Bella Italia

яж бавно

Обичам старинната италианска архитектура. Мога с часове да разглеждам списания като Brava Casa и да мечтая за традиционна кухня с висящи от средата на тавана тигани. За да  отдам почит на тази красота съм боядисала небрежно дограмата в различен цвят за всяка стая и вече четири години не мога да й се нарадвам.

От страниците на списанието лъхат свежест и хлад, а разрухата е артистична. Когато гледах „Развод по италиански“, обаче, се усетих задушена от същата красота.

Има места, в които се задушавам – под наблюдение, критика, дълг, приличие, нетърпение и нетърпимост. Най-ясно звучи от устата на един приятел: „Ако те бях закарал у вас … имах чувството, че ще умреш.“ Благодаря ти, прасенце 🙂

В повечето случаи, обаче, се налага да се издърпваме от блатото сами, за косата. Когато си пожелавал смъртта на близък, и когато си се двоумил дали да убиеш, и си оцелял, можеш да се смееш гръмогласно на фантазиите на Марчело Мастрояни за смъртта на съпругата му – понеже можеш да оцениш драматизма на ситуацията 😀

Дали все пак не съществуват безизходни ситуации, в които нямаш никакъв избор? Вероятно – ако не броим изборите, които не ти харесват 😀

В началото на филма глуповатата героиня попита влюбения в очарователна нимфетка съпруг: „Според теб какъв е смисълът на живота?“, а после си отговори, че живеем за да обичаме. Понякога тези красиви думи моат да звучат страховито – не защото са изречени от жена с една вежда и деликатен мустак, а защото означават да нямаш друго важно занимание освен да ходиш по петите на любимия и да го питаш дали те обича, а след това колко. Правила съм го и аз 😀 Очарователен е и вариантът „Не ме обичаш, нали?!?“ – хахахаха – ей така пък са ми го правили на мен. Случвало ми се е, обаче, да запазя завидно присъствие надуха, за да отговоря на предизвикателството „Ако се качиш на тази пейка и три пъти извикаш, че се гордееш с мен, ще ти купя шоколад Чар!“ Това беше някога – шоколадът с лешници беше рядкост (като пушената скумрия в собствен сос), а една от любимите ми поговорки е „Дума дупка не прави.“ Разбира се, че се качих на пейката посред центъра на града и си спечелих шоколада. (Чувам гласа на Стоян: „Лелчето е лукава!“)

Предполагам че с подходящите стимули – подаръци или страх от самотата – човек може да продължи в този дух доста време. Но не всеки човек 😀 Някои стигат дотам, че да чуят „Идва ми да ти забия един шамар!“ или пък откровено да си отнесат боя. Разбира се, че и тогава има сериозни хора, а на мен, както казваше един мой приятел, не може да се разчита – твърде съм непостоянна. Няколко години по-късно падна голям смях, когато същият сериозен съпруг избяга със съседката от етажа след осемгодишна връзка. Оставих общо четири деца, а недоумяващите им съпрузи хукнаха (независимо един от друг) да ги обявяват за национално издирване.

Последното показва, че не е нужно да си Марчело Мастрояни с тънък мустак и зализана с брилянтин коса, за да те подгони кризата на средната възраст, и точно като си кажеш, че животът започва на 40, публиката да зареве от смях, защото … ммм … точно такива рога прилягат на благородник.

Италия си остава красива. Дайте следващото DVD! И порция сладолед 😉

Advertisements