размисли на учител-аматьор

Преди няколко дни, когато си играех с класната стая, която правя в Lively, както и с проектирането на столче с Google SketchUp, осъзнах, че това са част от нещата, които бих могла да правя с часове, дни и години наред. Това не беше нещо ново – отдавна знам, че рисуването, чертането, проектирането са неща, за които имам дарба и желание, че не бих се учудила ако някой ден са елемент от работата ми и пр. Нито пък идеята да започна уроци по рисуване при Андрей Каменов е нова. Новото е, че тези неща се свързаха с педагогическите ми пориви. Прииска ми се да работя в някакво училище, в което да има свобода за творчество, в което да учим по неструктуриран начин, и най-важното нещо да е не знанията които да наливам в главите на учениците, а вдъхновението, свободата, смелостта да изследваш и да създаваш, увереността, че можеш да научиш и да направиш всичко.

Не съм мислила повече за това и не съм избистрила нищо, но прочетох новия текст в блога на Царевна и искам да й отговоря. Ако друг път идеята ми е избистрена и просто сядам да я напиша за блога, то днес тук пиша като в личните си дневници – нямам представа какво ще се получи от този поток на съзнанието.

Преди време един приятел ме попита (струва ми се повече на шега): „Защо не направиш едно училище?“. Доколкото си спомням, мисля, че му отговорих, че за училище са нужни учители, а аз не познавам достатъчно такива, с които бих могла да работя, за да направя нещо наистина добро. Може и да съм му разказала за опита си като работодател в образователния бизнес.

Оставям съвсем настрана финансовите въпроси, защото ако една идея е добра и осъществима в контекста, в който искаш да я осъществиш, пари винаги се намират. Не че имам опит в това, но вярвам.

Продължавам да съм убедена, че основният проблем в образованието е човешкият фактор. Ето защо съм много развълнувана от появата на Царевна. Знам колко сухарско звучи, но не знам как да го напиша така, че да го почувствате. По подобен начин бях развълнувана, когато в проекта за успеха се включиха Ким и Велян. Бях щастлива и благодарна и на всички останали, но давам за пример тях, защото от тях бях изненадана. Сега съм изненадана от Царевна – досега не съм вярвала, че е възможно в България да има такива студенти по педагогика.

Може би в България има много повече хора, с които бих се радвала да работя, но откъде бих могла да знам, след като половин живот почти не съм срещала такива, докато се опитвам да правя смислени неща в Хасково. Случвало се е мои познати да ми казват, че в страната има и други хора, които искат да правят смислени неща, но обкръжението ми винаги е опровергавало думите им, а скептицизмът ми започна да граничи със цинизъм, особено след като две години имах възможността да общувам със стотици учители от цялата страна.

Понякога си мисля, че може би съвместните ми образователни проекти са се проваляли, защото аз не умея да работя с хора. Почти винаги е ставало така, че да се озова в центъра и да се проваля като мениджър, след което да стигна до извода, че въпросните хора не стават. Майка ми ме беше попитала дали всъщност проблемът не е в мен – за всичките ми неуспешни връзки и съвместни проекти: „Все ти ли си правата?“. „Да.“ й бях отговорила, съвсем уверено. Това, което ми липсва е умението да манипулирам и изнудвам, да лицемернича. Ако това е основата на добрия мениджмънт и на семейното щастие, предпочитам да живея и да работя сама. Явно нямам дарба за другото. В същото време, обаче, си мисля, че когато човек съжителства или работи с хора, които умеят и искат да дават, да създават, а не само да консумират, не е нужно да манипулира, изнудва и лицемерничи. Когато вдъхновени хора правят нещо заедно, те го правят наистина добре. Ако споделят една мечта, ако тръгват от сходни мотивации … мисля, че това е основата да силната корпоративна култура. Ето защо подборът на човешки ресурси е основата за по-нататъшния успех. Все ми се струва, че ако хората не са подходящи, и най-искреното и силно желание, и най-изтънчените умения не помагат. Не бих хабила усилия да прилъгвам хората, за да свършат някаква работа. Бих направила всичко възможно да ги улесня и окуража да направят нещата, които са убедени, че трябва да направят, след като съм им създала среда да стигнат до решенията какво да правят.

Да, важно е да притежаваш и емоционална интелигентност, да познаваш хората. Все си мисля, че това е нещо което мога. Познавам много хора много по-добре отколкото те се познават, но идеята да манипулирам ми се струва противна. Мисля, че доброто образование и възпитание могат да минат без манипулация. В тази връзка не съм опитвала да манипулирам дори собственото си дете.

За да направиш нещо добро в образованието е важно да имаш и специализирани умения и познания. Ще призная, че на мен ми липсват теоретични познания, макар че съм завършила педагогическа специалност. В университета не научих нищо в тази насока. Каквото знам е предимно откриване на топлата вода в практиката и саморефлексията. Останалото е от книгите, които съм чела. Знам, че е нужно да науча доста в областта на образователната психология и пр. Мислила съм дали да не поуча тези неща в университет, но ако го направя, няма да е в България.

