онлайн vs. офлайн

Един мой приятел често казва, че за да завладееш света, трябва да си онлайн. Аз често с пяна на уста се възмущавам колко малко хора наоколо са онлайн и се притеснявам, че все още не съм овладяла някои насъщни онлайн инструменти и платформи и че ми се изплъзват важни тенденции.

Миналата вечер пийвахме и жизнерадостно си говорехме глупости, когато в контекста на виртуалната реалност споменах думата „аватар“. Един приятел ме погледна изумено и каза: „Аватар или аватара означава земното въплъщение на божество. Идва от индуизма.“ Разсмях се гръмогласно и обясних на останалите, че нашият приятел, като типичен офлайн човек не е наясно с онлайн значението на ежедневно употребяваната от теб, читателю, думичка. Ето това е то, „the digital gap / divide“ (1) в действие.

Винаги съм подхождала драматично (да не кажа истерично) към този проблем, защото съм смятала, че достъпът до и умението да боравиш с информационни и комуникационни технологии е не просто въпрос на преуспяване, а на оцеляване. Като че по подразбиране говоря и живея така, сякаш е възможна само една култура – виртуалната, и е въпрос на време другите да изчезнат. Уж съм привърженик на културното разнообразие, но в контекста на някои културни категоризации май ме избива на културен снобизъм, който би могъл да прерастне в културен геноцид, точно поради убеждението ми, че само една е жизнеспособната (а може би подсъзнателно ((а може би не само)) считана от мен за „правилната“).

Минава време и аз изумено и притеснено наблюдавам хората наоколо и предричам скорошното им изчезване ако не се приспособят, ако не приемат моята култура, за която повечето от тях дори не подозират. Засега същите хора са живи и здрави, и като се замисля, те са мнозинството по целия свят. А аз често казвам, че мнозинството определя правилата.

Тъй като вземам еднакво насериозно и Първия и Втория живот, и за мен лично е трудно да ги разделям, но пък поддържам близки отношения с хора, които не познават Втория, чудя се:

* дали силата на онлайн културата не е силно преувеличена?

* дали ще се стигне до сблъсък между двете култури и коя ще победи?

* дали ще е възможно и двете да съществуват без напрежение?

* доколко се модифицират взаимно?

Тези въпроси ме връщат към размишленията по въпроса какво да правя и ми подсказват, че бих могла да стана футуролог – като Алвин и Хайди Тофлър – обичам да откривам модели и тенденции и да ги показвам на хората.

––––––––––––––––
Бележки под линия:

(1) Разминаването, разделението между тези които имат достъп и умения да използват информационни и комуникационни технологии и тези които нямат

Опит за сериозни размишления по домашно произведени културни категоризации

Културата на благоденствието vs. културата на бедността

Първият vs. Втория живот

Категорията „Културно многообразие“

add to del.icio.us : Add to Blinkslist : add to furl : Digg it : add to ma.gnolia : Stumble It! : add to simpy : seed the vine : : : TailRank : post to facebook

Advertisements

средната възраст

Кротък и понатежал, на средна възраст човек може:

* да мине през рояк оси и ограда, на която пише: „Военен обект. Влизането забранено. Стреля се без предупреждение!!!“ – с неясна цел и лекотата на обстрелван в „Матрицата“ Нео

* да пътува хем с цел, хем без цел, бавно с бърза кола, за да се озове след  ** години в необичан някога град и да открие красотата му

* да се целува на пейка в центъра на града без да (се) притеснява (от) майките с деца

* да пуши колкото си иска хубави скъпи цигари от кутията, с която му е услужила непозната очарователна горска сервитьорка

Погледни на изток

В момента мой ученик, който скоро ще кандидатства в университет в Европа, е на гости на родителите си в Дубай. Разменяме писма и обсъждаме евентуалните училища. Тези дни, след като четох в Newsweek специалното издание за образование, го попитах дали е обмислял да кандидатства в Дубай. Ето какво отговори той:

