да споделиш или да не споделиш

Много родители се оплакват, че децата им не споделят с тях. В същото време, обаче, не си дават сметка, че те самите не споделят с децата си. Струва ми се, че да не споделяш с човек, който съзнателно крие повечето важна инфомация за себе си, е естествена реакция (освен ако не си толкова нарцистичен, че да се интересуваш единствено от себе си или пък другият да е твоят психотерапевт).

Случва се да посреднича между родители и деца, които не общуват добре помежду си. Налага се да попълвам празноти в информацията, които иначе биха били попълнени с интерпретации, които още повече биха затруднили общуването. Откривам, че децата са по-толерантни и разбиращи, че мога да си позволя да бъда съвсем искрена с тях и да им кажа, че ще предам съответната информация на родителите, или че вече съм го направила. Всъщност, децата копнеят да споделят, но се страхуват, че ще останат неразбрани. Доста често страховете им са основателни и затова, колкото и да е тъжно, понякога ги съветвам да не споделят някои неща, за да запазят спокойствието в семейството, за да могат да постигнат някои важни цели, включително образователни.

Не така стоят нещата с родителите, обаче. В много случаи те не дават на децата си шанс да ги разберат, защото това би означавало да разкрият информация, която са вложили доста енергия да укрият.

Осъзнах това преди малко, когато си дадох сметка, че би било прекрасно, но засега невъзможно, мой скъп приятел да осъзнае колко много означава за сина си, колко синът му е загрижен за него. Невъзможно е, защото ако синът му или аз се опитаме да му покажем това, ще се наложи да признаем, че понякога говорим за него. А това е невъзможно, защото бащата не желае да бъде възприеман от сина си като уязвим, поради което се огражда със стена, за да не допусне сина си до тайните си. По този начин, обаче, затваря пътя за информация, идваща от сина.

Невъзможно е да бъдеш приятел и наставник ако усърдно укриваш информация за себе си. Ако искаш другият да се отвори затеб, трябва ти да се отвориш. Представи си двама души, които решават да поплуват в езеро. Ако единият се съблече, а другият не, след известно време, дори и да е доста уверен в себе си по принцип, съблеченият започва да се чувства неловко.

Нe казвам, че ей сега трябва да прекъснеш заниманията на улисания на компютъра наследник и да му разкажеш целия си живот в детайли. Има време и контекст за всичко, а някои неща всъщност не са чак толкова важни, че да си струва да бъдат специално укривани или споделяни. Ако си достатъчно уверен и чувствителен, лесно разбираш кога е нужно да споделиш. При мен и Стоян, например, е лесно – ако някой се интересува от нещо, просто пита.

За да ти е лесен животът, можеш да си изградиш атмосфера, в която другият може да си позволи да те пита. С децата това се постига като просто отговаряш на първите им въпроси, а не убиваш вродената им любопитствена смелост с отегчено „Уф, остави ме на мира“ или гневно „Това не е твоя работа“ или снизходително „Много си малък още за да питаш за тези неща“. Ако задаването на въпроси не е табу, можеш да си позволиш да кажеш, „О, я си гледай работата“, „Тайна“ или „Сега не знам как да ти го обясня. По-нататък.“ и детето ти ще знае, че или още не си готов да отговориш или въпросът е маловажен и спокойно ще те остави на мира, без да оттегли доверието си.

Advertisements

6 thoughts on “да споделиш или да не споделиш

  1. Pingback: да споделиш или да не споделиш « полетът на костенурката

  2. Сега, когато съм родител (макар и на съвсем малко човече) разбирам, че отношенията родител – дете се определят от родителя. Той е този, който трябва да полага грижи тези отношения да се развиват и те са точно такива, каквито родителят е решил или допуснал да бъдат. Детето в повечето случаи е участник, но и потърпевш от това. Със сигурност има много важни неща, на които трябва да се обърне внимание в тези отношения. Но едно от най-важните е да се създадат условия за споделяне. Тук включвам и това, което е тема на твоя пост – двупосочността на информацията, при това достоверна такава. Има и друго важно нещо – реакция на споделеното. Ако осъждаш детето за споделеното, вместо да опиташ да разбереш, естествено е то да се откаже от откровени разговори с теб. За децата е по-лесно да разберат, защото не смятат автоматично споделеното от родителите за глупост, маловажно или казано не на място. От друга страна със сигурност децата не успяват винаги да преценят „правилния“ според родителите момент за споделяне.

  3. Правилата на играта се налагат от по-големия, по-силния или по-опитния обикновено. за децата това е особено изразено. Ако човек възприма детето като равен, но невинаги равнопоставен, има по-голям /страхотен :)/ шанс да се справи според мен /равен- умен разбираш, незаявисим човек; не напълно равнопостаен – правилата на общуване, и отношенията се предопределят от родителя.

  4. Уважаема госпожо, ако мойто и неговото бият нашто, блогът ми е недописан, а влогът ми е на червено, мога ли да отида на море с чужд мъж? а) да; б) не; в) ?

  5. Ако твойто и неговото бият вашто, прати го за малко у баба му, иди на море с чужд мъж, а после, като си починала добре, помисли какво да правиш 🙂 Така че моят отговор е „да“ 😛

Коментари са забранени.