Любовната инвестиция

Не вярвам в теорията за разделените половинки, които се търсят и биха били щастливи единствено ако се намерят. Понякога убеждението ми, че човек носи потенциал да бъде щастлив с различни хора се проявява екстремно и ми изглежда, че бих могла да бъда щастлива едва ли не с всеки. Фактът, че съм се разделила с толкова много мъже дотук показва, че не е точно така, и макар че някои мои близки да смятат, че съм твърде непретенциозна към мъжете, напоследък се улавям, че пиша за това с какви мъже не бих могла да бъда (например с глупави). Ако Бардът не беше толкова зает с математика, гръцки и дисекция на котки, щеше да грабне новата си електрическа китара и да изпее песента за Принцесата на граховото зърно, която се преструвала на Майка Тереза.

Предавам се и признавам, че от всяко дърво свирка не става (нито от всеки метал топки за петанка). Очевидно е, че някои от любовните ни инвестиции са несполучливи. Ето защо е хубаво да им правим предварителна оценка. Знам какво ще кажат праволинейните романтици: че любовта те връхлита, помита и бла-бла, и каква съм пресметлива, неспособна на истински чувства. Аз пък ще им разкрия една тайна за себе си: и аз съм човек, и аз се влюбвам, понякога обсесивно. Аз също нямам власт над собствените си влюбвания, но пък имам свободата да се интересувам от  хората, както и свободата да се разделя с някого, за когото ми е станало ясно, че няма потенциала да ми даде това, от което имам нужда.

Да направиш тази преценка и да намериш силите да се разделиш е акт на любов и към двамата – спестявате време и излишни преживявания. Правиш го преди отношенията ви да са се скапали дотам, че да станат невъзможни под каквато и да е форма и дори можеш да спечелиш приятел.

Ако не го направиш, се започва това, което поетът е нарекъл керван от мъка – искаш нещо, което не може да ти бъде дадено, и после се сърдиш, че не искат да ти го дадат.

За да оцениш дали любимият ти има потенциала да отговори на потребностите ти, трябва първо сам да си наясно с тях. Всъщност, ако не си се научил да се вглеждаш първо в себе си, едва ли ще успееш да научиш нещо за друг. Най-вероятно за теб ще е като бяло платно, върху което прожектираш нещата, които не виждаш в себе си. Батко Фройд би нарекъл това проекция, а аз, пресметливата – неразумна инвестиция.

Още по темата:

Влюбеният Шекспир

Единственият / Единствената

В радост и мъка

Advertisements

Репетиция за гала-танц

Почина един от любимите ми поети – Константин Павлов

Госпожице Смърт! Уважаема.
Уважаема!
Моят танец е леко старичък.
Старичък.
Вие сте все така младичка.
Младичка!
Хоп, две крачки на левичко?
Левичко!
Що ме теглиш на десничко!
Десничко!
Аз ли съм кавалерът, курвичко!
Курвичко!
Или ти ще ме водиш, слънчице?
Слънчице …
А защо твоят танц ми повдига … Онова …
Как да го назова … Как да го назова? …
И защо ти се изчервяват костите?
Костите? …

Ох, сладост моя,
парче непредвидено!
Ох, ох, ох!
И пак ох!
Ритай, тракай, госпожичке!

Не им отваряй очите

Многократно съм получавала съвета да не отварям очите на хората, защото после ще искат да затворят моите – когато съм обяснявала на бивши колеги как могат да стартират частен бизнес или да си направят реклама, когато съм се опитвала да науча работещите при мен момичета на колкото се може повече неща и т.н.

Азбучно правило днес е, че сред най-сериозните ни предимства пред конкуренцията са оригиналните ни идеи и уникалното знание. Оттам и истерията покрай опазването на интелектуалната собственост.