И накрая, за да успее някакъв образователен проект е важно да има подкрепата на средата – особено на родителите. Най-успешните образователни проекти са тези, чиято култура се споделя от родителите на учениците (макар че това е донякъде вярно и за университетското образование, тук не разглеждам университетското образование – за него друг път). Нищо, че винаги твърдя, че повечето деца нямат щастието да имат просветлени родители и затова учителите трябва да са добри и мотивирани. Разбира се, не е нужно родителите да са кой знае колко просветлени по отношение на образованието. Хубаво е поне да имат доверие на учителите, но преди това е критично да са убедени, че все пак има смисъл да поверят децата си на въпросните учители.

Advertisements

6 thoughts on “размисли на учител-аматьор

  1. Не знам дали ще повярваш, но точно вчера и аз си мислех за възможността за частно училище! По-скоро за фантазията ‘частно училище’, така предпочитам да го наричам:) Разсъждавахме с една приятелка за това що е то успял педагог, за възможностите за реализация в тази сфера, за плановете и мечтите… Но за този разговор смятам специално да пиша при първа възможност.

    Иначе за човешкия фактор съм напълно съгласна с теб. Много е трудно да си събереш добър екип, с който не само да имате сходство в идеите, но и просто да можете да си паснете, за да вършите работа заедно. Аз обаче твърдо си налагам да вярвам, че сигурно съществуват много хора, с които бих могла да се сработя идеално и да реализираме заедно идеите си. Изхождам от тезата, че няма как да съм единствена по рода си, щом аз мисля по определен начин сигурно има и други. Просто трябва да се открием. Това беше и една от причините да започна да си правя блог. И ми се струва, че засега чудесно изпълнява тази си цел:)

    Разбира се няма как да пропусна да ти благодаря за хубавите неща, които казваш за мен! Знам, че не е добре това, но на този етап все още имам нужда от насърчаване и от признание, идващо отвън, за подсилване на увереността, въпреки че като цяло не мога да оплача от липса на такава:)

  2. Ами пиши, пиши в блога, а аз няма начин да не те хваля всеки път 🙂 Да, и аз покрай блога открих много хора 🙂

  3. Аз открих, че в интернет мога да намеря хора, които са готови да правим смислени неща. Имам и бегла представа как да ги намеря и да се организираме. За съжаление съм станал като родителите си, когато питат „Какво правиш“ и ако действията ми нямат някакъв непосредствен практически и материално полезен ефект го обявяват за глупост.

    Относно хората знам колко е трудно да работиш в екип. Това е умение, което се учи според мен. Нужни са също и някакви градивни правила, с които всички са съгласни.

    Относно дали ти си била виновна, че не си успяла като мениджър е трудно да се каже, понеже не всичко зависи от мениджъра, нямам в предвид хората, с които работиш.

    Да заработи един несъвместим екип означава да промениш поне малко системата, а това си е доста трудно времеемко и трябва доста постоянство и желание. Да си призная аз на такива обречени каузи не се хващам. Почти няма организация, която бих желал пряко желанието и да променя.

  4. Не съм била работодател в България, още по-малко в образователната област и не знам къде е ключът, но може би може да се погледне не точно като манипулиране, а вдъхновяване за някаква цел. Примерно както ако имаш ученици, които не обичат да четат и не виждат смисъл в това как да бъдат те накарани да четат, но и да заобичат четенето. Един вид менторство за колеги от работодател.

    Сигурна съм, че хора, ставащи за прекрасен материал за учители има, но много от тях са се отказали от учителската професия. Ако решиш да осъществиш проекта, ще стискам палци. Аз знам за едно такова училище, което е основано от моя приятелка. Не познавам училището, нито нея съм виждала от години, но познавайки я и четейки сайта ми се струва, че се различава от почти всички останали стандартни уморени изтъркани училища. Както казва nin, може би наистина една интернет общност би помогнала да даде начален тласък.

  5. Какво влагаме в образованието като понятие?

    Разбира се, че е от изключителна важност да бъдем грамотни, да имаме математически познания, да имаме общи познания по физика, химия, биология и история. Но винаги съм се питала – не е ли ОЩЕ по-важно да се научим да запазваме себе си като индивидуалности, да запазваме интереса и ентусиазма си към живота, да се научим да мислим самостоятелно и да изградим в себе си или по-скоро да открием за себе си някои основни ценности, на които да се опираме в предстоящото търсене на многото истини и отговори. Да възпитаваме хуманност, същевременно устойчиви психики, неподдаващи се на манипулация.

    Защо не се учи това в училище? Според мен това би трябвало да бъде основният предмет.
    Да, аз също да си призная често се замислям, че трябва да се сложи начало на някакъв коренно нов образователен подход, да се създаде нов тип училище или може би нов учебен предмет … Да престане да се натрапва на децата кое държание и маниер е правилно и кое не. Стига сме ги възпитавали в догми, клишета и стереотипи.

    Може би първо обаче трябва да се направи училище за родители … 🙂

    Твърде сухарска, дървена и назидателна е образователната система – не само у нас, но и по целия свят. Вместо да се стреми да запази интереса и ентусиазма на детето да учи нови неща – което всъщност е най-голямата МАГИЯ – твърде често системата прави така, че децата още в първите отделения да се уморяват и отвращават от училище.

Коментари са забранени.