„От коментарите за тукашните университети, които съм чул, не са много на ниво. Въпреки, че наемат скъпо платени учители, материалът които преподават, е няколко степени зад нашето в Бг даже.“

А ето какво казва Newsweek:

Регионът, който най-силно се конкурира със Запада в областта на висшето образование е Персийският залив, тъй като е МНОГО богат и сравнително стабилен. Емирствата са отделили $ 20 милиарда за културни и образователни проекти – симпозиуми, независими медии, изложения на изкуствата, панаири на книги, филмови фестивали и други прояви вече са типична черта за региона. Генералният директор на кампуса на Сорбоната в Абу Даби го описва като „модерна Андалусия“, оприличавайки го на великия интелектуален център, който процъфтявал в Испания преди хиляда години, като пресечна точка на западната и ислямската култура.

Парите привличат престижни университети да октриват свои филиали. Катар започна тенденцията като примами Корнел, Карнеги-Мелън, Джорджтаун, Тексас и Нортуестърн. Абу Даби – Сорбоната, Ню Йоркския университет и подготвя съвместни проекти с Масачузетския технологичен институт и Джон Хопкинс. Дубай партнира с Харвард, Лондонското бизнес училище и Бостънския университет и строи кампус за Мичиганския щатски университет.

Катар, с население по-малко от милион, започна да харчи по $ 1.5 милиарда на година за образование и изследвания в областта на точните науки. Държавният глава на Дубай стартира фондация с $ 10 милиарда за „да развива знание от световна класа“ в региона. Строят се мултимилиардни научни и технологични паркове. Абу Даби налива милиони в амбициозен издателски проект, като се надава да утрои броя на книгите публикувани на арабски всяка година и превежда околко 500 заглавия годишно.

Насилието и нестабилността като цяло са пощадили тази част на света, а добронамерените му и напредничави лидери контрастират с автократите, управляващи Египет и Сирия.

Емирствата като цяло позволяват широка свобода на словото и изразяването, особено сравнени със съседите си от Саудитска Арабия и Египет. Правителствата им дават големи социални свободи на чужденците, с почти нулеви ограничения по отношение на облеклото, алкохола и ролите на мъжете и жените.

Огромните инвестиции в авиолинии и хотели правят тези страни необичайно достъпни, както и визовите режими, които са сред най-либералните в света ( за всички освен за граждани на Израел). Някои места дори предлагат на редовните си посетители електронни карти, с които да преминават без да показват паспортите си. Ето как стават възможни събития като миналогодишния „Фестивал на мислителите“, който събра в Абу Даби 16 нобелови лауреати и повече от 160 интелектуалци от целия свят. Миналата година само в Катар бяха проведени около 140 конференции.

Етническото и национално разнообразие днес в Залива е още един стимул, с който биват привличани американските университети.

Твърде хубаво за да е истина? Всъщност слуховете, които са стигнали до моя ученик са верни. Според Newsweek основният проблем е липсата на значителен брой наистина добри студенти. Преподаватели споделят, че след като се съобразят с нивото на студентите, се налага да преподават „леки“ версии на курсовете си, тъй като на местните младежи им липсват основни академични умения, навици, а и знания.

И все пак днес в университетите учат повече хора отколкото сбора на всички студенти през цялата история на човечеството. Така че Персийският залив ще се конкурира с Америка за най-добрите кандидати. Може би е въпрос на по-кратко време, отколкото можем да си представим.

* как е правилно да се пише: Сорбон, Сорбона или Сорбоната?!?

Сестра Уенди за Изкуството и Истината

Познавам Сестра Уенди от години, но макар че често си спомням думите й, като че допреди малко съм я възприемала като фикция, вероятно защото е героиня от текст, който съм преподавала. Днес, и аз не помня как, попаднах на нея в Интернет, гледах достъпната част от интервю, водих си записки и нямам търпение да разкажа.

