Amica – елегантната скука

Когато бях малка, обичах да разглеждам списание „Лада“ ( а май имаше и „Божур“?), но не и „Жената днес“. Предпочитах първото, защото беше по-дебело и луксозно. Не помня да съм чела много от него, но обичах да разглеждам картинки. Когато пораснах, запазих любовта си към дебелите луксозни списания, които не изхвърлям, а запазвам като книги. Обичам позападналата си колекция от „Егоист“, която децата прелистват когато им говоря скучни неща. Не помня какво направих с броевете на „EVA“, но помня, че се разделих с нея, когато започна да дава твърде много съвети.

(Друг път ще разкажа мъжките списания и ще умувам за същността на мъжките и женските списания.)

Днес нямам любими луксозни списания.Това което купувам по-често е на тънка хартия – позачитам Newsweek, Time, Businessweek, но нередовно. Разглеждам Brava Casa, Art&Decoration и подобни.

Тъй като предпочитам мат, не си купувам българските Brava Casa и подобни, но пък наскоро си купих „Едно“ (макар че първите му броеве бяха досадни и не бях го докосвала с години) – броят за София. Останах с приятен взуален и тактилен спомен и  забелязах тук-там неща, за които бих писала в блога.

От година наблюдавам корицата на Amica. Винаги ме привличат тифецвани снимки на хора, оставени на бял фон. Най-после си купих един брой. Прочетох го на два пъти в разстояние от седмица. Вече не помня началото, но общите усещания са, че е насочено към преуспяващите жени над 30.

Теоретично попадам в тази група, но на практика не точно, така че подчертаната „динамичност“ ( в кавички, защото не е от моите думи, пък и малко ми фалшивее и не я разбирам добре) на елегантните градски работохолички ми е някак чужда. Понякога ме кара да се чудя дали плащам твърде много за привилегията да живея извън златен кафез, да си купувам гуменки за по-малко от 10лв. чифта, да си гриза ноктите и да режа с ножица тениските и крачолите на панталоните когато ми се прииска.

Разгледах внимателно света на таргет групата – не пропуснах нито картинка, нито един от множеството кратки текстове, които са и основен градивен материал, и пълнеж между рекламите:

– как да оцелеем докато мъжете гледат световното
– СПА центрове за деца
– крилати фрази за лекарите
– футуристът Курзвейл живее здравословно
– всякакви крилати фрази
– градинските партита
– стилът Кенеди
– крилати фрази за случайността
– няколко тийн ника
– 5 причини да харесваме Фатима Бхуто
– тюрбанът
– белите дрехи
– микровълновата печка
– ePayGSM
– невъзможността да се откъснеш от офиса през ваканцията
– пионерският лагер Артек
– изгряваща модна дизайнерка Илинич, родом от Белград
– кампаниите за прегръдки
– как жените да носят по-малко багаж
– червените блуза и пола на Ума Търман
– коприната в ежедневна употреба
– колекцията от пластики на Симон Шпирер
– лека литература за лятото
– някой и друг кадър / реплика от филм
– няколко романтични филма
– няколко случайни линка
– всяка жена иска да остави следа
– бележки за актуалната мода
– Порто – най-секси питието в света
– крем  Брюле
– закуска на тревата
– изненадващи за мен снимки от Истанбул

Има и няколко по-дълги материала:

– децата на руските олигарси
– гостоприемството
– богати бивши съпрузи от Италия
– българските манекени през 80те
– избрани европейци говорят за дизайна и лукса
– кратки очерци за позастарели спасители на плажа (от Миролюба Бенатова !?!)
– Виргиния Захариева се облича в секси корсет за да поздрави мъжа си за 40тия му рожден ден

Рекапитулация:

1. Стига ми да гледам корицата на Amica. Вътре няма вълнуващи картинки.

