Избори след края на света

Споменавала съм, че през 1989 научих за падането на Тодор Живков по обичайния начин – с няколко дни закъснение. Не разбирах защо се е случил този дворцов преврат (да, деца, свободата я обявиха комунистите – не дойде с революция или избори) – нали вече бяха започнали да реформират комунизма (“Перестройка”) и да го правят демократичен? Скоро след това от разни дупки изпълзяха дисидентите. Чудех се откъде се взеха толкова противници на комунизма – например най-речовитите ни учители, възторгващи се по СССР и ВОСР (Великата Октомврийска Социалистическа Революция), изведнъж се оказаха демократи. Защо всички тези хора си бяха мълчали, когато Комитетът за защита на Русе протестираше срещу братското румънско обгазяване? Защо същите тези учители не обелваха и дума за гласността, Перестройката, Горбачов, Указ 56, войната в Афганистан, Малката Вера, а ни обясняваха, че филмът “Вчера” е измислица, докато Мистър Стоев казваше, че бледнее в сравнение с реалността?

Не можех още да разбера защо след 10 ноември половината ми състуденти се възхищаваха на варненския депутат Александър Йорданов и го смятаха за много интелигентен, докато на мен ми изглеждаше откровено тъп. Група асистенти, негови бивши състуденти, публикуваха в студентския вестник нескопосани негови стихотворения, превъзнасящи това, срещу което сега беше застанал. Вярвам, че хората се променят, но не вярвах на Александър Йорданов.

Тъй като не разбирах нищо, се абонирах за няколко леви и десни вестника (сещам се за три от тях – “Демокрация”, “Работническо дело”/”Дума”, “Народна младеж” и поне още два), за да се ориентирам по-добре.

Беше доста странно. Винаги съм била с по-скоро леви убеждения, но пък още като ученичка се съмнявах дълбоко в смисъла на повечето елементи от действащия у нас режим – от ритуалите и задължителността на членуването в Комсомола, до фактическата еднопартийност. Бях очарована от Горбачов и Перестройката, защото очаквах най-после да си имаме и комунизъм, и демокрация в едно. Новите събития, обаче, никак не ме вдъхновяваха, а по-скоро ме озадачаваха.

Не вярвах на картата с черепите, която показваше, че едва ли не във всеки град е имало лагери, в които да измъчват противниците на режима, въпреки че знаех за Белене от майка ми. Не вярвах на Дончо Папазов, който изобрети лозунга “45 години стигат!”, след като години наред беше спонсориран от властта, за да обикаля света с яхта. Ако е бил чак такъв противник на режима е можело да остане в някоя приказна страна със семейството си, което пътуваше с него. Ето защо по-скоро вярвах на комунистическия вестник, който твърдеше, че въпросният антикомунист е пращал поздравителни телеграми на Тодор Живков от всяко пристанище. По това време комунистическият вестник се пишеше по-умерено и по-грамотно. Андрей Луканов и Петър Младенов говореха артикулирано и аристократично, за разлика от рошавите брадати демократи, които днес носят скъпи костюми и се возят в луксозни коли.

След половин година размисъл смятах, че гласувам против откровеното кривене на душата и войнстващата посредственост. Признавам, че тогава не видях по-добра опция от БСП. Бях на 19.

Може да съм била малка, глупава и манипулирана, но направих избор, който мина през ума и през сърцето ми, на когото посветих поне половин година от живота си, за който не ми се свидеше да харча от скромната си издръжка – за абонамент за 5-6 издания и за междувременно излизащи такива – справочник на всички политически партии и пр. Тогава нямаше Интернет, така че достъпът до писаното слово се плащаше.

Следваха години, в които не гласувах, такива в които гласувах за социалдемокрацията на Дертлиев, защото ми изглеждаше единственият неопетнен човек, който винаги е имал смелостта да бъде демократ; за Доган по време на дебюта на Симеон, защото тогава ми се видя като единственият когото не бях чувала да говори глупоси; за НДСВ, когато повечето хора наказваха НДСВ заради обещанието за 800те дни, а аз предпочетох заради доклада на Велчев за състоянието на образованието и призива му за надпариен дебат за бъдещето на образованието, гласувах против арогантността на Доган, фашизма на Волен и мухъла на БСП.

Никога досега не съм гласувала за някого просто защото е нов и непознат и бих могла да го пробвам.