Сестра Уенди завършва колеж в Оксфорд и  институт за учители, а след това преподава в университет в Южна Африка, но по-късно напуска преподавателския католически орден за да стане една от онези монахини, които не просто се отказват от семейния живот и секса, а подаряват девствеността си на Бог, за да бъдат свободни да се занимават с други неща. От бебе знае, че ще стане монахиня и няма търпение да навърши 16 – така, както някои деца винаги са знаели, че ще станат лекари, както Моцарт е знаел, че ще стане музикант; според Сестра Уенди това е ясен знак че си призван – не просто искаш да бъдеш монахиня / лекар / музикант, а се нуждаеш от това.

През 80те започва да изучава сама история на изкуството. Тъй като не разполага с пари, тя пише писма до библиотеки и галерии, моли да й изпращат картички с експонати. Когато някой иска да й направи подарък, тя си пожелава картички и списания, а на тези които искат да й направят скъп подарък, поръчва книги. Така тя събира огромна тематична библиотека.

Макар че научава много за изкуството, Сестра Уенди подхожда към всяко произведение така, както е подхождала към изучаваните в Оксфорд книги ( както правят и нашите хора в Saint John’s 😉 ) – изследва задълбочено, без да се опира на критика и търси своята искрена, истинска, лична реакция към творбата. Не бърза и не разчита само на интелекта си, а съзерцава. С дни.

През 90те Сестра Уенди става известна не само във Великобритания, но и в Европа, а по-късно и в Америка със своите филми и книги, в които представя произведения на изкуството по простичък, но вдъхновен и вдъхновяващ начин. Тя смята, че всеки носи потенциала да общува с изкуството и всеки има право да споделя собствените си чувства и мисли, предизвикани от него и не бива да се притеснява от факта, че не е специалист.

За нея изкуството е начин да достигнем до Истината, а Истината е това, за които всеки от нас индивидуално е създаден. Важно е да я открием и да живеем в хармония с истинската си същност и предназначение … като Исус, който с чиста съвест може да каже „Аз съм Истината“. Изкуството е и начин да излезнем от клетката на ежедневните си тревоги и грижи, та когато се върнем в нея, да знаем, че животът е повече от това съществуване в клетката. То ни дава по-широка перспектива. Изкуството ни показва неща от света, които може никога да не докоснем през живота си, както и неща от нас самите, които може никога да не открием и признаем. Изкуството изисква нашето внимание и така ни спасява от опасността да прекараме по-голямата си част от живота като зомбита – безсъзнателно.

Сестра Уенди не се шокира от голите тела и не отказва да говори за техните изображения с възхищение и възторг. Според нея и другите монахини сред които живее, човешкото тяло е красиво творение и подобие Божие и нито една негова част не е грешна или срамна. Сексуалността не е грешна и срамна, а красива и носеща радост на тези, които не са се отказали от нея. Сестра Уенди се радва за хората които могат да й се наслаждават.

Докато я гледах, мислих за собственото си призвание, за часовете по естетика с Параскова и за Диана, на която пожелавам да напише хубави книги и да снима филми като Сестра Уенди 🙂 Препоръчвам на всички да гледат интервюто.

––––––––––
Бележки под линия:

Връзка към интервюто.

Връзка към част от филмче на Сестра Уенди.

Връзка към американското й пътешествие в сайта на PBS.

Сестра Уенди в момента е на 78 и живее в каравана на територията на Кармелитски манастир във Великобритания. Вече не прави филми и не пише книги поради здравословни причини.

Интервюиращият Бил Мойърс е същият който разговаря с Джоузеф Кембъл в „Силата на мита“, заснет в ранчото на Лукас.

