свободата да не търсиш истината

Допреди няколко години, отношенията ми с близките (родители, приятели, съдружници и гаджета) бяха много важни за мен – болезнени и поглъщащи много енергия и време в опитите да разбера и контролирам (как се отърсих от това е тема на друг разговор).

След като прекъснах някои връзки и промених други, вниманието ми се насочи към други неща, а най-важното нещо стана да опозная себе си, да се науча да живея щастливо. Това, обаче, не означава, че не се интересувам от други хора и неща. Напротив, сега имам повече енергия и време да го правя. Понякога, обаче, се сещам за онези бивши важни хора, с доста от които продължавам да общувам, а някои от тях продължават да ми се падат най-близки роднини. Наскоро осъзнах, че вече изобщо не се интересувам от тях, от мотивите им и пр. Макар че отношенията ми с тях да ми причинили повечето изпитана в живота ми болка, макар че не съм успяла да намеря оправдание за някои от действията им, не само че не тая желание за отмъщение, но и съм изпълнена с безразличие. Понякога им върша услуги, а понякога искам услуги – така, както бих постъпила с много други познати и непознати хора.

По едно време, обаче, започнаха да ме глождят съмнения. Запитах се как бих могла да си въобразявам, че ставам по-мъдра, след като не се опитвам да изясня важни неща за хора, с които съдбата ме е срещнала в по-специален контекст. Задавах си този въпрос и … нищо повече. Истината е, че тези „важни“ неща просто не са ми важни вече. Да се чувствам виновна за това че не ме интересуват ли?

Вчера, докато четях „Лицето ти утре“, получих прозрение. Там бащата на героя, в края на 30те (доста бурно време в Испания) попада в затвора заради най-добрия си приятел, който, незнайно защо решава да поведе кампания срещу него и да го погуби. Скоро след като се уверява, че причината за наложения му тормоз наистина е приятелят му, бащата спира да се интересува от него и почти не се сеща за него, дори и по време на съдебните процеси и пр.

Когато синът му се опитва да открие обяснение за това поведение, бащата казва, че не е открил мотивите на приятеля си, но и не го интересува; занимават го други неща, пък и животът не му предлага безкрайно много време, за да посвети значителна част от него на такова изследване.

Аз бих добавила още една причина – не само времето, но и вниманието ни е ограничено. Не можем да осветим с него цялата вселена. Когато насочим светлината му към едно, друго остава в сянка.

Защо да се  насилвам да се занимавам с някои неприятни особености на някои маргинални в настоящия ми живот хора, и така да оставям в сянка това, което ми е важно? Не виждам смисъл, пък и никога не съм можела да се похваля със сила на волята.

Advertisements

11 thoughts on “свободата да не търсиш истината

  1. Подозирам, че си получавала нужното внимание винаги, като малка. Иначе се изсели някъде надалече и ще видим дали си толкова смела и с такова самочувствие. Има моменти когато човек се нуждае от близки, не близък/мъж, гадже/. В такъв момент другите важни хора няма да ти помогнат според мен, защото от малък си свикнал да се разкриваш пред близки. Като се разкриеш пред даден приятел/пак предполагам/ и той не откликне, т.е. не сподели стреса ти 😉 , малко хора го правят, се чувстваш предаден.Това никога няма да се случи или да го направи по-точно, сестра, дъщеря или майка.
    Колкото и да се правиш на нестандартна, е хубаво да си помислиш над тея неща, а може и да ти харесва да се правиш на студена и цивилизована, тая дума много я мразя, европейка.
    Пак казвам това е моето мнение за конкретната статия, без да те познавам лично и да знам какво си преживяла досега и какъв човек си 🙂
    Но това не са мисли на зрял и мъдър човек, а на объркан и наранен. Много лирично го давам тея дни :mrgreen:
    п.с. И аз съм на мнение, че човек трябва да е малко егоист, но не забравяй, че ако ги е нямало тези хора, сега нямаше да те има такъв, какъвто си. Трябва да им благодариш.
    Знам, че си от женски пол, шегувам се 🙂

  2. Напротив, Пор, това са мисли на един наранен, но помъдрял и узрял човек.