С всичко това искам да кажа, че всеки може да отдели време да проучи кандидатите за следващите избори. Дори не е нужно да плаща за информация днес, както и за да разговаря с хора, на които има доверие. Вярно, може и да не плащат на всеки за да гласува, но пък на никого не искат пари, нали? Не боли чак толкова да използваш някои от гражданските си права.

Advertisements

37 thoughts on “Избори след края на света

  1. Всеки може да отдели време да проучи кандидатите, но как да отсее обективната информация от манипулацията и PR-а? А за необходимостта от гласуването знаем всички… 😀

  2. Ние, гласувалите за пръв път на първите свободни избори през 1990 г.:) Сходни мисли имах и аз за новоизлюпените „демократи“, но мислех същото и за „реформираните“ другари. Все пак години наред бяхме изучавали разликата между комунистическата партия и останалите леви!

    Знам какво значи систематично да гласуваш за хора, които не влизат в парламента, но знам и какво значи да те е срам, че си гласувал за някой депутат или общински съветник. В тази връзка, упражняването на „правото на глас“ дали не включва „задължението“ впоследствие да следиш какво точно върши твоят избранник и да го контролираш?

  3. Като ви чета и ми иде да се застрелям. Или да си събера багажа и да ида да живея в Бурунди 🙂

  4. Ми просто БСП тогава не е имала шанс да не е умерена – вестникарите й с опит, събитията и масовите настроения не на нейна страна…

    Аз не гласувах тогава, защото в петъка ходих в някакво учреждение за нещо, поискаха ми паспорта и после го забравих там… чак в понеделника го ритрийвнах. Така че имах удобно оправдание – може би е било пророчески.

    Хаз, да, забелязала съм, че макар тук масата хора да не отделя особено време за проучване на кандидатите (и разчитат на gut feeling…), правят връзка между избора си и собствената си отговорност за ставащото после. Има лепенки по колите Don’t blame me, I didn’t vote for W.

    А една приятелка, която е много прогресивна демократка, веднъж каза: „През 80-те години ние изпратихме ЦРУ в Централна Америка“. Питах я, защо „вие“, ти нали не си гласувала за Рейгън и дори си била малолетна? Отговор: Ами „ние“, защото макар и да не гласувах за него, нося отговорност за страната.

  5. Гласуването ми след демократичните промени беше продиктувано от еуфорията на времето. Имах нужда от алтернатива. Магаре да беше се появило, магаре щеше да брои гласа ми. Осъзнах грешката си по-късно. Дълго време след това заех позицията на наблюдател, реализирайки единственото право, което демокрацията ми донесе – правото да не гласувам.
    И така, да обобщим кой гласува, какви са мотивите му.
    1. Стройни редици от партийни фанатици – нямат мотив, имат задължение и интерес.
    2. Подкарани като стадо Доганови орди – няма мотив, има страх.
    3. Купени на пазара гласове – мотив – може би единственото нещо, което могат да продадът тези хора.
    4. Служители от учреждения и фирми – мотив – спуска се от горе.
    5. Манипулирани пенсионери, полуграмотни, неграмотни – мотивът може да бъде за тях – единият кандидат има брада, пък другият няма.
    6. Лутащи се в партийни програми, речи и изказвания, очаквайки да открият свои идеи (???) – мотив – все пак имат мотив.
    Ако съм пропуснал някоя група избиратели, то не е умишлено и едва ли тя би могла да обърне резултата.
    Както се вижда – жестоко, но реално.

  6. еее начи, не си гласувала за костов 😦 за свободата, смелостта, мислещите хора, добрите, умните, можещите…
    това блогърите никога няма да ти го простят!

    пс: за сашко йорданов не си далеч от истината.

  7. Политиканстването хляб не прави! Жътва е! Хората жънат и като дойдат изборите ще си кажат тежката дума!

  8. Картата беше истинска. Комунистите, пардон, социалистите тогава се опитаха да изкарат някои лагери измислени и бяха опровергани от хора, прекарали част от живота си там.
    Оцелял от „Слънчев бряг“ пише: „Лагерът ни се виждаше от влака. Пътниците така се навеждаха през прозорците да гледат, че се чудех как не падат. А сега твърдят, че нищо не са знаели за лагерите.“
    Година-две след първите избори се чудех пред своя приятелка, че толкова хора са смятали лагерниците за виновни. Тя отвърна:
    – Нямало е начин да не ги смятат. Та нали иначе е трябвало да направят нещо за тяхното освобождаване.
    – Как така да е трябвало! Това беше тоталитарна система, не можеш да риташ. Безсилен си и се подчиняваш. Иначе най-много и ти да отидеш там.
    – Ти можеш да мислиш така, но малко други хора могат. Другите хора, ако не тръгнат да освобождават лагерниците, просто трябва да ги приемат за виновни. Защото иначе се чувстват страхливци и им е тъпо.
    Тогава може би за пръв път осъзнах явлението „убеждаване чрез насилие“, за което вече коментирах в блога ти.