2. Срещу 7лв на 248 страници само 2 интересни неща:

– материалът за бг манекените през 80те
– мисли на Ив Сен Лоран. Ще препиша няколко, защото бих казала същото:

„Убеден съм, че жените искат да носят панталони.“

„Винаги съм вярвал, че стилът е по-важен от модата. Рядко явление сред многобройните последователи на модата са личностите, които налагат стил.“

„Често съм казвал, че ми се иска да съм създал джинсите: най-впечатляващата, най-практичната, неангажираща и безгрижна дреха. Те имат характер, скромност, сексапил и простота – неща, които се надявам моите дрехи да имат.“

„Чувствам физическа болка, когато видя жена, която изглежда като жалка жертва на модата.“

„С времето научих, че най-важното в една рокля е жената която я носи.“

„Гардеробът на една жена не трябва да се сменя на всеки шест месеца. Трябва да се научите да комбинирате нещата които притежавате, и да добавяте към тях. Така ще ги превърнете във вечна класика.“

moi aussi, mon amour ;)

2:55 AM me: правя филмче
след малко ще е в youtube 🙂
чакам да се ъплоадне
Dimitar: 🙂
me: ти как си?
Dimitar: mm, zanimavam se s gluposti, tryrsene na kola bez pari, hem da e hubavo hem evtino
i mi e guzno 4e si gubq vremeto s tova
2:56 AM 🙂 ina4e ni6to novo
me: е, кво пък ти е гузно
аз ако знаеш какви ги върша
правих стая в lively, правих триизмерен модел на столче
и накрая клипче
хахаха
2:57 AM Dimitar: hmmm
🙂
me: имам някакъв неистов порив да правя безполезни неща 🙂
2:58 AM Dimitar: hqhqhqh
aristotel 6te ti kaje 4e si svobodna
me: 🙂
чак свободна аз не съм, но има някаква тенденция
Windows Movie Maker

Проституцията

като всички останали занимания е въпрос на избор – понякога между една професия и друга, а понякога между заетост и безработица.

Някои хора презират тази професия, но аз не я намирам за по-недостойна от много други. Когато се практикува качествено, тя носи радост и удовлетворение. Радостта не е истинска, а освен това е краткотрайна? По какво се различава от домашния секс или яденето на сладолед? Но вие не презирате тези неща, нали?

Някои хора се опитват да спасят проституиращите от тази професия. Не разбирам от какво точно ги спасяват. Оставям настрана явления като тежък принудителен труд, които понякога съпътстват проституцията, тъй като те не са изключително присъщи за нея, а се забелязват при много други професии. Спасителите обикновено са загрижени за това хората да не продават телата си. Тогава би трябвало да са загрижени по същия начин за всеки, който използва тялото си за да печели пари, а това правят повечето работещи хора, дори и тези, които използват няколко пръста за да пишат по клавиатурата. Или някои части на тялото са по-специални от другите?

Някои протестират срещу ситуацията, в която хора са принудени да се продават. Но на повечето от нас се налага да се продават, защото повечето от нас живеят в общества, в които получават пари или храна срещу труд. Да, може да се каже, че има  нещо унизително в това да работиш, защото иначе не би оцелял, но погледнато по този начин, цялото ни битие е унизително, защото е пълно с ограничения и принуди – понякога вдигаме температура и се налага да пазим леглото против волята си, а друг път да дъвчем храната, която искаме да погълнем. Може би вече има групи които се борят с тези ограничения.

Ако отлюспим всички възражения които можем да отправим и към други явления (т.е. тези, които не отправяме изключително към проституцията), какво прави проституцията толкова специална? Може би е нещо, което прави специални парите и секса?

Ако се налага да избирам между работа във фабрика (с фиксирано работно време, шум, много хора, строго регламентирани движения) и работата в легло (с гъвкаво работно време, творческа свобода, отсъствие на ритмичен многогласов шум), бих избрала второто. Не разглеждам случаите в които фабриката е sweatshop или съм продадена в робство. Има и такива случаи, нали?

