За изследването на литературата

Мишо някога е обожавал да чете, но изучаването на литература в училище го е оставило фрустриран и отвратен дотам, че да започне да избягва четенето на художествена литература. Разговорът ни за смисъла от изучаването на литература продължи две години и се разпростря на десетки страници в неговите тетрадки за домашна и ме изпълни с омерзение от начина по който се учи литература в България, въпреки че когато бях ученичка, методът беше същият, но аз бях О.К. поради наклонността си към анализиране изобщо и любопитството си към начина по който анализират другите. Освен това, когато започнахме да анализираме литературата в училище, вече имах доста повече читателски стаж от средностатистическите деца (започнах да чета на 3.5) и любовта ми към книгите нямаше как да бъде разколебана от училището, на което обръщах минимално внимание. Някак бях усвоила и медитативното умение да се включвам в играта без да разсъждавам за смисъла й.

Училището, обаче, не е създадено за децата-изключения, които могат да го преживят без да им останат грозни белези. То следва да се съобрази с повечето деца, които се научават да четат на 7.5, а вкъщи може и да нямат книги. Училището следва да направи за тях това, което за мен направиха родителите ми, бабите и дядовците ми – да вдъхне любов към знанието, а не отвращение. Влюбените в знанието могат да научат всичко, точно както истински влюбените обожават да правят с любимия неща, които би им било досадно да правят с други. Едва когато се влюбиш в литературата, имаш шансове да се научиш да я анализираш.

Българският подход към изучаването на литература е чисто академичен от самото начало, което го прави осакатен и осакатяващ.

Академиците вярват, че Хамлет е измислица, че съществуват само Шекспировите думи, следователно може да се говори само за тях, но не и за Хамлет. Пука му на един седмокласник за художествените средства в разказа “Ангелинка”, но е почти сигурно, че вече се е влюбвал, по-вероятно безнадеждно и отдалече. Не е ли по-смислено да размишлява, разговаря и пише за влюбеното момче, отколкото за думите на Елин Пелин?

Академиците вярват, че не съществува останалият свят на Хамлет, че останалото е мълчание. Те не се интересуват от личността на Хамлет, а от средствата, чрез които Шекспир въздейства емоционално на читателя. Сякаш Шекспир е разсъждавал аналитично през понятията на литературоведската терминология докато е писал Хамлет и е обмислял хладнокръвно бъдещия ефект на всяка дума и запетайка, бидейки сигурен, че пиесите му ще се поемат от еднородна маса хора, които са програмирани да откликват еднакво на емоционални стимули. Ето откъде идват любимите на децата ни изводи, които следва да запаметят за да изкарат шестица, например, въздействието, което предизиква у читателя честото повторение на звука “р” в третата строфа на поемата Х.

Ехооо, всеки нормален човек се интересува от човеци, а не от буквата “р”. Ето защо в училище би било много по-полезно и завладяващо учениците да се съсредоточат върху героите и техните характери и съдби. Човеците се сравняват и идентифицират с хора, а не с буквата “р”. Докато го правят в училище, те се научават да четат, говорят и пишат, но още по-важно да осмислят себе си и останалите човеци. Така растат по-мъдри и добри хора. Този подход се нарича “критицизъм” и се схваща като твърде профански в съвременните академични среди. И все пак, в други страни той не е изхвърлен от училище и там освен че децата “наивно” вярват в героите, имат право на индивидуален емоционален отклик. Там не е нужно да прочетат литературни анализи за 7 клас, за да научат как трябва да се чувстват когато четат “Ангелинка”. Няма нужда и да изследват епохата в която е творил авторът, защото влюбени плахи момчета е имало и ще има вечно.

Advertisements

18 thoughts on “За изследването на литературата

  1. Отново казваш това, което съм си мислел хиляди пъти и ме е вбесявало 🙂 Т.н. литературоведи и литературни критици са беззъби, импотентни неуспели wannabe писатели, на коио дърветата им пречат да видят гората.

    Думите ‘какво е искал да каже авторът?’ са уродливият апотеоз на безсмислието на академичния начин на разглеждане на литературата. Такъв въпрос може да бъде зададен само от човек, който няма никакъв литературен талант и никога през живота си не е написал нищо литературно, човек, който си няма и понятие как се пише, а още по-малко, как се пише интересно и добре.

  2. И понеже си дала пример с Хамлет. Едно време, в нашата Езикова гимназия си направих експеримент – изкарах шестица на класното по литература на тема, свързана с „Хамлет“, без въобще да съм го чела. След това попитах учителката дали според нея това е нормално. Не ми отговори. Само мога да си представя попедоносното си изражение. После тази учителка я махнаха (едва ли заради мен), а аз прочетох „Хамлет“ (може би заради нея).
    Дали днес училището се е променило?