  9. Не знам дали е истинска. Имаше твърде много черепи… Всъщност аз ли съм пропуснала официалното показване на лагерите или никога не се е състояло – като с досиетата? Имало ли е някакви предавания по телевизията, нещо във вестниците, но имам предвид неща, по които да е постигнат консенсус – както за концлагерите на Хитлер? Или аз съм пропуснала. Някой знае ли нещо за това?

  10. Никога не се е състояло „официално показване на лагерите“, точно като с досиетата. Но който иска да знае – имаше издадени след 1989 статии и книги. Помниш ли, че един от свидетелите за лагерите във в. „Демокрация“ се беше снимал в гръб? Но после в книгата „Българският ГУЛАГ“ беше дал името си.
    Няма „неща, по които да е постигнат консенсус както за концлагерите на Хитлер“. То и за концлагерите на Хитлер нямаше да има, ако нацистката партия беше оставяна да печели избори и „да поема вината, но само с мезета“.
    Никой не се постара дори да научи името на младата лагерничка от „Слънчев бряг“, която според свидетелството на Надя Дункин била пребита и подпалена за назидание, защото отказала да работи.
    Никой не се постара да намери убийците и на самата Надя Дункин.
    Защо черепите ти се струват твърде много?
    И какво са виновни убитите от комунизма, че са твърде много?

  11. Ами просто на мен не ми се вярва, че са толкова много, а на тебе ти се вярва, но никой от нас не знае със сигурност. Но дали броят има значение?

  12. Броят няма значение. Аз знам за затвор в центъра на София, нейде под земята, познавам човек лежал там, за разпространение на някакви религиозни книги. Било е тъмница, вода до глезените, без тоалетна, хвърляли са им хляб в тази вода. Понеже не повярвах питах един съученик, чийто баща беше голям червен генерал от разузнаването. Ами оказа се, за изненада и на двама ни, че това средновековно изобретение си е съвсем реално. Колко души трябва да минат през такъв тип изпитание за да се приеме комунизмът за селско извращение?

  13. Защо не ти се вярваше?
    На мен ми се вярва, защото ако мен ме убият, не бих искала оцелелите да не вярват в моята смърт, за да им е по-комфортно да съжителстват с убийците. Но не бих казала, че при мен беше въпрос на гола вяра. Освен публикуваните данни и свидетелства (част от тях във в. „Демокрация“, който ти си чела), знам и много непубликувани от баща си. Той не само е бил в затвор, а и след 1989 събираше данни за затворите и лагерите. Той е намерил много от имената, гравирани на плочата край НДК.
    А иначе си права, че и един човек да е станал жертва, пак е твърде много.

  14. Напомня ми филма Официалната история… Една учителка по история в Аржентина, която изисква от учениците си да се обосновават с документни източници и да не си фантазират „как може би се е случило“ при изпитване, се сблъсква с откритието, че осиновената им дъщеря, по документи и според разказваното дори на приятели представяна като тяхна родна, в действителност е отнета от арестуваната си майка веднага след раждането и дадена на един от приближените на Генерал Видела, съпруга на учителката. Как може да се достигне до „истинската история“, когато документите са преправени или унищожени? Тя достига до истината за дъщеря си, когато биологичната баба се свързва с нея – ненатрапчиво и почти извинително.

  15. Май само за Костов не си гласувала, а. 🙂 Нищо, важното е, че си прескочила Атака. 😛
    Броят на жертвите и има, и няма значение. Няма значение, защото всеки човешки живот е важен. Всяко изстъпление срещу човек е извращение. И в същото време има, защото показва мащаба на това извращение. И е жестоко към тези хора да си затваряме очите, за да ни е по-лесно да живеем с убийците – би ли ни харесало хората да си затварят очите за нашата смърт, ако се случи нещо с нас, за да им е по-лесно да живеят с нашите убийци?
    А за лагерите и аз съм слушала – от баба ми, защото тя най-вече е следяла събитията от семейството ни. Но картата с черепите не съм виждала – вероятно съм била в доста невръстна възраст, когато е излизала, а после не ми е попадала.
    Вмомента уча по история на книгата и литературна комуникация за периода на тоталитаризма, за налагания социалистически реализъм в културата като единствен стил, за цензурата, за абсолютно поробеното книгопечатане и т.н. И си мисля – колко е хубаво, че не ни се налага да го живеем…

