала такъв. Контактът с учителите – и в училище, и в университета – се изчерпва до това да си изпеят урока/лекцията, да съберат домашните/курсовите работи, да ги върнат, да ти направят контролни/класни/изпити, да те оценят и да ти разпишат бележника/студентската книжка. А някои преподаватели дори не благоволяват да се явят на лекциите си, та се случва (макар и рядко) да го караме на 3/3 от нас, понякога пълни.
    Благородно завиждам на учениците ти. 🙂

  5. Невъзможността да се излезе извън ”Осанна” / “Разпни го” реториката“ (с отчетлив акцент върху ”Осанна”), струва ми се, се корени в успешната пропаганда на „НГДЕК идеята“ сред самите ученици. Lyd, наистина ли си въобразяваш, че индивиди, които цели 5 години са били превъзнасяни като „младите надежди на България“, са способни на (само)критично мислене? Обикновено то закърнява през първите 1-2 години – поне в нашия випуск нещата стояха така.
    По-лошото обаче е друго. При насаждането на „НГДЕК идеята“ сред учениците целенасочено се спекулира с институционалната роля и функции на учреждението. Тъй като повечето представители на учителския колектив са неосъществени университетски преподаватели (всеки със собствените си комплекси), упорито се внушава, че българското висше образование (имам предвид хуманитарните дисциплини) е стъпка по-долу от подготовката в лицея. С други думи, напразна загуба на време, средства и нерви. Достатъчно е някой от „харизматичните учители“ да спомене: „Абе, остави го професора Х, той за нищо не става!“ и орда ентусиазирани епигони започват да повтарят въпросния рефрен като папагали, въпреки че мнозинството от тях, примерно, не са чели нито един материал на професора Х. В случая т. нар. „ментори“ правят една, както се казва, „мечешка услуга“ на своите ученици. Като резултат голяма част от възпитаниците на НГДЕК излизат арогантни и „напомпани“ с огромно самочувствие, което категорично не отговаря на заявените претенции. Ето защо „менторите“ трябва най-сетне да осъзнаят, че НГДЕК е образователна, а не научна институция в тесния смисъл на думата. Наука в НГДЕК не се е правила и никога няма да се прави, въпреки желанието на някои отделни личности. Просто целите и приоритетите на една гимназия лежат в друга плоскост. Впрочем, като правило „интелектуалната фасада“ на повечето възпитаници на НГДЕК от последните години се пръсва с очарователната лекота на сапунен мехур още през първите 1-2 семестъра в някой ВУЗ.
    Lyd, подозирам, че от написаното по-горе ще останеш с погрешното впечатление, че гравитирам в сферата на “Разпни го” реториката“. Тъкмо напротив, считам, че образованието в НГДЕК има несъмнени достойнства, но пък и не мога да си затворя очите за недостатъците. Изкуствената елитаризация на тази среда не носи особена полза (дори буди оправданото презрение на страничните наблюдатели!) и някак си напомня за не по-малко изкуствената „пролетаризация“ на българското образование, започнала преди около 60 години. Забележителното е, че личността, която вече 30 години стои начело на НГДЕК, има богат опит и в двете направления…

  6. Порфирий, това с напомпването ми е толкова познато от собствената ми гимназия 😦 Ако имаш време, ще се радвам да пишеш и в другата посока 🙂

