Реалността vs. Реалността

Тези дни, след като четох Букарски и Хесе и писах и за двамата, хората поспориха за реалността, за важните неща, за качествената литература, а Зорница попита какво са “неща”. След като спечелих разочарованието на Алекс, смятам да направя най-страшното признание: чела съм 5 книги на Пауло Коельо и няколко пъти съм купувала от тях за подарък; няколко дори купих на английски за учебната библиотека, а миналата седмица дадох на собственото дете да прочете The Alchemist като част от обучението си по английски.

Четох П. К. преди шест години и бях очарована, въпреки че прозирах формулата – той вземаше архетипни истории (тогава още не знаех че за архетипни, макар че Митака вече ми беше споменал за Юнг и архетипите, докато работех над поредната си идея за реклама) и ги превръщаше в дълги приказки. А аз обичам приказки, и щях да продължа да ги обичам, дори и ако не бях прочела, че Аристотел бил казал, че приятелят на мъдростта е приятел на мита.

По едно време, обаче, П.К. ми преседна и спрях да го чета. Попаднах на “Воин на светлината” и след като с мъка прочетох няколко страници, ми се видя твърде предвзета и фалшива и ме хвана яд, че съм си я купила, и така спрях да чета П.К. Мисля, че впоследствие се разделих с Воина завинаги – вероятно е останал в предишното жилище или съм го пратила на боклука.

Бях изненадана, обаче, да открия, че един човек, когото много харесвам и намирам за по-умен, образован и готин от повечето хора които познавам, който се надявах да стане ментор на собственото ми дете ако се озове в училището, в което той преподава, харесва “Воин на светлината” и не се срамува да го признае. Тогава си казах, че вероятно не съм била готова да чета тази книга по времето, в което съм опитала. По-забавното е, че не съм се задоволила просто да я прибера, а съм я изхвърлила. Резките и категорични отричания си струват да бъдат изследвани.

За да кажа повече за П.К. днес, ще се наложи да го препрочета, но мисля, че още сега мога да кажа най-важното: хората се нуждаят от приказки (митове, архетипни истории) не за да избягат от реалността, а за да проникнат в нея.

Не отричам описваната от Алекс реалност, защото бих могла да опиша и по-гнусни собствени наблюдения и преживявания, но смятам, че това е повърхността, а тя (ако я приемем за единствена реалност) не ни казва нищо за същността. Реалността е много по-богата от ограничения набор от пошло-грозни и захаросано-кичозни сценарии, които ни предлага масовото кино, което се е превърнало в масов живот. Не знам дали реалността е неограничена и пораждаща нови и нови потенциали, или, както казва Еклесиаст, няма нищо ново под слънцето. Дори и да няма, живелите преди мен са оставили сведения за твърде много (непонятни за много от съвременниците ми, а вероятно и за техните съвременници) потенциали – И Дзин, Таро, Библията, алхимичните трактати, романите на Айрис, Хесе и пр. са само шепа примери.

Вероятно не е нужно да си преживял лично всички описани в книгите сценарии за да ги възприемаш като достоверни. Нужно е просто да си малко по-отворен към неизвестното от шопа, който възкликнал “Такова животно нема” при срещата си с жирафа. И тук изобщо не говоря за извънземни и полтъргайст, а за сценарии, които са реалност за съседа, когото принципно презираме – неща толкова удивителни и прости като факта, че не изпитвам порив да си купувам нови обувки преди да скъсам старите, че не намирам за анти-възпитателно да купя на дъщеря си Барби. Предпочитам да съм глупава, но естествена и самопонятна като Фрау Ана от “Детството на вълшебника” на Хесе.

Живот йе чудо!

Advertisements

12 thoughts on “Реалността vs. Реалността

  1. instant gratification поколението не ги чатка тия, дълбочинните преразкази.
    Но не можем да му присвояваме вина, заради съдбата да са генерацията Y
    Разбира се че е забавно за генерация Х да слуша/и чете/гледа онлайн албумчета от как децата (20++) изтрещяла на последния рок концерт (с любимите изпълнители и парчета от младостта на 40 годишните)

    Мисля че иде реч за разлики, при това – културни
    Те искат всичко, тук и сега.
    Аз – не.

  2. за мен книгите са нещо вълшебно… но пак за мен те са огледало на душевността – била тя здрава или болна. Тя (душевността) обаче много рядко отразява действителността. Отразяват е инстинктите и възможността ни да се адаптираме. Продължавам да чета, но предпочитам да „чета“ общувайки с живи хора и заедно с тях да създавам приказки в които да живея. 🙂
    П.С. Няма нищо по-добро от ментор, който не се срамува…

  3. Ха-хааа, я отивайте всички на раздумка при графа да побеседваме за душата и за измеренията й в реалността… 😉
    Уф, кога ще го напиша този мой пост най-после… дано скоро успея. Въпроса за връзката душа-тяло-съзнание винаги е предизвиквал дискусии… аз още умувам над възможните материални измерения на тази връзка…

  4. от куельо съм чел „вълшебната планина“ – не ми хареса.
    тогава бях 26 год./67 кг.

    от хесе съм чел -„сидхарта“. хареса ми. тогава бях 33 год./75 кг.

    лид, ти помниш ли с какво те е впечатлила дадена книга, която си прочела преди 5 години примерно? аз помня само дали ми е харесала или не.

  5. „Вълшебната планина“ е книга на Томас Ман, доста дебела и протяжна, за един пич, който отиде на посещение в планински санаториум за туберколозно-болни. Може би имаш предвид „Петата планина“?

    Ами аз трудно помня за какво се разказва в книгите – това е по-скоро изключение 🙂

  6. Животът на всеки човек започва с фантазии (справка децата ви 🙂 ). После се „приземява“ по неволя, ама нещичко все остава и ни помага, както точно е написала Lyd – „хората се нуждаят от приказки (митове, архетипни истории) не за да избягат от реалността, а за да проникнат в нея.“
    И пак – днес прочетената книга утре няма да е същата. Както и утрешната ни душевност спрямо днешната…

  7. Всичко разбрах, само не ми стана ясно Алекс секретно военно поделение ли е? 🙂

Коментари са забранени.