  16. Дядо ми и баба ми имаха няколко истории от техния град, които показваха, че в определен период от време смъртоносният произвол е бил навсякъде. Достатъчно е било само с някакво дребно действие да направиш впечатление, че не си част от тълпата – напр. група ученици да се съберат да помогнат финансово на учителка, чийто мъж е бил „враг на народа“ – ето с това си действие и дядо ми е получил етикета „фашист“ и е пострадал зле – нещо, което е премълчавал десетки години. Тогава в БГ е имало много „фашисти“ и обикновените хора са ги приемали именно за такива.

    Когато с Ксения минахме покрай паметната плоча в НДК, Ксения ми каза „А у нас, в Россия, такива паметни плочи [за жертвите на комунизма] няма.“ „Никъде ли?“ „Никъде.“ Аз още не знам дали е истина, но като бях в нейния град, комунистическите символи си стояха навсякъде, така че защо наистина да има?

    След това Ксения ми разказа руска история за човек, който бил машинист и го попитали:
    „Какво ще правиш, ако комунизма бъде свален?“.
    „Ами ще работя, имам семейство и деца“.
    Този отговор изпратил в лагер на смъртта, разбира се, защото правилният отговор е „Ще се боря да върна комунизма“. (Историята поразително прилича на истории от родния град на семейството ми).

    Ксения е родена през 1988-ма, но – забележете – за разлика от българите, родени през тази година, знае нещо за комунистическото минало на родината си, въпреки че в Русия фактите за него се манипулират много повече, отколкото при нас.

    ***
    За Царя не съм гласувал, защото си беше чиста проба религиозна пропаганда („идва спасителят“), а аз мразя религията.
    Тогава се колебаех между Гергьовден и СДС.

  17. Мисля, че Иво Сиромахов, наскоро, каза: Прекаленото обръщане лицето назад, към миналото, ни обръща със задните части към бъдъщето!
    Време е наситина да осъществим испанския вариант!Да затворим страниците!
    Японците казват: Няма вчера, няма утре, има само днес! Изтървем ли днес, няма да ядем пасти и утре!

  18. lyd е напълно права и адекватна. Опонентите ù са на напълно погрешни позиции. В принципа!
    Тя търси собствена преценка и решение за моментната ситуация с мисъл за бъдещето развитие. Дали ще сгреши или не няма голямо значение – търси пътя напред.
    Опонентите ù се интересуват от отмъщението и наказанието. Не ги интересува настоящето и бъдещето, за тях важно е възмездието. При това най-често са мотивирани от пропагандата, а не от лични преживявания (което би ги оправдало). Което не е изненадващо – с изключение точно на Дертлиев, на всички останали новосъздадени партии първата и главна работа беше да определят кой им е враг! Та и досега. Ако знаете само колко приличат някои от доводите ви на някогашните преди социалистическата ера (и тогава имаше политически лагери) и на тези от началните години на социализма…
    Коя от гледните точки е “съзидателна” и сами можете да си отговорите. Но от “късмета” да живея в различни политически строеве ми е останала неприязън към съответните “прововерни”…
    А колкото до “ужасии”, те винаги могат да се намерят. Сега няма ли ги? Да, няма лагери за политически противници (между другото, те не са били само за политически, а и за престъпници, за които сега имате претенции, че остават ненаказани). Добре, но знаете ли колко хора са умрели преждевременно в “новото” време? От болести, които са могли да бъдат лекувани; от мизерия и недохранване; от отчаяние пред липсата на перспектива в живота им (някой да знае бройката на самоубийците по тази причина?); за дреболия от куршум на някой напълно освободен в свободното ни време?

