Лицето ти утре

Можеш ли да видиш невидимото – умишлено скритото или пък непроявеното – у човек, когото виждаш за кратко и случайно и вероятно няма да срещнеш никога повече? Дръзваш ли да предсказваш дали този човек би се поддал на ласкателства или би убил – нервно или хладнокръвно, какво ще е лицето му утре?

Още докато четях „Всички души” на Мариас, знаех, че той може. В „Лицето ти утре” това е не само дарба, но и основното професионално занимание на героя – да наблюдава хора – докато им превежда или разговаря с тях, води записки скрит зад специално огледало, или на спокойствие преглежда видеозаписи.

За кого работи? На кого се нужни тези анализи? Помага или вреди с тези действия? Тези въпроси се размиват, скрупулите се отлагат.

Наскоро си мислех за това, че толкова много хора говорят толкова много неща, и нанасят толкова много вреда на други хора, даже без да осъзнават че го правят. Миналият ден дори се ядосах на група тъпи кучки – да, точно така ги нарекох – които за да убият времето бяха наговорили куп пикантни неща за една доста скучновата и консервативна двойка, която по една случайност познавам достатъчно добре. Наскоро си позволих да повиша тон на една приятелка (доста смешно ми звучи „една приятелка” в моя контекст) по телефона, когато започна да ми разказва слухове за общ познат – казах й, че не само е глупаво да вярва на всичко, което казват съседките, но й че е трябва да си дава сметка, че всичко което тя самата е поднесла в този разговор може да доведе до неприятни последствия. Чувствах се отвратително – съвсем обикновена и добронамерено споделена от мен информация беше изкривена чудовищно в твърде пошъл контекст. Ето какво преживява човек когато общува с повечето хора наоколо. Излишно и грозно. Прав е Мариас – в момента, в който кажеш или напишеш нещо, вече нямаш никаква власт над него. Това е нещо, което човек трябва да приеме ако пише блог.

Да се върна към книгата – отново професори или просто възпитаници на Оксфорд, които сътрудничат на тайните служби – знам, че звучи евтино, но всъщност не е. Мариас е от тези, на които не бих се учудила да присъдят Нобелова награда.

Основното действие се развива в рамките на по-малко от 24 часа в къщата на пенсиониран оксфордски професор.То е по-скоро размисли, разговори и спомени, които се въртят около първата и повече втората световни войни, както и испанската война и последвалата няколко десетилетия диктатура. Съвсем ясно усещам, че моят век е 20, макар че вероятно ще прекарам по-голямата част от живота си в 21.

Както и в „Сърце тъй бяло” се срещат дълги, болезнено точни пасажи, които описват интимните отношения – в случая раздялата.

Не мисля, че книгата предлага поука. Може би точно затова ми харесва.

Попаднах на два преведени разказа на Мариас. Ето тук.

Advertisements

4 thoughts on “Лицето ти утре

  1. „в момента, в който кажеш или напишеш нещо, вече нямаш никаква власт над него“
    Словото има плът – на това ме научи ‘Голият Обяд’ на Бъроуз… не знам как и защо. Тази плът се видоизменя, като нас, хората, в хода на времето: подмладява се, слабее, пълнее, старее, или боледува…

    Аз все си въобразявам, че мога да предсказвам… 😉
    Занимателно е дори само като игра, особено ако някой те вземе на сериозно.
    Понякога обаче усещам, че това, което излиза от устата ми е реално… Като се замисля, отдавна не съм го правила.

  2. „В „Лицето ти утре” това е не само дарба, но и основното професионално занимание на героя – да наблюдава хора – докато им превежда или разговаря с тях, води записки скрит зад специално огледало, или на спокойствие преглежда видеозаписи.“

    Леле! И само това да беше написала за книгата, пак щях да я прочета. Много, много интересно звучи.

  3. Трябваше да започнете с: книгата е с такива и такива корици, еди какъв си цвят, еди колко си страници и тежи не знам колко си грама …:-) Я, я я разкажи от пикантните нещица за консервативното девойче, че то я прочета книгата, я не :-)), особено ако се окаже 200-300 гр. и с пъстри корици.

  4. Това ми напомни за „Хакери на човешките души“ на Иван Попов. Там в бъдещото общество машинното „разчитане на лица“ има епизодична, но не маловажна роля.

    Напомни ми и за съвсем неизмислените опити на някои американски идиоти да въведат система за разпознаване на терористи по летищата по изражението на лицето им. Ако на лицето ти за момент се появи издайнически израз на отрицателни емоции, идват едни ячки момчета в униформи да те питат защо. 🙂

Коментари са забранени.