Шпионирането, свободата и ние

Вчера четох препоръчаната от Нели Огнянова статия за троловете, след което поговорихме за шпионирането и тролстването в Интернет на срещата с някои от първите ми ученици от езиковата (Кольо, стягай се за истинската среща догодина), вече поотраснали и работещи хора. Днес пък гледам в блога на Пейо съобщение за инициативата на Богомил Шопов „срещу подслушването, записването и контрола върху досега най-свободните средства за обмен на информация“.

Мисля, че колкото и да протестираме, каквито и закони за защита на свободата да съществуват, винаги ще има хора които да шпионират. На практика повечето от нас го правят: ако някой ни интересува, разпитваме за него, Google-ваме го, разглеждаме профила му във Facebook и какво ли още не. Ако искаме на правителствата и компаниите да го правят, то трябва да е забранено и за нас, нали? Ако съм работодател и разглеждам кандидатури за работа, разбира се, че бих направила всичко възможно да разбера повече за кандидатите. И да, бих надзърнала и в личния им живот, защото това ще ми ми каже доста за това какво мога да очаквам от тях в отношенията им с другите служители. Ако съм правителство, бих била загрижена за сигурността на гражданите и бих искала да се възползвам от наличните технологии за да проследявам лица, за които подозирам, че биха били опасни. Същото бих предприела и по отношение на политици, които подозирам в корупция.

Технологиите които улесняват шпионирането, обаче, биха могли да се използват не само от добронамерени лица и организации. По този начин добри хора могат да бъдат инкриминирани и да пострадат. Как да преценим кой може да има достъп до такива технологии и кой не може? Сещам се за въпроса с притежаването на ядрени оръжия – как така едни страни могат да ги произвеждат и притежават, а други не могат? Кой преценява? Какъв е принципът?

Може би основателните притеснения идват оттам, че приемането на определени закони прави шпионирането твърде лесно за определени кръгове, и не само това, но и принуждава други да им сътрудничат. Например, правителството иска да шпионира всички Интернет потребители – какви сайтове са посещавали, каква кореспонденция водят, с кого чатят и пр. и със закон задължава Интернет провайдърите да запазват цялата информация за действията на клиентите си. Откъде идва несправедливостта, обаче? От това, че някой ще се рови в нечий живот или от това, че някой ще има повече ресурси да се рови в нечий живот? От това, че един ще има законовото право да го прави, а друг не? За мен най-несправедливото е това, че някои ще бъдат принудени да шпионират за други – в нашия пример Интернет провайдърите ще бъдат задължени да шпионират за правителството. Ако това е регламентирано от закона, някои правителствени кръгове могат да притиснат провайдърите да шпионират не само с цел защита сигурността на гражданите. Корумпирани политици могат да улесняват индустриалния шпионаж, могат и да улесняват съсипването на нечий живот поради лични съображения и т.н.

Разбира се, тези неща могат да се направят и без подкрепящи закони и правителство – така, както го правят описаните в статията тролове. Въпросът е дали да има закони, които да считат действията им за непозволени и наказуеми? И ако шпионирането и тормозът във Facebook, MySpace и т.н. в момента са напълно възможни, то за да ги предотвратим следва ли да се лишим от самите технологии, или пък да следим за нарушаването на приети правила за използването им, или пък законът да изисква технологични инструменти за предпазване? Но ако излезем от технологиите, ще се сблъскаме със същия проблем – човек може да бъде следен и тормозен без помощта на модерните технологии, и тази практика си има хилядолетна история. На практика можеш да убиеш човек с една изречена на глас дума, която не оставя следа … дори може да е поглед – и човекът да се обеси с колан като онова момиче, което било тормозено в MySpace (виж статията за троловете).

Прагматично погледнато, дори и шпионирането да е забранено, желаещите и разполагащите с ресурс да шпионират, ще шпионират – точно както убийството е забранено от закона, но продължава да се практикува. Така че един от важните въпроси е как хората да се научат да се предпазват. Бих подкрепила просветителска инициатива в тази насока.

Мисля, че основният въпрос във връзка с инициативата срещу шпионирането е да изясним дали да обществото ни го приема като акт, достоен за порицание и наказание, и ако решим, че е така, естествено е, да не улесняваме някои кръгове да го практикуват, и още по-важно (поне за мен), да не притискаме тези които не искат да са съучастници в шпионирането да станат такива (припомни си примера с Интернет провайдърите). Интересно ми е дали тези които ще подкрепят инициативата са такива, които никога не са правили опит да стигнат до конфиденциална  информация за когото и да е. Ако трябва да застана на стабилни етични позиции, ако подкрепя тази инициатива, би следвало да не ровичкам любопитно в Интернет за да науча нещо повече за когото и да е и ако случайно попадна на някаква информация, която не е била предназначена да попадне пред моите очи, да ги затворя. Това странно ми напомня за разказа за обущаря от „Под манастирската лоза“, който се самоослепил само и само да не се изкушава от женските крака като им взема мерки.

Прегледах още веднъж списъка с искания на инициативата и видях, че лично аз няма как да правя изброените неща, които инициаторите искат от правителствата и компаниите да не правят, така че ровичкането в Google и Facebook очевидно не компрометира евентуалната ми подкрепа на инициативата. Ето защо смятам да я подкрепя. Някой има ли възражения?

Особено ще се радвам от коментари на „апостолите“ на инициативата – бихте отделили малко време за да разясните философията им на простосмъртните, нали?

Advertisements

One thought on “Шпионирането, свободата и ние

Коментари са забранени.