Някои от вас може би познават Сър Кенет Кларк и неговата книга „Цивилизацията“; някои може да си спомнят едноименната поредица, която течеше по българската телевизия в 70те или 80те – вече не помня кога. Все си мисля, че е крайно време да докопам текста на английски за да забавлявам децата с откъси (нали, милички, си спомняте „I am in the Gothic world, the world of chivalry, courtesy and romance“?), кактo и филмите (този път няма да обещавам ръката си, защото станах като лъжливото  овчарче, така че можете да ми ги намерите съвсем безкористно). Във въпросната „Цивилизация“ Кларк представя Западната цивилизация като изследва най-известните й културни паметници в контекста на времената в които са създадени.

BBC  е телевизията, която прави филмите за цивилизацията, онези за архитектурата (ще ги догледам и ще пиша още за тях), както и тези на Сестра Уенди. Някой да ме подсети дали БНТ напоследък е направила нещо подобно? За размисъл ще предложа някои бележки за финансирането на BBC от блога на Нели Огнянова. Запишете си и PBS ако ще изследвате обществените телевизии.

thank you for the music

Валентино, идваш или не, аз започвам да чистя, за да не завъдя мишки. Няма да се престаравам, разбира се – знаеш ме 🙂 В това време ще пея тази песен 🙂 Твърдо отказах да стана музикант, и всъщност не съм пропяла, а съм проговорила преди да проходя, но все пак обичам да пея някои песни с цяло гърло, че даже и да плача в това време – тази е една от тях. Кой знае, може някой ден да стана кънтри певица или пееща сервитьорка – животът е чудо 🙂

фасулски зен

Изкушавах се да нарека текста „Хасковски зен“, но пазя това заглавие за деня, в който ще успея да разкажа за един нов познат – засега не намирам достатъчно добър начин. Четенето на дневниците на Оруел ме вдъхновява да пиша за ежедневие, което окончателно би удавило Валя в отчаяние. Вече няколко часа се опитвам да сподавя порива си да пиша за зеления фасул и кухненската тишина, но вече не издържам – дошло е времето – като при стрелеца, чиято ръка отпуска стрелата без намерение ( за справка виж Зен и изкуството да стреляш с лък / Zen in the Art of Archery ), като снегът, който, леко разтопен, се плъзга по бамбука.

Тъничък замразен зелен фасул Uncle Statis – изсипвам целия пакет в загрят тефлонов тиган с малко зехтин на дъното, поръсвам със сол, черен пипер и къри и похлупвам със стъклен похлупак. По някое време е готов и го ям с кисело мляко. Радвам се, че се сетих за това забравено (не забранено!) удоволствие.

Ако отвориш през деня прозорците от едната страна на апартамента, ще нахлуят жега, шум и бензинови изпарения. От другата страна, обаче, прозорецът е отворен денонощно, въздухът е чист и тих 🙂 Там готвя фасула, слушам мюезина, градския часовник и знамето; понякога чета и пиша, ям, пия чай, гледам влюбено собственоръчно боядисаната в зелено дограма и книгите си. Скоро там отново ще чета есета и ще пиша въпроси и отговори до авторите им.

От вчера съм с медицински презрамки … нещо като коланите на медитиращите тантрически йоги от филмите на Арно Дежарден, които изгледах днес. Ясно е, че съм на будистка вълна. След Зен и стрелбата с лък ми се искаше да съм на даоистка, но любимият ми Лао Дзъ нещо ми се изплъзна … твърде съм флегматична и рационална тези дни. Затова след Далай Лама (той е толкова простичък, нали Анче?) преминах към „Монахът и философът“ –  разговорите на Матийо Рикар и баща му за приликите и разликите между западната философия и будизма.

От време на време блаженството ми се нарушава от въпроса кога да излезна да платя Интернета и дали да мина през пазара за домати. Ученето на френски изглежда все по-примамливо и реалистично. Пея си заедно с Луис – като в онези времена, когато Валя ме харесваше, защото свирех на китара 😀 Если тебя хочется слушать, я буду для тебя петь 😛