  7. Не мога да не се съглася с Порфирий, че возвисеният дух на Гимназията е въздух под налягане. Но кой от учениците там всъщност някога се е отъждествявал с този патос? Поне по мое време нямаше такива: всякакви там превземки от рода на любословието, разходката в Древна Елада (???), гравираните пръстени (с надписа НГДЕК, който някой в Бостън беше разчел като HITLER) служеха единствено за храна на ученическия сарказъм. Подигравахме се на разни бивши възпитаници, които се мъкнеха из училище и даже влизаха в часовете ни, а ние не можехме да разберем как е възможно нормален човек да влезе доброволно в час! Това беше едното лице на Гимназията, но по-важно за мен беше другото – моите съученици, голяма част от които се оказаха най-интересните личности, с които досега съм се срещала. Не съм сигурна, че това се е дължало на класическото образование, нито пък искам да дам тези хора като пример за успешна жизнена реализация (за някои от тях животът дори се оказа непосилен). Но те бяха това, което почти не срещнах повече в в последващите бг и чужди образователни и научни институции: интелект и неочаквана гледна точка. Така че те си остават моят елит!
    Несъмнено (и особено от родителска гладна точка) гимназията представлява образователен стадий, подготовка за следващия. Но също както детето не е един безправен е незрял възрастен, така и гимназиалните години не са просто подготовка за истинския живот. Може пък за някого зрелите години да се само спомен и рефлексия върфу гимназиалните.
    Преподавателите и състудентите ми в двата факултета на СУ, които съм завършила, се оказаха в голямата си част пълно разочарование. Та затова си мисля, Порфирий, че наука не се прави и в СУ, независимо от отчаяните опити на отделни личности….
    И още нещо – чувствам се длъжна да защитя някои от преподавателите в Гимназията, които не са комплексирани неуспели университетски преподаватели и които човек (ако има необходимия акъл) би трябвало да предпочете за ментор пред агитката на харизматичните псевдоинтелектуалци. Друг е въпросът дали не е по-голямо предизвикателство да обясняваш сложен материал на ученици, отколкото на студенти… Не смятам, че примерно учителките по старобългарски Живка Икономова, Мирена Янакиева, Ренета Александрова – изключително фини и интелигентни хора – не са достойни за който и да е университет по света. Щастлива съм, че ги познавам и, Lyd, за твоя син вероятно е загуба, че няма да ги срещне.

  8. Lyd, възнамерявах да драсна няколко реда относно положителните страни на образованието в НГДЕК, но явно ще се наложи да отговоря на горната анонимка – все пак елементарното възпитание го изисква. Предполагам, че от този „кратък“, но съдържателен, диалог разбираш защо е трудно да се излезе от ”Осанна” / “Разпни го” реториката”. Парадоксалното е обаче, че дори да бях започнал да изброявам достойнствата на гимназията, отново щеше да има недоволни. С настоящия отговор смятам да приключа и вариациите по темата, тъй като посоката на разговора ми вменява ролята на един вид advocatus diaboli, какъвто определено не съм.
    Сега по същество. На първо място, никога не съм твърдял, че „напомпването” със самочувствие в НГДЕК се постига единствено и само с пародийния гимназиален церемониал. Под „пропаганда на НГДЕК идеята” разбирам целенасоченото манипулиране на учениците, което, по обясними причини, протича много по-успешно в класните стаи, отколкото в Аулата на СУ на 3-ти март, например. По този повод, Lyd, колко подрастващи (или възрастни!) са способни да се дистанцират достатъчно, за да погледнат с известна доза самоирония и дори със „сарказъм” на социалната група или среда, с която се идентифицират (особено когато е толкова примамливо елитарна)? Въпросът, разбира се, е реторичен. Та, някак си ми е трудно да си представя „тълпите” завършващи ученици, които смирено и с лека насмешка се разделят с НГДЕК. Както казваше един приятел, да си класик е доживотна диагноза. Във връзка това, Lyd, съветвам те да погледнеш линка http://ngdek.ludost.net/forum/index.php?topic=1380.105 – много е показателен за отношенията НГДЕК – другите.
    Опитвам се да проумея и смисъла на „сентенцията”: „…както детето не е един безправен и незрял възрастен, така и гимназиалните години не са просто подготовка за истинския живот”. А какво всъщност са гимназиалните години? Питам, защото оставам с твърдото впечатление, че доста от преподавателите в НГДЕК също нямат конкретна представа. Впрочем, именно „менторската система” превръща много индивиди, отдавна прекрачили пълнолетието, в „безправни и незрели възрастни”, изпълнени с духа на тоталното отрицание към всичко „чуждо” (непознато) и изцяло зависими от своя наставник-„идол”. Именно „менторската система”, а не нещо друго, превръща „зрелите години” в „…спомен и рефлексия върху гимназиалните”. Ако написаното дотук не е вярно, изниква въпросът защо тогава т. нар. „ментори” упорито отричат съществуването на каквото и да било извън НГДЕК (все пак анонимният текст е пропит с подобни внушения!). Или пък някой тайничко се опасява, че простата житейска истина за съществуването на доста стойностни неща извън двора на институцията в кв. „Модерно предградие, може да направи учениците свободни…от опеката на НГДЕК и менторите? В този ред на мисли аз пък бих споделил, че срещнах много качествени хора по време на следването си (имам само едно висше и дълбоко се срамувам от този факт!). Не че липсваха идиоти, просто улисани в мегаломанията си някои хора пропускат „дребната” подробност, че мащабите на НГДЕК и СУ са несъпоставими. Колкото до нелепата констатация, че „…наука не се прави и в СУ”, категорично отказвам да я коментирам. Предлагам да се направи подписка за трансформирането на университета във филиал на НГДЕК и незабавното назначаване на Тончева за (ди)ректор.
    Накратко ще се спра и върху „емоционалната” пледоария в защита на определени преподаватели в НГДЕК. Когато написах, че „повечето представители на учителския колектив са неосъществени университетски преподаватели” (и продължавам да го твърдя!), наистина имах предвид повечето, но не всички. Ж. Икономова представлява едно от редките изключения в тази насока. Превъзходен човек и специалист, при когото съм имал честта да уча. Не си спомням обаче някога Ж. Икономова да се е изживявала като ментор. Защо ли? Наистина жалкото в случая е, че личност с „менторска” фразеология и реторика като многоуважаемата (естествено част от сплотения колектив) доскоро имаше навика да квалифицира Живка като „изкопаемо” и „динозавър” и то пред току-що завършили ученици. Ще ми се да добавя и още нещо. Изпитвам сериозни резерви, че някой от истинските професионалисти в НГДЕК ще изпадне в див възторг от обстоятелството, че въпросното лице се е „нагърбило” с неговата защита…
    Все пак ми се иска да завърша „диалога” с нещо позитивно. Наскоро научих за един похвален жест от страна на преподавателите в НГДЕК. Те единодушно са решили да предоставят средствата за увеличението на своите възнаграждения в рамките на т. нар. делегиран бюджет за ремонт на сградата на гимназията, тъй като Министерството на културата очевидно нехае. Новината страшно ме зарадва и искрено се надявам тази практика да продължи и за в бъдеще…