Нека да уточним: срещу какво се борят противниците на проституцията – срещу некачествените й проявления (може би тук се налага да дефинираме качеството в проституцията) или срещу самата й същност? Интересно ми е да чуя повече мнения от тези които имат нещо за казване по същността.

тук можеш да гласуваш за мен

въпроси

Нормалните въпроси на нормалните хора са конкретни, също като желанията им. На мен пък напоследък ми е все по-трудно да намирам спасение чрез конкретни въпроси. Може би има връзка с това, че и желанията ми са по-скоро аморфни. Когато се случи някой приятел да ме накара да си пожелая нещо заради отронена мигла или звезда, нямам конкретни желания. Разбира се, би било лъжа да твърдя, че изобщо нямам такива – често пъти знам какво ми се яде, дали искам да се видя с някого, дали да го погаля или да го почерпя и т.н. Тези желания и въпроси са близо до повърхността и е лесно да бъдат достигнати. Това, обаче не означава непременно, че са истински и че удовлетворяването им ще ме доближи до щастието.

Понякога е по-честно и по-истинско да нямаш нито въпроси, нито желания, или по-точно да не си наясно с тях. За пръв път го осъзнах преди мнооого години. С баща ми откарахме до спирката мой приятел, който ни беше гостувал. През повечето време мълчахме. На връщане татко  наруши мълчанието с “ Р. изглежда много тъжен. Да не би да е влюбен в теб, а ти да отхвърли любовта му?“ „Да“, отговорих. Това беше лесен въпрос. Много по-трудно беше преди това – наистина не знаех какво да кажа на това умно и красиво момче, с което бяхме добри приятели, които бяха играли красив любовен шахмат и после се бяха уверили, че телата им лесно, радостно и хармонично се сливат. Не знаех как да му обясня, че не искам интимна връзка, след като не знаех точно защо. Всъщност той ме спаси с въпроса „Нямаш никакви желания ли?“, както и с по-старото си предложение да си купуваме по един екземпляр от книгите, тъй като ще имаме обща библиотека когато заживеем заедно. Събрах тези две неща и осъзнах, че сега може и да имам желания, но ми се губи картината на съвместното ни съществуване в далечното бъдеще.

Това беше огромен скок – бях се издигнала доста над предишната ситуация, в която се събудих до предишния си любим в сутрин, която изглеждаше да обещава хубав ден, и прозрях, че не мога повече да бъда с него. Бях толкова ужасена  и изненадана, че се разплаках. Не можех да повярвам, че аз го искам – не, беше някаква коварна сила – не рабирах това и ме ужасяваше. Реших, че след като нямам ясно и точно обяснение, не мога да приема това което ме връхлетя. Предполагам, че по същия начин много хора не могат просто да приемат смъртта на близък докато не открият буквалното обяснение за причината й – дали катастрофиралият е щял да оцелее ако линейката е била пристигнала минута по-рано, дали капилярът вляво, а не този вдясно е бил истинската причина …Тъй като в онази сутрин никой не умря и не виждахме ясни причини за моето състояние, останахме заедно още няколко мъчителни месеца.

Мисля, че отговорът е лежал някъде доста по-дълбоко, на тогава не съм подозирала за съществуването на тези дълбоки пластове. Сега знам, че когато достигнеш някой от тях, на повърхността се ясно се очертават отговори. Но на пръв поглед изглежда, че тези неща нямат нищо общо.

Повърхността е толкова изкушаваща, че се случва дори да си тръгнал по пътя към съкровището / дома, да се отбиеш – Одисей го е правил неведнъж 🙂 Хубави разговори, хубави усмивки, хубава коса, хубави очи.

Не казвам, че човек трябва да бъде отшелник и аскет докато не стигне до Онова Нещо. Казвам, че не бива да спира за дълго и да се самозаблуждава, че е пристигнал. Отначало е хубаво, но после става като с всички води които не се движат. Толкова е изкушаващо когато две рекички се срещнат да си направят блато, но копнежът на реката остава и тя започва да се задушава. Да, реките може и да се разделят след време, и да, самотно е, но е свежо и истинско. А може и да не се разделят. Но по-важно е да не убиват речната си същност.