  3. Къде остана благодарността?!?
    Всеки един от нас е точно това, което е, благодарение на всяко едно нещо, през което сме преминали – било това срещи с хора, с нас самите, само мигове или цели епохи в живота ни.

  4. Знаеш ли, Лид, може би малко съм провокирана от всички онези постове за циганите в твоя блог. Защо човек е склонен да се обръща с разбиране и топлина към чужди хора, а към своите да остава безразличен?

  5. не съм казала, че съм отписала всички близки, а че не се сещам за някои от тях и не виждам защо трябва да страдам от това 🙂

    Мери, проблемът с т.нар. близки идва от това, че близостта се интерпретира като дълг. Така ми изглежда. Дългът ако не друго, поне да си благодарен, но по-често дългът да поставиш близкия в центъра на вселената.

  6. И съвсем по темата 🙂 как се превежда на англ. например боза, айрян, шк. чорба ей такъв е и бг-англо-сакс. ни манталитет на прехода…

  7. Преувеличаваш с този дълг, Лид – майка ти или баща ти искат ли го от теб? Приятелите ти искат ли го от теб? Не мисля… Времената не са такива. По-скоро ти се самоубеждаваш, че не е нужно да изпълняваш такъв дълг, т.е. ти сама си го налагаш, за да го отречеш. 🙂

    Не вярвам, обаче, да забравиш детето си и то да не иска нищо от теб преди да е готово да се справя само! 😉

    Не вярвам, също, че човек къса връзките си сроднините, дори когато ги забравя временно. 🙂

  8. P.S. Забравих да кажа, че по принцип съм съгласна с теб – аз също общувам повече с хората, на които съм избрала да обръщам внимание за даден етап от живота си – често това се предопределя от разстоянието между мен и хората, които са били/са/ще бъдат Важни.
    Интернет е преимущество днес! Затова често ме канят на гости в Мюнхен хора, с които бях прекъснала общуване за около 5 години или малко повече! 😉

    Не общувам с братовчедите си, но това не означава, че съм ги забравила напълно. Никога не се знае какво ще ти поднесе живота. На различни етапи имаш нужда от различни неща…

  9. :))) Знаеш ли, като се замислих … се оказа, че и аз имам такива загърбени, забравени хора, останали в миналото. Вероятно всички имат такива и е повече от естествено. Даже се наложи да се замисля, защото изобщо не се сещам за тях и дори не се замислям дали трябва да страдам или не. Оставила съм ги там.:)))
    Благодариш му на човека, за всичко, което е сторил за теб и урока, който ти е дал, подаряваш му едно палто 😉 и си продължаваш нататък по твоя Път. Без да го влачиш повече със себе си. Без да го храниш с теб самия. Е, те тук му е мястото!:) да вмъкна и името на Кастанеда в поста.
    Може би благодарността в действителност е нещо, което затваря ситуации, слага им капак. Ако не го сториш, някой отсреща ще продължава да иска да я получи и да си я търси под една или друга форма от теб. И да храни енергийните нишки помежду ви.
    Да, май трябва и аз още да помедитирам по темата.
    Благодаря ти, Лид! Днес имам малко прозренийце, благодарение на този твой пост:)))
    🙂

  10. Всички такива интерперсонални „връзки“(bonds на англ. звучи доста по-лично) са неизменна част от живота на хората(човеците), живеещи в общество и са едни от причините за развитието му. Странно е обаче, че именно подобни чисто субективни и личностно обагрени мисли и разсъждения са в състояние да въздействат индиректно върху представите на социалното множество(макар и да нямат прекалено разпространено влияние върху всички членове на обществото за дадения исторически период,)
    Дано наистина си помъдряла, но самият факт, че думите ти провокират размисли е поощрителен(затова все пак съществуват и блоговете).
    Поздрави на всички за здраве и благополучие!

  11. Не искам да се задълбавам в размишления по поста ти, само ще напиша, че те разбирам напълно, преживял съм и аз подобно нещо. Чел съм, че подобни състояния са били характерни за зодията ни, сега като те чета си мисля, че наистина има нещо вярно. Имаше и една песимистична прогноза, но няма да пиша за нея.

Коментари са забранени.