костенурка-турист?!?

Не бих казала, че не обичам пътешествията. Харесва ми да чета пътешественически книги – за плаващите Николай Джамбазов и семейство Папазови, за Пърсиг – на яхта и на мотор, за френските вещици, за Истанбул и Серенгети, за Тибет.

Липсва ми, обаче, поривът да посещавам забележителности. Когато приятелите ми показват снимки на посетените от тях известни места, се улавям че съзерцавам лицата на приятелите, а не местата.

Преди няколко години прекарах един месец в Лондон. Имах много време и можех да видя всичко описано в учебниците по английски, но не го направих. Размотавах се и пребивавах доколкото ми е възможно в атмосферата на жителите на Лондон, а не на туристите. Истинският, а не туристическият живот е това което ме привлича. Правех това, което бих правила и ако живеех там – обикалях книжарници, библиотеки и хранителни магазини, лежах на тревата – четях книга, гледах дебелите гарвани, шляпах покрай сергиите на пазара, а обувките ми залепваха за тротоара, особено пред месарските магазини, дишах с удоволствие, усещах слънцето, радвах се на песничката на камиончето, което носи сладолед, подушвах оцета от книжните фунии с пържени картофи, търсех си любимия крем за лице, ядях дьонер и се чувствах у дома си.

Малкото снимки които направих в Лондон показват гарвани, деца пресичащи с колела плитката част на езеро, котка на стълби, някоя и друга стара кръчма с весело име като “Плужекът и марулята”. Нямам нито една снимка, с която да докажа че съм била там. Имам един хубав портрет, на който по нищо не личи че съм в Ковънт Гардън, освен, може би, по доволната ми физиономия. Имам и още няколко – по анцуг и тениска, излизаща от тоалетната вкъщи или миеща чинии. Трябва да погледна дали се вижа, че чешмата е без смесителна батерия, с отделни чучури за топлата и студената вода.

Където и да отида, май естественият ми подход е да се почувствам у дома. Може би затова Жабка е рисувала костенурка (вчера препрочетох спомените ти за мен и си отбелязах наум да ти разкажа нещо като се видим).

Може би това означава да си “по-скоро адаптивен, отколкото общителен” – да отидеш някъде не като завоевател, не да вземеш нещо или да оставиш нещо, а просто да се слееш с нещата без значение дали познаваш някого там. Осъзнато усещане за сливане имах по време на първата си екскурзия с преспиване в 7 клас: докато ядях пица на пристанището в Несебър, и след душ, облечена в проста бяла тениска, си говорех със съученичките си в хотелската стая.

Освен порив да разглеждам забележителности ми липсва туристическа дисциплинираност – да бързам под строй за поредния дворец или музей. Дори не мога да се заслушвам в обясненията на екскурзоводите. За да не ми пречат да съзерцавам в свой ред и със своя скорост, просто преставам да ги чувам. Може би затова съм чудовищно невежа по отношение на историята и културата.

Вчера моя бивша ученичка ми писа, че с годеника си ще попътуват из каньоните, Юта, Аризона. Отговорих й, че й завиждам. Бих пътувала през най-прашните пустинни пътища като Телма и Луис (това е мантра) неопределено дълго време. Предпочитам да спя в мотели, отколкото в хотели, да се храня в крайпътни закусвални, да купувам неща от бензиностанциите, в хартиени кесии. Искам да спирам когато ми хрумне, да се оглеждам наоколо. Сигурно няма да се сетя да направя и една снимка. Някои нощи бих прекарала навън, край огън, с много простор над главата си – много високо небе със звезди (звучи като клише, но няма начин), седнала на пясъка, ще пия от метално канче като героя на Camel. Мисля, че бих могла да живея дълго време в пустинята, но това е друга тема.

Туризмът е като ходене на гости. Канят те в хола, гледаш да не изцапаш нещо, особено ако мокетът е бял, да не оставиш рязко чашата ако масата е стъклена. Може би затова нашият хол е в кухнята, където понякога учим или месим глина на пластмасова маса.

Предишните холове бяха и места за спане и игра. Спомням си, че веднъж се притесних, когато мина един приятел да вземе нещо и от входната врата се виждаха купчините играчки по пода в хола, пред подпряна (не закована) на стената картина. Опитах се да се извиня, тъй като у тях е винаги спретнато в хола – гоблени, статуетки, лимонадата в кристални чаши … Той каза, “Не, не, много е хубаво. Тук се усеща радостта от живеенето.”

В истинските холове и истинския туризъм животът сякаш спира. Ваканциите и празниците служат за излизане от делничността, за да “разпуснеш”, да “избягаш”, а после се връщаш към истинския (?) живот. Малко ми е объркано кое всъщност е истинският живот, след като хората наричат тия прекъсвания “да си поживеем”, но в същото време после се връщат “в реалността”.