Я да се върна малко нагоре срещу течението и да припомня основната идея: понякога отговорите са много по-дълбоко отколкото иглежда, привидно несвързани с въпросите които задаваме на повърхността. Философствай, философствай и ще видиш, че и толкова важната за теб повърхност ще се промени ако се гмурнеш достатъчно надълбоко или повървиш доста надалече … в безполезното 😉

отговори

Наскоро в курса обсъждахме един въпрос. Едно момиче улови тенденцията която се опитвах да покажа и ми зададе конкретен въпрос, при това личен: какво смятам да правя след като обсъжданата тенденция се задълбочава. Беше доста точна, а моят отговор беше „Не знам. И аз това се чудя от известно време.“ Мога да се хвана на бас, че беше изненадващ и смущаващ.

Не става въпрос за това аз, учителят, да не знам отговора – никога не си създавам фалшив ореол на всезнание, в дори тясната област на формалната ми специалност, така че учениците свикват с идеята, че може да нямам отговор и да се наложи да потърся, но в тези случаи винаги е ясно, че има някакви отговори, които са общопризнати за верни. Ако не ги знам аз, то все някой ги знае и може да бъде издирен.

Става въпрос за отговори, по които не е постигнато съгласие, и още по-зле – има такива, на които никой не е предложил отговор, и още, още по-зле е в случаите, за които авторитетите казват, че няма как да се даде отговор, със сигурност поне не посредством любимия на последните векове научен метод.

Ето така се срутват глинените крака на авторитетите, които волно или неволно сме изградили ние – родители, учители, ментори. То е като да научиш истината за Дядо Коледа.

Срутването е насъщно като изграждането.

Не е ли по-лесно да покажем известните истини от самото начало? Чакайте, може би ще се опитате да покажете на едно бебе, че е възможно да му липсва храна, топлина и любов? Или пък ще покажете порнофилм на тригодишно дете? Ще замените изцяло приказките с енциклопедии?

Освен всичко друго за които се сетите, вие ще допринесете за поддържането на великата илюзия, че по всички въпроси съществуват еднозначни правилни отговори, които могат със сигурност да бъдат открити по рационален, логичен, научен път. Децата които израстват с нея в балонен свят, подобно на героя от „Шоуто на Труман“, са не просто нетолерантни и невежи; способността им да вникнат в дълбочина е силно увредена.

Парадоксално, но истината минава през митовете и отива отвъд. Човек се нуждае от митова, а след това от „разрушаването“ им, т.е. от изкачването на по-високо, откъдето можеш да видиш мита отвън и отгоре, след като си бил вътре. Така той вече не е единствената реалност.

За „създаването“ и „разрушаването“ на представи има подходящо време – не даваш на бебето строител от пластамасови тухлички, нали? Точно както не запознаваш детето с идеята за атома като мъничко топченце преди да се е научило да играе със строител, и по същия начин не въвеждаш ученика в квантовата теория преди да си е представил атомите като топчета.

Човек не може да се срещне с истината без да е готов за нея. В противен случай би ослепял, полудял, просто отхвърлил или дори не забелязал. Това се отнася за всеки пласт от нея.

Кога е подходящото време да покажеш на младите хора, че е възможно да няма отговори (поне не в конвенционалния смисъл), че е възможно авторитетите да се колебаят в неизвестност? Как да подготвим почвата за този момент?