  3. Коментара ти за това как се е събудила любовта ти към литературата у теб Лидия е абсолютно идентичен с моя опит, който се опитах да споделя преди време, но бях категорично разкритикуван тъй като изглежда не се бях изразил достатъчно елементарно. Виждам обаче, че и ти успешно си развила това прекрасно умение четенето, по начина, по който мисля че всички деца трябва да го усвояват.

    Не съм съгласен обаче, че академичният подход към литературата е неправилен. Казвам го от позицията на човек, който се е занимавал с литературна критика именно с целта да се превземе бастиона СУ. Съгласен съм, че не това е правилният педагогически подход, абсолютно. Но фразата „какво е искал да каже автора“, която longanlon спомена горе и която е широко популярната представа за същността на литературната критика, е съвсем, съвсем грешно разбиране за нещата. По правило литературознанието (както всъщност се казва тая наука) няма за цел да казва какво друг някой е искал да каже, по простата причина, че каквото е искал да каже го е казал. Както написах и в Уикипедия преди време „художествената литература, нейната обществена и културна функция, спецификата и закономерностите в литературния процес“. Това сухо обяснение идва да обясни, че целта на литературознанието не е да се опитва да прислагва фантазиите на възприемателя към написаното от автора, спекулирайки с това „какво ли си е мислил Хамлет в тоя момент“ или „какво би направил, ако…“. Художествените образи трябва да бъдат разбирани като подчертано условни.

    Целта на литературознанието в училището е да покаже на децата методологията на авторите, писали творбите. Никой не твърди, че те са си мислели за „р“-то, пишейки своята творба, но обратното също не е съвсем вярно, защото (специално що се отнася до поезията) съществуват принципи и правила на стихосложението, с които волю-неволю всеки, който е истински поет, се съобразява малко или много. Ние, разбира се, няма как да знаем мислил ли си е наистина точно за това р автора, но нас това не ни и интересува, що се отнася до техниката на изпълнение на творбата. Когато критика подхожда към техническата страна на текста, с който борави, той е като критика, който подхожда към техниката на художника, който е нарисувал картина – той оценява майсторството на изпълнение съобразно установените норми и образци.

    Тоя технически подход към изкуството има за цел да изучи творчеството като механичен процес, защото то несъмнено има и такова изражение. Никой художник не е седнал просто хей така с четка в ръка и не е почнал да рисува от само себе си. Не, не, не… Той най-напред е трябвало да изучи техниките за това, да изгради свои, да тренира окото и ръката си. Никак не е по-различно положението при писателя, поет или прозаик. Затова и поетите-аматьори никога не достигат до страниците на литературните вестници и списания или до стихосбирки: те не знаят правилата на поезията, не знаят какво е рима. Пишат съзвучия, мислейки си че римуват. И така раждат стихове пропити с хаос.

    Историята освен това познава множество автори, на които много, ама много им е пукало за Р-то. Като видни примери у нас ще посоча Пенчо Славейков и поетите-символисти, при които р-то е имало огромно значение. Други пък, като Вазов, Ботев и Смирненски, са имали такъв огромен естествен талант по отношение на стихосложението, че (предполагам) не са мислели много, докато са пишели. Въпреки, че поправки не липсват и по техните творби, както знае литературната история.

    Никой не отрича, че зад Хамлет стои един психологически образ. Не зная наистина защо е тая заблуда, че литературната критика го отрича. Литературознанието съдържа в себе си както литературната критика, която се вълнува от стойността на творбата и героите в нея по отношение на общия литературен процес и на културата и ценностите на своето време въобще, така и литературната теория, която има за цел да установи похватите, с които творците боравят. Затова съществува и богатата литературно-критическа терминология, която е дала на всеки един вид повторение на р-то отделно име. И щом това го има и при Шекспир, и при Вазов, и при Байрон, и при Цанев, значи то е някакъв принцип. Ама дали е съзнателен или не – това нас не следва да ни интересува. Както не ни интересува мисли ли Лиса за това къде ще се устроят с Лисан, когато си народят малки. Зоологът, който ги наблюдава, констатира общите техники и похвати с които Лиса флиртува с Лисан, без да се тревожи дали тя ги осмисля или не. Работата му е да проучи процеса и техниката на осъществяване на свалката им, не от това дали ги правят или не с умисъл.

    Погрешно, мисля аз, е вярването, че българската образователна система не се интересува от личността на Хамлет, а само от р-то. Тя еднакво слабо успява да обясни на понятен език както едното, така и другото. Необходимо е същностно преструктуриране на образователната система в областта на литературознанието, но предвид че това е розов блян на тоя етап, то най-малкото, което може да се направи е това, което аз препоръчах в споменатия от мен мой пост по-горе: възпитаване на подрастващите в любознателност и любов към книгата и четенето. дано тоя път поне бъда разбран правилно.