Тъй като обичам празните мисли, генерирам повече идеи отколкото бих могла да осъществя. Ето защо понякога се улавям в дилемата да споделя или да не споделя идея, от чието развиване бих могла да извлека полза. Понякога ме захапва ревността, но все по-често напоследък надделява идеята, че няма значение дали някой някога ще признае авторството ми. По-важното е да се реши проблем, да се създаде радост, отколкото аз да оставя следа. Всъщност, отдавна предпочитам следата която оставям да е като оставената от птиците във въздуха. И все пак се питам да се опитам ли да спечеля от всяка идея която раждам и така да я пазя в тайна дори и ако не мога да  я осъществя или поне развия и продам – за всеки случай, понеже може пък някога да успея ИЛИ да я пусна като хляб по водите.

Ако направя второто, тя може да се върне при мен като практика, услуга или продукт разработени и осъществени от друг – платени или безплатни, но все пак налични и правещи света по-добро място.

И все пак, много от идеите ми потъват в забрава, защото не познавам хора, с които да ги споделя или пък такива които биха ги използвали.

В момента, обаче, мога да изпратя колкото си поискам идеи на Google, които ще ги оценят според това дали имат потенциала да направят света много по-добър, на колко хора ще въздействат евентуално, дали са приложими и за колко време биха могли да се осъществят и т.н.

Разработването и прилагането на печелившите идеи ще бъде възложено на организации, подбрани от Google, които ме насърчават да препоръчам изпълнители ако искам.

За целта е заделен фонд от $10 милиона.  Какво печеля аз? Добра карма 🙂 Срокът е до 20 октомври. Повече подробности тук.

писмо за мелодията

Този момък е направил доста приятна серия уроци. Не бях се замисляла за съществуването на интервалното четене на музика 🙂 Този клип не върви задължително с моя текст. Просто слагам тук за да знаете, че има такова нещо 🙂

Долният текст е част от нашия разговор за музиката. Този път е писмо до Митака, което се надявам да бъде внимателно прочетено и от Лъчо 😀

Митаче,

Ето каквото ми идва на ум за музиката на първо време. Ако, разбира се, ми подскажеш и други неща, които те смущават около нея, ще ти напиша и още 🙂

Макар че музиката ни дава цялостно преживяване, можем да я разделим условно на елементи – нещо, което вече сте направили в колежа. Мисля, че би било добра идея да ги изследваме засега поотделно.

Нека започнем с това, което ти първо спомена – мелодията. Каза, че е фрустриращо за теб, когато в семинара някой сподели как се чувства, когато чуе мажорна терца в еди-кой си такт. Разделихме това преживяване на две: познаването на музиката и умението да се говори за чувства и усещания. Мисля, че за да говорим за нещо, първо трябва да се научим да го разпознаваме, а след това да намерим начина да се изразим – в твоя конкретен случай – вербално.

Така че първата ни задача се оказва да опознаем мелодията.

Мелодията е линейно постъпателно движение. Освен ако не решим да изпеем или изсвирим нещо отзад-напред, след като сме го свирили нормално, музиката е като вектор – има си начало, край и посока.

Животни, хора и машини също се движат, и всеки от тях си има свой начин. Някои летят, други подскачат, трети извиват тялото като S за да пълзят и т.н. Музиката също има свой начин – като се придвижва нагоре и надолу.

Ако я оприличим за момент на себе си, бихме казали, че нейните крачки са интервалите. И все пак между нашия начин на вървене и нейния има известна разлика.

Докато вървя, мога да правя малки или големи крачки в някакви граници, защото краката ми не са безкрайно дълги. Теоретично музиката има безкрайни крака, и за разлика от мен, може да прави неограничено дълги крачки. В същото време, обаче, докато аз правя най-различни по дължина крачки, когато свиря на пиано, имам строго фиксирани от клавишите възможности. Докато вървя, крачките ми биха могли да варират много повече – всеки милиметър ми дава свобода, всеки микрон. На пианото мога да натисна два съседни клавиша – бял, черен, но … нищо между тях. Предполагам, обаче, че цигулката може да ми даде повече гъвкавост. Можеш да говориш за това с някой, който свири на цигулка, и ако имате подръка да ти го изсвири и да сравните с пианото.

