we don’t need another hero


Препрочитам “Изкуството да бъдеш егоист” – книга, която цели укрепване на вътрешната увереност. Току що си записах на един лист три идеи, от които има опасност да се откажа в името на удобството – за да не ги забравя, да си си дам кураж, да се придвижа напред. Това са три интересни проекта, с които бих могла да бъда полезна, бих инвестирала в бъдещето си и пр.

В съзвучие с книгата би трябвало да се “нахъсам”, да повярвам в себе си, да не се отказвам от мечтите си и пр. в името на удобството и желанието да се харесам. Тук, обаче, има една уловка. Дали не е вероятно тези проекти да са свързани точно със стремежа към сигурност и харесване? Може да се окаже и че е така. Струва ми се, че винаги когато човек се стреми към конкретен резултат съществува подобен риск.

Около 17 години работих много – дълги часове, предизвикателни проекти. През това време бях самотен родител и се грижех по всякакви начини за всички които имаха нужда – приятели, гаджета, познати и непознати. Бях енергична, отговорна и забавна. Можех да разбирам и окуражавам жените, да пия наравно с мъжете като в същото време им помагам да се чувстват велики. С две думи: бях Супермен.

И ето ме сега, вече няколко месеца с много свободно време и никакви усилия за изграждане на финансова стабилност, с никакви планове за бъдещето и без стремеж да изяснявам конкретните си желания, които да развия в амбиции. Отгоре на това не използвам и частица от новото свободно време за да се отдам на благотворителност и да се впусна в спасителни акции. А на приятели, роднии и познати отделям още по-малко време. Изобщо не се интересувам КАК ще продължа живота си, а ЗАЩО. Най-честният отговор е “Защото искам да съм щастлива.”, а как … както ми подскаже мигът. Може да изградя империя, а може и да стана уличен музикант, да стана знаменитост или никому неизвестна домакиня, а най-сигурното е, че може да се откажа от което и да е от тях по всяко време или пък никога, защото как ще протече външно животът ми като че няма никакво значение.

Все още, обаче, се случва нещо да ме подтиква да бъда герой, да не разочаровам хората които имат нужда от жив пример на човек, който се справя с живота си храбро, отговорно и успешно. Някъде не много дълбоко в мен притеснено мига едно човече, което се страхува, че ако изпадне в безпомощност, ще му размахат пръст и ще му кажат: “Видя ли?!? Мислеше си, че ще правиш каквото си искаш и ще ти се размине.” – нещо като в историята за щуреца и мравката.

За да си никой, се иска да ти стиска … да се отпуснеш.

Advertisements

2 thoughts on “we don’t need another hero

  1. Малко късно пускам коментар, но сега прочетох написаното от Вас! 🙂

    „Около 17 години работих много – дълги часове, предизвикателни проекти. През това време бях самотен родител и се грижех по всякакви начини за всички които имаха нужда – приятели, гаджета, познати и непознати. Бях енергична, отговорна и забавна. Можех да разбирам и окуражавам жените, да пия наравно с мъжете като в същото време им помагам да се чувстват велики. С две думи: бях Супермен.“
    Все едно е моят живот, само без детето (за съжаление) и малко по-малко години трудов стаж :), но ще ги стигна 🙂
    Казват, че живота е такъв, какъвто си го направим! Но къде тогава остават възпитанието, средата в която сме израснали, белезите които са оставили в нас всички преминаващи и оставащи в живота ни индивиди?
    А и какво ще бъде без малките герои? Хората са свикнали да се облегнат на нечие рамо, да постоят на него, да поплачат може би! Има нужда от такива герои! Друг е въпросът на чие рамо плачат същите тези герои и какво им е ако няма къде. 🙂 В такива случаи, хората винаги ми казват: „Не ти отива да си тъжна! Ти винаги излъчваш толкова позитивна енергия!“
    За да си никой, се иска да ти стиска … да се отпуснеш.
    А дали ни стиска?
    Съжалявам ако е прозвучало като присвояване на вашият живот и мисли!
    Моето пожелание към Вас е да намерите начина да Ви стиска да се отпуснете!
    Горе главата 🙂

  2. Защо трябва да остават белези? На мен непрекъснато ми изчезват 🙂

Коментари са забранени.