  19. Неотдавна вметнах към друг твой пост, че потиснатите обикновено искат не правда и свобода, а място в групата на потисниците.
    Баща ми е бил в Софийския централен затвор при условия, съвсем подобни на описаните от Невромантик. С него се е занимавал лично съпругът на Леда Милева. Ако бащата на някое момиченце бъде безследно изчезнат, човек си мисли, че по-късно това дете ще застъпва каузата на човешките права, нали? Е, ядец. Просто ще иска Другите да бъдат затваряни, измъчвани, екзекутирани и изчезвани. И ще си избере професионален мъчител за другар в живота.
    Дядо ми по майчина линия до 1945 бил комунист. Неговият тъст, заможен селски стопанин, се опитвал да го убеди, че комунизмът е не само глупост, а и чудовищно зло. Разказвал му за репресиите в Съветския съюз, за нагласените дела и изкуствения глад в Украйна. Дядо ми не искал да вярва и не вярвал. Смятал всичко това за измислици на капиталистическата пропаганда.
    Но когато мечката дошла и у нас, вече не можел да си затваря очите. Бил потресен например от речта на Антон Югов при основаването на Народната милиция: „Досега вас ви гонеха, биеха, затваряха и убиваха. Отсега нататък вие ще гоните, биете, затваряте и убивате.“ (Цитирам по памет, нямам текста пред себе си.)
    След 1944 семейството на дядо ми живеело в кв. „Красно село“. Там имало заможен златар и часовникар, женен за унгарска балерина. Тя била дошла на турне в България, залюбили се от пръв поглед, оженили се, родили им се деца. За беда двама партизани дали на човека поръчка, която не искали или не можели да платят. Затова уредили неговия арест и изчезване. Жена му се съсипала, нищо не останало от артистичната й красота; майка ми и другите деца от квартала я знаели много добре, наричали я просто Унгарката. Години по-късно някакъв човек отишъл при нея и твърдял, че бил в един лагер с мъжа й и той казвал: „Питам се дали жена ми ме чака.“ Хората от квартала мислели, че златарят всъщност е бил отдавна мъртъв и гостенинът е бил измамник, запознат с историята на семейството и желаещ да измъкне някой лев. Но жената оттогава дори не допускала да погледне друг мъж – все чакала своя.
    Като дете познавах друга дама, приятелка на родителите ми. Била дъщеря на виден комунист, активен борец. Брат й се влюбил в момиче, което таткото не одобрявал и затова уредил да бъде пратено на лагер. Младежът не се опитал да се свърже с любимата си по-късно – вероятно се е боял да не й навреди още. По-късно той имал свои собствени неприятности (най-меко казано) с режима и бил докаран до самоубийство. Когато открили тялото му, чичо ми го разпознал. Подробностите са покъртителни, но не искам да ги описвам тук, щом близките му предпочитат да не дават гласност на трагедията.
    Истории, истории, край нямат – и повечето неразказани. Мисля си за тях и коментара на Графа и си спомням Ортега-и-Гасет: „Трябва да уважаваме миналото и да му отдадем дължимото. Иначе то ще ни преследва и ще иска от нас дори това, което не му дължим.“

  20. Абе, човек. Какви врагове, какво отмъщение, какви чудеса?

    В една от любимите ми игри играеш журналистка, която трябва да изобличи геноцид чрез снимки. Та там една от мислите, които й минават през главата е:

    „И никой не знае… и никой няма да си спомня…“

    За това става въпрос.

    А да сравняваш фанатичния и смъртоносен произвол с измирането на хора от бедност и т.н. е нелепо.
    Най-накрая – каква пропаганда? Aз знам истории, свързани с моя дядо и със съседи от града, в който е роден. Не съм тръгнал да ги разказвам подробно, защото това не е главната тема на поста на Lyd.

    A, и още нещо, Lyd, картата може и да изглежда нереална за осемдесетте, но не и за времето, в което е царял ловът на вещици.

  21. Щом си чела „Работническо дело“ и неговия наследник „Дума“, сигурно ще си спомниш една рубрика от това време: „Всички сме грешни, господин (госпожо) …“. В нея публикуваха писания на опозиционните политици от тоталитарно време. Как хвалят социализма, партията и т.н. Четях и ми се повдигаше. Мислех си колко е тъпо, че е нямало кой да дойде да ни освободи от комунистите, ами е трябвало да чакаме те да си направят дворцов преврат и да продължат да ни яхат и изнудват. Насилникът първо упражнява насилие, а после обвинява жертвата, че не го е понесла достатъчно геройски. Представях си как по същия начин използват някой мой текст срещу мен – напр. молбата ми за приемане в Комсомола или съчинението ми от матурата. Бях решила, ако го направят, да се опитам да го посрещна с благородно презрение.
    Човек, който изпитва непоносим страх или болка, не изглежда красив. Той ли е виновен за това или поне той ли е най-виновен? Твоите учители са говорели неща, обратни на разбиранията им, защото са се страхували. И като е дошъл 10. ноември, толкова са били опиянени, задето повече няма защо да се страхуват, че са говорили откровено пред учениците си за политика – което, разбира се, не е редно. Струва ми се, че твоят упрек към тях напомня упрек към изнасилено момиче, че вече не е девствено, или към оцелял от пожар, че е грозен.