Аз искам да живея без прекъсване. Където и да е. Затова ли нямам официални обувки?

Advertisements

12 thoughts on “костенурка-турист?!?

  1. Дам, обожавам го това „сливане“ с ежедневната атмосфера на чуждо място и чувството, че си у вас, а не, че си турист нам-къде-си. Да се разхождам из малките улички off the main traffic, да седна в някое квартално кафене с 3 масички, да правя жабки на брега на морето, да плюя от моста в реката, да ходя на зей-пазар с ръце (и без пари) в джобовете, да се набутам в някое клубче вечер да слушам на живо някоя световно неизвестна местна банда. 🙂
    Веднъж обяснявах на един приятел колко ми е харесал NYC; в последствие той го посети и после ми вика „к’во толкоз му хареса на ню йорк? само ground zero и empire state biulding, друго няма к’во да се види. много съм разочарован! к’во толкова го хвалят всички?“
    🙂

    п.п.
    и аз нямам официални обувки 😉

  2. Супер 🙂 Описваш съвсем точно собственото ми отношение към туризма. С това, дето на снимките не гледаш местата, а лицата на хората направо ме закова – мислите ли ми четеш?

  3. Чудесен пост, туристке! 😉

    И аз съм обичам да изслведвам по свой начин местата, които посещавам и да надника, ако мога, в бита и културата на местните хора… Впрочем, много малко от пътешествията ми са били екскурзии или пътувания с настаняване в хотел – повечето са гостувания на приятели…

    Имам незабравими спомени от аромата на кафенетата в малките улички на азиатската част на Истанбул и приятната газирана вода „Перие“ в бистрата в Стара Ница… Веднъж, по време на разходка с колело, случайно попаднах на малък фестивал в едно баварско село до Ингенрийд, където говорих на руски с поляк, отдавна изселил се в германия… Друг път, във френските Алпи, правихме нощен къмпинг край река до природен парк и в гората до Модан… Още много спомени като тези заслужават да бъдар разказани някой ден…

    И все пак – не мога да се съглася докрай с теб!
    Ако не бях действала като типичен турист и не бях отишла да посетя експозициата на „Библейското откровение“ на Марк Шагал в Ница, нямаше да усетя удивлението, което изпитах при вида на огромните му платна от цветна магия! … Все още помня Рубенсовите платна, миниатюрите на Брьогел и Микеланджеловата статуя на момче с гъска (оригинали) от Пинакотеките в Мюнхен. Помня и препарираната риба-ръкоперка и малкото, приличащо на бонзай дръвче, изработено изцяло от малахит и тюркоаз, покзавани като експонати в секциите за животни и за ювелирно изкуство в Природо-научния / Културно-Историческия музей във Виена, както и красивите фасади на къщите с градина върху покрива, разположени срещу къщата-музей на Гюстав Климт – един от любимите ми художници…

    Струва си да се пътува! И като турист, и като откривател, и като пътешественик, който просто се наслаждава на разноликото ежедневие на местата, които посещава…

  4. Написала си точно каквото аз мисля, но досега не съм могъл така добре да го обясня.

    Скоро се върнах от екскурзия в Италия. Една позната ме пита „Е? Как беше, какво видя, хареса ли ти?“ Аз й викам „Ми нищо. Скучно ми беше. Малко като Бай Баньо, ама хора, улици, къщи…“. А тя се възмущава „Ама КАК!? Скучно му било, малее аз трябваше да бъда там вместо тебе. Ми това не видя ли?“ – „Видях.“ – „Ми онова не видя ли?“ – „Видях.“ – „Ми еди-къде-си не ходихте ли?“ – „Ходихме.“ – „Е?“ – „Ми к’во е? Скука.“

    Казвам, че сме били и до Флоренция и тя: „Ооо, ааа Ponte Vecchio!!!“, като натъртва на Ponte Vecchio (в превод Старият мост – един закрит мост над една река) сякаш е 9-тото чудо на света и изпитва душевен огразъм. А тоя мост искам да ви кажа, че е някаква жалка картинка – на 2-3 етажа, но супер мизерен, все едно изпаднали просяци живеят там. (Да, правилно чухте, в моста живеят хора, или поне така изглежда) Абе какво ви го описвам, ето вижте го тоя прочут мост, дето на средата всъщност е открит 🙂

    Та викам аз „Е хубаво де, мост като мост, стар и закрит.“ – „Аааа, е как така? Мне, не си прав…“ и все в тоя дух.

