Душа на моята душа

alphonse mucha painting princess hyacinth

Докато четях първите разкази в “Игра на сенки”, си казвах, че не е възможно да пишеш по този начин, освен ако не описваш движенията на собствената си душа, ако не си преживял написаното. Не че не вярвам в силата на въображението, разбира се, но тук то работи само за да създаде контекст.

Не за пръв път имам чувството, че писателят се е преродил в мен – подобно на чувството, че с някого сме близки от предишен живот. Чувството за родство е винаги изненадващо. Може би се дължи на солипсизма, през който неизбежно минаваме. Последващото смущение, пък, вероятно се дължи на суетата: “Какво ли мисли за мен?”

С Хесе ми е спокойно, макар че се вълнувам повече от обикновено. Мога да любопитствам без угризения. Така попаднах на веселата му кратка автобиография, която започнах да превеждам за вас (неопитен и непохватен преводач съм; дано се получи красиво).

Радвам се, че реших да чета книгата точно сега. Макар че чета Хесе от студентски години (вярно е, нищо че почти никога не говоря за него, за да не ме смятат за луда), на точно този сборник с кратки работи, точно сега му е времето – той е за осъзнаването, а аз вече стъпих в него. Ако бях започнала по-рано, нямаше да довърша, щях да почувствам, но не и да осъзная, да прибера в шкафа, за да се върна по-късно. Хубавото на книгите е, че можеш да се върнеш при тях, когато си готов. Ние, хората, по-често отписваме завинаги, понеже смятаме, че нещата които не харесваме у човек, никога не се променят.

Хората се променят, особено след като чуят Онова Нещо да ги вика. Сигурна съм в това. Усетих го още когато четях “Луна и грош” в гимназията и се влюбих в картините на Гоген и осъзнах, че е избягал от семейството и кариерата си във Франция, за да се върне в Таити – родината не е мястото, където си роден, а там, където се чувстваш у дома. Още тогава знаех, че и аз ще бягам.

Всъщност, не е вярно … бях усетила това още по-рано – докато четях някакъв разказ от книжка на “Галактика”, докато блажено самотувах на село във втори клас – разказваше се за дете, което беше видяло врата в една стена, но я беше подминало. През останалата част от разказа, копнееше да я види отново, за да влезе. Напомняше ми на сънищата ми, които продължиха чак в юношеството ми – че се опитвам да стигна до нашия блок и все не намирам точната улица, макар че го виждам.

Чак в университета попаднах на “Пътуване към изтока”, историята за изгубения и намерения път. В повечето случаи съм изгубвала пътя заради любовни изкушения, а когато е започвал да ми липсва болезнено, се е налагало да изоставя любимия, за да потърся пътя, който скоро след това съм изгубвала отново, по същата причина.

Вече знам по-добре и съм наясно, че Пътят е най-важното нещо в живота ми (или Пътят е Животът ми?), че за да не го изгубя, ми е нужна тишина.

Не мисля, че монашеството е единственият начин, че е невъзможно да вървиш по пътя докато си влюбен. Напротив, би могло (теоретизирам, използвайки въображението си) да е … и аз не знам какво – може би красиво? Няма начин да не бъде напрегнато понякога, когато трябва да откриеш най-добрата посока за следващата стъпка … или по-скоро да се отпуснеш. Важното е хитростта ти да не се превръща в пресметливост, за да не навлезеш в пошлото. Важното е и да си достатъчно щедър да простиш такова залитане (включително своето) – случва се когато човек се учи да ходи.

Няма сигурни и безопасни начини. При всички положения е по-добре да сгрешиш от любов, отколкото от страх.

Снежната Кралица е толкова красива – искам да я разтопя и да пия от водата, а останалото да превърна в пара. Ние сме сестри. Идваме от Нищото и се връщаме в него.

Advertisements

3 thoughts on “Душа на моята душа

  1. „В повечето случаи съм изгубвала пътя заради любовни изкушения, а когато е започвал да ми липсва болезнено, се е налагало да изоставя любимия, за да потърся пътя, който скоро след това съм изгубвала отново, по същата причина.“

    Колко време се опитвах да стигна до това, до описанието му, благодаря ти…

  2. Хм, Доничка, това тотално противоречи на моята теория за пътя! Не мисля, че е и теорията на Лид. В крайна сметка и тя си признава, че НЕ Е НЕВЪЗМОЖНО да си влюбен и все пак да вървиш по пътя. Още повече, грешките от любов за нея са по-добри о грешките от страх! Смело напред с любовта, пътят няма как да е встрани от нея.

Коментари са забранени.