Всяко щастливо семейство … (1)

Когато чета за съпругата на Лев Николаевич, както и нейните “партии”, се сещам за майка ми, и с лекота признавам болката й, но и съвсем се освобождавам от гузността, която ме обзема като се сетя, че никак не се интересувам от личността й.

Не е ли странно никак да не се интересуваш от човек, който се е старал да заема толкова много място в живота ти, че понякога едва ти е оставал въздух, когото си ненавиждал и си желал да изчезне, а в същото време си отделял толкова време и енергия да утешаваш, за да стигаш всеки път до фрустриращото осъзнаване, че макар и плитък е дълбоко неутешим.

Представям си колко арогантно изглежда отстрани, но така се е случвало много пъти с мен – живяла съм като куче, което се опитва да бъде в мир с бълхите си, но по някое време не издържа и се отърсва от тях, избягвайки обясненията от досада и страх да е нарани, с което, може би, наранява повече, но можеш ли да си сигурен? В свое оправдание обичам да цитирам Жабата: “Обичта няма нищо общо с понасянето.”

Advertisements