Макар че теоретично музиката може да направи огромна крачка – от най-ниския възможен тон във вселената до най-високия (неща, които нашият човешки слух не може да обеме), нека останем за малко в мъничкия свят на една октава – онзи повтарящ се pattern, който можем да забележим на клавиатурата на пианото. Макар че звукът може да прави и много мънички стъпчици, тези, които са създали теорията на музиката, сякаш са я правили докато наблюдават клавиатура и са описали само стъпките, които можем да  направим, докато свирим на пиано. Чудя се защо. Може би ушите ни не са толкова чувствителни, че да уловят по-малки стъпки. Ето защо, ако един цигулар може да изтръгне от цигулката по-малък интервал от познатите, ти може и да не го чуеш. Не е нужно да се чувстваш тъп – очевидно това е маловажно и за великите композитори, щом са описвали музиката си с познатите ни ноти и знаци и не са пожелали да въведат допълнителни.

Това прави нещата по-лесни за нас. За да проследяваме мелодията е достатъчно да разпознаваме ограничен брой различни по дължина „крачки“, т.е. интервали.

Опитвала съм се да обясня това на Лъчо, когато ми казваше, че иска да се научи бързо да засвирва на китарата мелодии които чува. За да го направи, е нужно да знае къде да постави пръста си, за да извлече тон с необходимата височина. Но това не е достатъчно. Мелодията не се състои само от един тон. Трябва да знае кой е следващия. Разбира се, той може да налучква, но не е нужно ако се е научил да разпознава разстоянията между тоновете. По този начин може да започне една мелодия от който си избере тон и да я изсвири, и тя ще бъде същата мелодия, независимо дали е избрал да я започне от до или фа. Мелодията може да се пренася нагоре и надолу и да си остава същата. Ако различни хора решат да си я тананикат, един ще започне от по-нисък тон, а друг от по-висок – на когото както му е удобно, и ти пак ще я познаеш.

Ето защо, тъканта на музиката са колкото тоновете, толкова и  разстоянията между тях – дори повече. И дупката на геврека изглежда маловажна, но ако сме гладни, избираме геврек с по-голяма дупка. Нотите са удобни за записване на отделните тонове, но тоновете, взети поотделно не правят музика. Точно както четенето буква по буква е безинтересно и безсмислено. Всъщност, това е подчертано от един различен начин за записване на музиката, който не познавам добре – само знам, че съществува – бях го видяла в някаква църква – музика, записана без ноти. Това, което съм запомнила от думите на свещеника е, че този начин отбелязвал само дали нагоре или надолу се движи мелодията (и вероятно КОЛКО нагоре и надолу). Досега не си бях давала сметка, но току що открих в Google – начините за записване на музиката са повече от тези два :). Така че нека оставим настрана нотацията и се съсредоточим върху същността на мелодията.

И така, намираме се в малкия свят на октавата.Тук можем бързо да се научим да разпознаваме интервалите. Достатъчно е да разполагаме с малка клавиатурка. Можеш да изсвириш два пъти до, а след това до-ре и да усетиш разликата. След това до-ми, сравнено с до-до, и с до-ре. На първо време работи само с белите клавиши. Когато навикнеш да разпознаваш тези интервали, вкарай и черните.

Когато се учех да разпознавам интервалите, винаги интуитивно свързвах всеки интервал с някоя песен, в която съм го разпознала. Това винаги са били песни, които съм слушала многократно и познавам добре – например детски и училищни песни. Това ми помагаше да го запомня по-бързо, а оттам и да го разпознавам по-лесно.

Докато разучаваш един интервал, опитай се да си дадеш сметка какво настроение ти дава. Не може да не си забелязал, че различните музикални парчета предизвикват различни настроения. Тук, обаче, за да усетиш чистото въздействие на музиката, пускай си неща, които никога не си слушал, защото познатите ни парчета, особено любимите ни, са „замърсени“ със спомени, а оттам и с емоциите им.