ябълката

е поредната книга, на която Любо не даде никакъв шанс – отново ще съм единственият й притежател в града. Не съм сигурна дали е преценил добре, макар че не съм съвсем сигурна кой би я прочел … може би любителите на розови романи? Не точно. Може би почитателите на Мейв Бинчи? Добре де, ще изплюя камъчето – напомня ми за „Дъблинчани“ на Джойс (не че я помня). Доста смело предположение, с което рискувам да се изложа, тъй като ме мързи да проверя авторитетните рецензии за автора.
Но аз съм свикнала да се излагам. Вчера една приятелка ми казваше, че понякога й се е случвало когато е сред доста интелигентни и ерудирани хора да се чувства нищожна. Преговорих си наум последната такава среща и й отговорих, че аз пък не се чувствам нищожна. Мога да задавам въпроси и дори да изказвам предположения, и оставам с впечатлението, че хората прощават невежеството ми – вероятно защото не се опитвам да го прикривам. Ако събеседниците ми са повече от един, предпочитам да мълча и да ги слушам.

„Ябълката“ ме привлече, естествено, с корицата си – не е кой знае какво, но има ябълка, цветове на вино, нещо, което ми напомня за канела, тънък порцелан – един от моите видове кич. А отзад пише: „колекция от очарователни миниатюри, иронични и натуралистични, елегантни и ярки картини от Англия в началото на двейсети век.“

Ах, Англия – моята родина, за която си спомних, докато един приятел ми разказваше, че винаги е имал чувството, че е прекарал предишните си животи там. Аз не винаги, но в последните 6-7 години. Спомних си го, докато ми говореше, и като вдигнах очи, се оказа, че се намираме в двор без изход, обградени с призрачни зарешетени и ръждясало-заключени бунгала, в които живях цял месец в едно от най-горещите лета преди повече от двайсет години. Тогава си представях Британия като най-скучното и фригидно място на света – ето такива поражения нанася училищното образование. Тогава просто исках принудителният ми престой (бригада) да свърши, да се къпя отново с топла вода, да завърша по-скоро училище и да се махна, да не ми е толкова тъжно и самотно при залез. Днес, макар че припознавам Британия като своя родина, намирам димитровградските залези за прекрасни, а тишината и самотата им не ми пречат да се чувствам щастлива – бих живяла в този град … да се храня със залезите над грозноватата Марица или гарата. Димитровград, мой малък Лондон 🙂 .

Всъщност Мишел Фейбър е приел Шотландия за своя родина, след като е израснал в Австралия, а е роден в Холандия. Чудя се дали бих прочела „монументалния му викториански бестселър“ на име „Аленото цвете и бялото.“ И да го прочета, и да не го прочета, ще си остана все с това чувство на аморфност по отношения на знанията, уменията и квалификациите си, за което се замислих тези дни. Чувствам се неопределена като амеба и се надявам никога да не ми се налага да си търся работа, защото ще ми е трудно да демонстрирам наличието на форма. Да, бих могла да бъда оценена заради способността си да мисля извън обичайните форми, заради вдъхновението и чувството за отговорност, но малко ме убива като си помисля, че някой работодател би могъл да поиска да вкара това в кутийката на фирменото обучение и рутина. В такива случаи се уверявам отново, че душата ми би била пееща и свободна ако позицията ми като наемник е чистачка.

Това е ултимативната професия за невежи като мен. Бих искала да пиша романи, но не знам нищо за света. Толкова съм далеч от сетивното познание, което имат Фейбът, Памук, Оз и Маркес за местата и времената. Дори ако имах такова познание за България, дали щях да мога да пиша красиви неща като техните? Струва ми се, че познанието за България ражда букарско-подобни писания, а да ти приличам на недоволен млад затлъстял интелектуалец?

Току що се замислих дали проститутките, които работят в блока на майка ми биха могли да изглеждат правдоподобно в ролите на лондонските си колежки отпреди 130 години. Не, не става, принцесо. Ако искаш да пишеш балкански неща без да си стискаш маниерно носа с два пръста, можеш да боравиш единствено с митологичното, архетипното, приказното – също като „Приказка за Стоедин“.

Нои кой реши, че искам да стана писател? Имам очи, уши, нос, език и кожа – искам да правя вътрешен дизайн. Но за това ще разкажа друг път.

P.S. Хахахаха! Познай какво измъкнах от шкафа: огромния роман на Фейбър 🙂 Никога не помня какво съм купила.