  22. Пропуснах да посоча, че мистър Стоев е бил по-свободен от другите, защото е нямал семейство.

  23. Всички, които искат да се затворят страниците или да се забрави наказанието са или идиоти или комунисти, забъркани в мръсотията. Тъпотията в България по време на комунизма очевидно е достигнала завидно ниво съдейки по стандарта на държавата ни сега, а именно най-бедната държава в Европа, тип албанска демокрация. Който иска да забравя това което никога не е помнил всъщност, просто живее твърде малък и незначителен живот, но за съжаление има право да гласува. Философията „Всички са маскари“ знаем на кого принадлежи. Миналото може и да забравите, но мутризираната държава е пред очите ви всеки ден. Сигурно не знаете и откъде са се пръкнали тези говеда с коли за милиони. Създадени са от Държавна Сигурност, тази дето уж вече я няма, дай да я забравим, то и агент Гоце е измислица. Парите с които са въоръжени тези неприятни елементи се наричат външен дълг. Ама на кой му трябва да знае такива неща… Дайте да си живуркаме спокойно и романтично в тази циганска държава. Циганска не заради циганите, а заради циганията в умовете на българите… Много се ядосвам на псевдоумници, но защо ли всъщност. Той Бърнард Шоу си го е казал – никоя демокрация не е надхвърлила качествата на своите създатели.

  24. „Мисля, че Иво Сиромахов, наскоро, каза: Прекаленото обръщане лицето назад, към миналото, ни обръща със задните части към бъдъщето!
    Време е наситина да осъществим испанския вариант!Да затворим страниците!
    Японците казват: Няма вчера, няма утре, има само днес! Изтървем ли днес, няма да ядем пасти и утре!“

    Миналото не бива да се забравя, защото така му се дава възможност да се повтори. Знаейки какво зло е имало преди, бихм е могли при нужда да разпознаем симптомите му отрано.
    Хора без минало нямат бъдеще. Факт.

  25. Още една овца наливала вода в мелницата на червените терористи.

  26. Един много умен човек беше казал – „който на младини не е бил социалист, няма сърце; който след съзряването си е останал социалист – няма ум“

    Делата на разбойниците, г-жо Стайкова, не бива да се омаловажават или забравят. Така искат самите разбойници; но дори и да оставим настрана темата за възмездието, историята учи, че всички неосъзнати грешки ще бъдат повтаряни, потретвани и т.н.

  27. ама ти си много тъпа!!що пишеш за неща дет главата ти си няма и елементарна представа!!я не пълни интернет с глупавите си разсъждения а се скрий някъде!!

  28. Тоя пост и на мен ми дойде малко странен. ОК, че демократите през 89-90 бяха малко недодялани – бяха. Ама ако си можела да четеш след десетоноемврийските вестници, нима не си можела да си спомниш, ако не друго, то поне т.нар. възродителен процес? Нима не си чула и видяла ОКЗНИ на същите тия „умерени“ „социалисти“?
    Колкото до прекаленото обръщане на внимание на миналото… хммм. Както спомена някой и по-горе – плодовете на неразчистеното минало ги ручаме всекидневно. Когато създадоха комисията за досиетата и когато имаше надежда анархистът Георги Константинов да влезе в нея, имах някаква надежда, че тоя цирей най-сетне ще се спука, ще изтече с ужасна смрад и ще се очистим най-сетне. Ще почнем начисто… ама на.

  29. Pingback: Кюстендилци да внимават на изборите « Моето ъгълче

  30. Трябва да коригирам един от горните си коментари: Професионалният мъчител, за когото писах (Димитър Аврамов), е бил съпруг не на Леда Милева, а на по-малката й сестра Бистра. Моя грешка поради прибързано заключение – узнах, че е бил женен за „дъщерята на Гео Милев“, и веднага реших, че е Леда. А Гео Милев е имал две дъщери. Радвам се, че Леда Милева е „невинна“ в това отношение, защото винаги съм я харесвала.

Коментари са забранени.