Може би е добре да работиш и по двата въпроса едновременно – да слушаш нови, непознати мелодии и да си даваш сметка за емоциите, и да упражняваш интервалите. За второто се предлага и чудесна онлайн помощ – упражнения за развиване на слуха (ear trainers). С този куршум убиваме още един заек – да правим нещо, заради самото нещо, без да се притесняваме за резултатите и публиката. Това е онова, което наричам да си В нещото, да присъстваш изцяло в него – с цялото си внимание. Това е медитация 🙂

Не бързай да се притесняваш за това как ще се научиш да разпознаваш интервали, които излизат от рамките на октавата. Затова ще мислим по-късно 🙂

крайно време беше

и Тони Блеър да каже, че вярата може не само да разделя, но и да обединява. Има шанс да го чуят повече хора, отколкото биха чули мен. Но дали ще му повярват? От блога на Капитал научих, че започва да води курс на тема „Вяра и глобализация“ в Йейл. Препоръчвам го горещо на тези, които имат възможност да го посетят 🙂 Ето и сайта му. Йей!

morgen art

Спя на пода. Когато се събудя, виждам тази етажерка. (Същата е като онази в офиса, но досега не е падала и нямам чувството, че ще падне).

Надрасках тази картинка смело с тънкописец, без да се страхувам от грешки. Дали от мен ще излезе художник? 😛

Тук можеш да я видиш отблизо.

Вместо да си заслужа хляба

Вярно е, че животните всеки ден си търсят храна и доставянето й е основната им работа, но … те вероятно нямат памет за вчера и притеснения за утре – неща, които превръщат живота в агония. Те започват всеки ден нов живот и живеят единствено сега, в настоящия миг. Това означава да живееш като птичка божия. Не помня кога и на кого го казва Исус: птичките не се притесняват какво ще ядат утре и Господ се грижи за тях; защо мислиш, че по-малко го е грижа за теб, човека, отколкото за птичките?

Проблемът е, че птичките са някак завършени – като че Бог е измислил до последния детайл живота им и те инстинктивно знаят как да живеят. А ние, хората, сме недоизмислени (като самия Него, както изглежда, нали Митак?). Или може би сме – това, което ни прави хора е точно тази незавършеност, чието друго име е свобода.

Достатъчно ли е да се научим на свобода – т.е. да се усещаме винаги отговорни за избора си. Не, трябва да се научим и на смирение, иначе бихме били смазани под тежестта на света върху арогантните си плещи. По-леко се диша когато знаеш, че не си еднолично виновен за всички катаклизми и страдания. Има и още – нужна ни е мъдрост – за да правим разликата между това което можем и това което не можем да променим.

Вероятно човек може да спре дотук и да бъде щастлив. Аз, обаче, искам да знам мислите на Бог / законите на Вселената (избери каквото си харесаш – за мен е едно и също). Този стремеж май е някакво табу – поне така показват митовете – за Прометей, за Фауст, за Райската градина. Този за Буда, обаче, показва ясно, че историята може да има щастлив край 🙂 Но не заради това че знам за Буда си мисля, че Той всъщност не иска да запази Тайната за себе си, че не е ревнив и суетен. Може понякога да е съвсем мъничко самотен докато чака и се моли Джак да се изкатери по фасула. Но, както знаем от приказката, Джак не е готов да бъде щастлив, защото иска да има снасящата златни яйца гъска само за себе си. В баснята на Лафонтен гъската дори бива заклана от собственика, който иска да се снабди с всички яйца веднъж завинаги.

Той не иска да разваля покоя си и да помрачава настроението си с такива като Джак – така или иначе ги вижда отвисоко и няма нужда да ги извика при себе си за да ги огледа по-добре – иначе би направил така, че всички бобени стъбла да стигат до небето. Вече е научил урока си.

И все пак от време на време ни побутва да пораснем като милостиво ни праща по някой знак или учител. Предполагам, че в софтуера на света е заложен стремежът към развитие, иначе и знаците и учителите не биха имали никакъв смисъл.

И вярвам – че все още вярва в нас. А ти?

add to del.icio.us : Add to Blinkslist : add to furl : Digg it : add to ma.gnolia : Stumble It! : add to simpy : seed the vine : : : TailRank : post to facebook