  9. Добре, добре – да излезем първо от анонимността. Някак си не е редно аз да съм анонимна, а Порфирий смело да заявява самоличността си: все пак той е Порфирий:) Не знам за кого ме взимаш, Порфирий! Казвам се Павлина Сивова и съм завършила НГДЕК през 1993. Оттогава не съм стъпвала в Гимназията (нито с цел да засвидетелствам почит към Пчелата майка, нито да се срещам с други идоли), съответно нямам представа от положението в момента. Не съм член на никакви alumni-клубове и се ужасявам от тоталитарния начин на управление на НГДЕК.
    Затова и споделих някои лични впечатления, уточнявайки, че говоря за времето, когато аз съм била ученичка. Възможно е всичко да е много различно! Не съм искала да влизам в никаква полемика с теб и не знам защо толкова се палиш: общо взето съм съгласна с теб. Не си спомням и да съм изтъквала и някакви особени достойнства на Гимназията: казах единствено, че лично аз (не съм правила никакви обобщения) си спомням за Гимназията като сбор от наистина интересни личности, което се покрива с представите ми за елит. От една страна съученици – достатъчно интелигентни и зрели, за да се дистанцират от която и да е институция, и от друга страна чудесни преподаватели. Съжалявам, че Живка вече се явява изключение – по мое време съвсем не беше така. И трябва ли някой да се изживява като ментор, за да го възприемат учениците като такъв?
    Колкото до неосъществените университетски преподаватели – по мое време те се осъществяваха чудесно: преподаваха година-две в Гимназията, след което ги чакаше Университетът. Ето малко примери: Сашко Николов, Васко Арнаудов, Атанас Орачев, Кирил Мерджански, Георги Каприев, Христо Тодоров, Васил Пенев, Тони Николов…Същото се очакваше и от учениците. Т.е. отношенията с СУ бяха отлични и НГДЕК практически представляваше лицей към Университета, далеч преди да бъде признат за такъв. Не помня някой да ни е внушавал, че Гимназията превъзхожда СУ!
    Що се отнася до предложението ти Тончева да бъде ректор – съгласна съм! Обаче да върнат Бакалов за декан на Исторически факултет!!! Тогава се очаква истински научен подем.
    И накаря- нали все пак това е блогът на Lyd – целта на предишния ми постинг беше да прибавя още детайли към представата й за Гимназията, а не да й чертая интегрална схема…
    А, забравих за „сентенцията“: смисълът беше да се излезне за момент от прогаресисткия възглед за живота (неизбежен при дебати на тема образование) и да се погледне на гимназиалните години и като ценни сами по себе си.

Коментари са забранени.