дългът

Тези дни си мисля, че няма такова нещо като дълг. Нищо, че от нас се очаква с желание да правим нещата които изискват от нас, особено тези, с които сме близки (каквото и да означава това).

Не знам, например, дали е толкова лошо да оставиш детето си на нечии грижи. Никога не съм успявала да се възмутя от тези които го правят. Ако знаеш, че някой друг ще се справи по-добре от теб, защо не?

Не знам дали има хора които са щастливи от факта, че са успели да те принудят. Има такива, които не са щастливи от това, че получават от теб каквото искат, защото не го правиш с желание.

Става ми лесно когато поема вината. Сещам се за едно пътуване с автобус – когато си изваждах багажа, една жена ми се разкрещя, че съм поставила чантата си върху нейната. Казах й: “Толкова ми стига акълът, Госпожо. Какво да направя? Глупава съм.” и си тръгнах без да се самоизмъчвам.

Няма дълг. Има безкрайна и объркваща свобода, в която усещам, че понякога не мога да разчитам нито на преценки, нито на инстинкти. Ето защо предпочитам да остана спокойна, да си дам време. Всичко ще се уталожи. Водата ще се избистри и ще мога да видя изрисувания на дъното отговор.

Advertisements

7 thoughts on “дългът

  1. Мдаа, самият корен на думата „дълг“ е дължа, длъжен съм да направя нещо. В този смисъл, „с желание“ , противоречи на „дълг“ по презумпция. Т.е., да сме подчинени на дълга с желание е оксиморон. За да се цивилизоваме, волю или не-волю, се налага, понякога, да пренебрегваме желанията си( до голяма степен егоистично-неразумни)
    и да се подчиним на дълга. Дългът, като такъв е измудрен от общественото мнение, но, колкото и да се дразним от еснафщината в чистия й вид, тя(той-дългът), е доста жизнеутвърждаващ(а). Частни случаи, като това да оставиш детето си на по-детелюбиви люде, притесняват Църквата като такава, с нейната вечна страст да вменява вина.
    По-дълбок е проблемът – Аз ли да решавам кое е добро, или да слушам институциите(вкл. семейство) какво казват. Ако ще го решавам сама, много ми е „безкрайна и объркваща“ тая свобода. Ако ще го решават други, аз пък не искам никой нищо на мен да ми решава.

    И?

  2. Към последният абзац:

    Всъщност нищо няма да се избистри (от само себеси), просто ще отмине времето, а с него може би някои възможности. За някои хора е необходимо да отмине време за да вземат решение или да направят избор, за други не.

    Относно дълга:

    Някои хора живеят според определени правила, които сами са избрали за себе си или са им втълпени от другите. Други хора пък живеят без никакви правила и решават на момента какво да сторят – или не решават, а стоят парализирани от „безкрайна и объркваща свобода“ и чакат „да се избистри“.

    Кой е прав? Никой.
    Важното е да се чувстваш добре, каквото и да правиш.

    Опитът показва обаче, че когато хора от първия вид имат отношения с хора от втория вид, някой го боли 🙂

  3. Mnogo mi haresa glednata ti tochka, zastoto e po razlichna-osobenno sluchkata s jenata v avtobusa:)i kolko dobre si go opisala

  4. Как разбираш дали някой друг ще се грижи по-добре за детето ти?! Сравняваш коефициенти, производителност, резултати ли, или какво?
    Колкото и да съм над „роднинството“, „семейството“ и „клана“, гледната точка на детето е, че ти се грижиш за него най-добре. Ти си неговият родител и особено докато е малко, първите седем години да речем, си _длъжен_ да си на линия.

    Пък ако междувременно се сугестираш и да ти е приятно – още по-добре. Дългът не е винаги мазохистичен. 🙂

  5. Доста джедайско прозрение. Изключително правилно. Самураите казват: „за големите проблеми трябва спокойствие, а за дребните – действие“.

  6. @hazelbag
    Това, че кръвните родители на едно дете се грижат за него най-добре, са безпочвени глупости. И откъде накъде говориш за гледната точка на детето? Има деца, които си мечтаят за анархистичен свят без възрастни. Аз не съм бил от тях, моята гледна точка като дете е била, че съм поробен, но за съжаление не съществува друг начин на съществуване – никой няма право да си избира семейството.

    За дългът – ако го взимаш насериозно, каквото и да правиш, никога не можеш да изплатиш дълга към родителите си и си им задължен до гроб (твоя или техния). Можеш само да се надяваш, че няма да злоупотребяват с това. „Съществуваш заради мен, отгледал(а) съм те от парче месо, значи ми дължиш…“ И такава чудовищна наглост при положение, че никой не ме е питал дали искам да бъда зачеван.

  7. @ estranged
    Съществуват други начин на съществуване – примерно описания в Dispossessed на Урсула Легуин:) Там децата от раждането живеят и се отглеждат в комуни от цялото общество и такива отживелици като родители… хайде, моля ви се. По-известен, макар и не толкова добър пример за неспособността на „обществото“ да отглежда хора, е „Прекрасният нов свят“.

    На много деца гледната им точка е била, че са поробени и са обещавали като пораснат и те имат деца да не правят „така“. После евентуално са „длъжни“ да спазят обещанието, ако смятат, че спазването на обещания, дадени от напълнолетен, е нещо добро. Само дето моделите от нашето детство трудно се преодоляват.

    Както и да е, съгласна съм, че родителите не бива да злоупотребяват с този дълг, защото той не е „техен“, а „вселенски“.

Коментари са забранени.