Пилето

е един от любимите ми филми. Не мога да го анализирам (както не можеш да анализираш чувствата си по време на полет) и да ти кажа поуката … просто се радвам – утешително е да го видиш в действие – най-утешителното нещо, което някога някой ми е казвал: че макар да не можем да променим света за една нощ е важно е да отвоюваме малки пространства за знанието и свободата.

Много хора биха казали, че това е „измислен“, „психарски“ филм, но за мен е съвсем истински – знам какво е да не знаеш как, да се страхуваш, да не разбираш и да се оставиш на милостта на чувството и интуицията, макар да се съмняваш и в тях. Единственото което знам е, че предпочитам да сгреша от любов, отколкото от страх. За тези които не са чували за историята на Пилето (на български е преведена и книгата на Уилиям Уортън), драснах това мъничко уики.

Снощи го гледахме със Стоян и напълно осъзнах, че вече е достатъчно пораснал за да гледа всякакви филми … като се сетя, че само преди няколко години смятах за неподходящ за него любимия ми „Американски прелести“. Колко бързо лети времето. Аз самата гледах „Пилето“ преди двайсет години с майка ми в киното. Разбира се, че не й хареса – тя е от онези родители, за които животът е съвсем прост, и всяко усложнение е извращение (дума, която не използвам по принцип), в което има много вина и перверзия (дума, която по принцип не съществува в активния ми речник). Вероятно би отбелязала, че е съвсем противопоказно за Стоян да го гледа, особено като се има предвид любовта му към гълъбите.

Разбираемо е „Пилето“ да изглежда „психарски“ в среда, в която не само че не се опитваш да летиш, но дори и не си купуваш кола от гробището за да я поправиш сам.

А мен дори войната ме порази като нещо истинско – няколко минути наблюдавах мъже с каски и автомати, които ефикасно спираха въртолети и натоварваха в тях ранените. Нужно ли е да има война за да уловиш същността на мъжкото, което иначе си спомням да съм усещала само когато наблюдавам шофирането на някои мъже. Знам, че звучи странно, може би още по-странно защото го казвам аз, но да правиш секс в мъжко тяло не ми изглежда да е най-мъжественото нещо на света. Може би истинска мирновременна проява е … строителството.

Може би съвсем оглупях.

P. S. Музиката е на Питър Гейбриъл 😉

Advertisements

7 thoughts on “Пилето

  1. Лично аз имах късмета да прочета първо книгата, а после да гледам и филма. Харесаха ми. И поех доста идеи от нея. За наистина мирния живот и войната например, и как различните хора реагират на различните условия – нали действието е за двамата приятели.
    А относно родителите, на мен и двамата са ужасно праволинейни… Ама не ми дреме, не живея с тях и ги виждам рядко.

  2. „… тя е от онези родители, за които животът е съвсем прост, и всяко усложнение е извращение.“
    Лидия, както обикновено в десятката! А филмът е от онези, които в прогимназиалната си възраст поглъщах с широко ококорени очи. Тогава още имаше провинциални кина. Обикновено ги гледах сама, защото приятелите ми искаха да гледат Годзила срещу Биоланте, а пък родителите ми не ходеха на кино.

    Хипар: и аз не живея с моите от 15 години, но не можеш да си представиш как се активизират, като ги сдобиеш със зет, внуци и т.н… Бррр.

  3. Аз пък веднъж пред 10 години реших да заведа майка ми на кино. Филм – „Кралица Марго“ и накрая тя много се разстрои и се разплака. Баси маймуната съм!

  4. Не те разбрах, Лидия – би ли пояснила това, което си написала :“Знам, че звучи странно, може би още по-странно защото го казвам аз, но да правиш секс в мъжко тяло не ми изглежда да е най-мъжественото нещо на света. Може би истинска мирновременна проява е … строителството.“
    Според мен, когато станеш родител, неминуемо ставаш и праволинеен – не искаш детето ти да се люшка от превратностите на живота.Искаш то да бъде предпазено, поне докато изгради защитни сили, само да мине през тях. А живота е пълен с гадости и перверзии.

  5. Ванга, това което искам да кажа е, че не способността да правиш секс те прави истински мъж.

Коментари са забранени.