    Та според нея аз не заслужавах, или по-скоро не оценявах, великото щастие, което ми беше отредила съдбата – да ида до Италия на екскурзия. Аз, обаче, се стремях да се чувствам различно от типичния турист там. Мъчех се да се настроя на вълните, дето Лидия описва тук и понякога се получаваше, но това не го обяснявам като ме питат и за по-просто като ме питат „Какво видя в Италия“, отговарям „Нищо“. 😉

  5. Много ми е близка тази тема. Ако пътувам в Америка, по ми се иска да е като в Стайнбековата „Пътешествие с Чарли“, отколкото като по някй луксозен туристически справочник.
    Същото е и за Англия. Повече ме вълнува страната, която носи духа на традиционната Англия, отколкото Лондон. Иначе прекрасен град, казват, но толкова глобализиран, че му се е загубило английското.
    А последата travel-book, която ме възхити, е на Бил Брайсън и се казва The Lost Continent – Пътуване в малките градове на Америка. Май не е издавана на български, аз я намерих като аудио-книга на английски и доста съм затруднен да схвана всичко, но като цяло – прелест!

  6. Аз пък не съм съгласна. Това, което нарече истински туризъм и определението, което даде не съвпадат. Определението е за масов туризъм. Уча това едва първа година, но имаме адски много практика. Преди няма и месец бях в една част на южна Франция с липсващ масов туризъм и трябваше да правя анкети на туристите там (как съм ги търсилааа). И моето мнение е, че туризма е нещо много хубаво стига да знаеш какво искаш. Естествено че може да се забиеш в all-inclusive хотел 5 звезди и даже да не ти пука в коя държава се намираш или пък да следваш тъпо екскурзовода.
    Аз като турист – докато не се загубя в града и не се намеря отново, докато не намеря нещо, което ми се иска да вярвам никой друг не е намерил не оставам доволна. А снимки – има много – на врати с орнаменти, на котки, скрити в храсти или на бабичка, купуваща си нуга от пазара.
    А мои снимки… познатите ми винаги ми се карат, че ме няма по снимки и с нищо не мога да докажа, че съм била там. Имам си спомените от дакела, гонещ опашката си и съучениците ми, опитващи се да пътуват на автостоп (поради мързел да вървят 30 минути пеша). Имам си спомените и ми се иска да вярвам, че ще ги имам и след 20 години. Ще погледна котката и ще кажа: Ами да, това е френска котка…

  7. Малко трудно е да ти я пратя по мейла – май е около 250МВ /нали е аудио книга/. Имам още две негови, мога да ти ги запиша на диск, обаче за другата седмица.

  8. Супер!
    Все повече се пристрастявам към блога ти! 😛

  9. Ами да, това горе бях аз.
    Апък ние с мама като бяхме с Лондон миналата година и аз чаках да свърши формалната разходка с екскурзоводите/галериите/музеите и т.н. и вечерта ядох наденички с кетчуп, сядах до непознати хора в парковете, храних катеричките(знам, че е не трябва;)), взимах си всички безплатни вестници (но не ги четях), гледах през прозорците на хората, надзъртах в дворовете и подслушвах хората. Лежах на тревата, а до мен имаше малки руси англичанчета, които се мокреха под един фонтан.
    Веднъж пък излязох към 6:30 и се върнах в 9. Тогава осъзнах, че не бях казала на мама, че излизам. Хм. Да, но си струваше. Всъщност аз не бях далеч от мястото, където беше хотела. Само обикалях наоколо и гледах как хората се връщат от работа. Имам склонност да идеализрам нещата. Представях си, че всички, които виждам са завършили Оксфорд, Кембридж или Уоруик; че децата им свирят на пиано, знаят 5 езика и ходят на плуване и танци по 3 пъти на седмицата. Гледах как лампичките на апартаментите святкаха една по една и се радвах на струпаните по прозорците джунджурии. Исках да си говоря с продавачите в магазините.
    След разходката седнах в един парк на една свободна пейка и се зачетох в едно списание. След няколко минути до мен седна най-странната жена, която някога съм виждала. Даже си говорихме.
    А през това време мама се е притеснявала в хотела, открила с ужас, че мен ме няма, а мобилният ми е в нейната чанта. =)

  10. Ех, Радина, а иначе все създаваш илюзията за послушно дете 😉

    Георги, ами … супер. Можем да се видим. Всъщност аз те познавам по физиономия – често те мяркам в „Пингвините“ 🙂

  11. Това, което ptankov каза ми напомня за една позната българка за пръв път в Италия, и то учителка по италиански. Тя каза: „Какво да му гледам, в Русе е същото и даже си имаме по-красиви сгради“. После отиде да опитомява града по своему, чрез шопинг 🙂

Коментари са забранени.