  4. *** Да допълня пропуснатото в едно изречение горе, че нямам навика да си чета постовете, преди да ги публикувам: „Както написах и в Уикипедия преди време литературознанието изучава “художествената литература, нейната обществена и културна функция, спецификата и закономерностите в литературния процес”.“ С настоящето се извинявам и за пунктуационните пропуски, които са ми запазена марка. 🙂

  5. На единия от блоговете си разказвам за игри. Въпреки, че има много какво да анализирам в тях (с какъв похват е направено едно или друго), се опитвам да не пробутвам това на читателя, защото когато искаш да спечелиш някого, последното нещо, което трябва да му пробутваш, са подробности, които са много далеч от него.

  6. Накратко: има си време и място за всеки подход. Академичният не е твърде подходящ за повечето деца в училище, особено преди гимназията. Всъщност мисля, че може да бъде оставен за последните години на гимназията, а на много от децата да се спести изцяло 🙂 Това е начин да бъдат спечелени за четенето 🙂

  7. По-скоро мисля, че учебната програма трябва да бъде изцяло преструктурирана по западен модел. Имам у дома един американски университетски учебник по сексология, както и един български (прословутото книжле на д-р Бостанджиев). Последният не е много по-различен от гимназиалните учебници по литература, а тези по биология и физика се различават от тоя модел само с това, че имат повече картинки. Трябва да кажа, че разликата между американският и българският учебник е от тук до Марс и обратно. Подхода и структурирането на информацията са толкова различни и толкова приятно поднесени в щатския (няма да коментирам качеството на илюстративния материал и печата…), че по-скоро прилича на енциклопедия, отколкото на сухарски учебник. Не зная каква е системата за изучаване на литературата в американските гимназии, но не вярвам да прилича много на нашата.

    Всичко е въпрос на подход, не толкова на съдържанието и характера на преподаваното. И най-скучното нещо може да бъде подадено по по-смилаем и приятен начин, стига да се знае как и да има желание. Това което наричаш „академичен подход“ не е академичен подход, а учебен материал. Начинът на поднасянето му е академичен, объркан, отвлечен, очакващ, че децата, които отварят учебника, непременно притежават интерпретативно мислене и капацитет на високо ниво. Те не се опитват да учат децата да мислят, а очакват от тях вече да мислят. Друг е въпроса каква е ролята на учителя тук…

  8. Не бих казала, че очакват от тях са мислят. Вече никой не очаква от децата да мислят. Изискването е да запомнят и възпроизведат.

  9. Тук ме хвана на тясно. 🙂 За жалост си права. За жалост ние обикновено сме прави. Но какво от това…

  10. По повод повтарянето на „р“-то. Навремето учителката в прогимназията ни анализираше един текст в стил „как авторът бил използвал еди какви си похвати“ и аз я попитах дали авторът наистина е мислил толкова много върху това, което ще напише, колкото ние мислим, анализирайки го в час. Тя простичко ми каза „Разбира се, че не. Той го е написал така, защото е бил гениален автор. И именно защото е бил талантлив, на него не му е било нужно да мисли по много преди да напише една думичка – той го е правил с лекота.“

    Та исках да кажа, че независимо, че авторът може и да не е мислил по 10 мин. на всяка дума, това не пречи ние да мислим по 10 мин. на всяка дума като го четем, именно за да се насладим на гениалността му.

  11. Съгласна съм, но ако говорим за наслада, дали точно рационалното размишляване върху „р“ то ни е необходимо?

  12. Зависи. За някои – да, за други – не. Ще дам друга глупава аналогия. В 1-ви курс на университета като учихме математически анализ взех учебника на Сендов, който учебник е доста строг и следователно труден за четене от начинаещи. После баща ми, който е математик, ми даде друг, доста по-лесен и просто написан. Тогава попитах баща ми защо Сендов е трябвало да напише учебника толкова сложно, защо е обяснил нещата толкова строго, след като може доста по-просто и кому, изобщо, е нужен сложния учебник, след като има прост. Баща ми ми отговори, че и 2-та учебника трябва да ги има. Когато човек се запознава първоначално с материята, на него му е нужен по-простия. След време, обаче, като навлезеш, простия учебник вече не може да те удовлетвори. Започваш да изискваш от учебника да ти представя материята в строг вид, без излишни обяснения, които да те разсейват, точно и стегнато. Просто почваш да имаш нужда от „сложния“ учебник.

    Абе не знам дали го казах добре, но някои хора може би се кефят да размишляват над повторенията на „р“-то. Но в едно си права – едва ли точно в прогимназията му е мястото.

  13. Всеки има право да се кефи по различен начин, а не да му натрапват КАК точно (по повод ‘р’-тата.

Коментари са забранени.