заетост+

Не зависимо дали работиш с ръцете или с ума си, дали си служител или самонает, когато работиш дълги часове на ден, нямаш време и сили да се замислиш за ставащото по-далеч от работното ти място, дома ти и кафето/кръчмата, в които се отбиваш.

Не знам как някога хора като Джек Лондон са намирали сили да четат, мислят и пишат, докато в същото време вадят с пот и кръв хляба си. Докато аз се опитвах да го правя при 10-12 часов работен ден допреди няколко месеца, трябваше да ставам в 5, после в 4.30.

Човек свиква, но отвиква да се радва на живота. Започва да става твърде прагматичн и суров и да съди всяка “фриволност”. Личи си не само по блога му.

А хората имат нужда да се радват на живота. Ето защо предпочитат в свободното си време да се забавляват, а най-евтиното забавление за повечето хора е телевизията.

Социализмът отгледа поколения хора, на които не им се налагаше да се грижат сами за себе си. Не им се налагаше да вадят хляба си с кървав труд, затова и израстнаха трогателно невежи по отношение на парите – техния произход и поведение. Какво им пречеше да развиват ума си в предостатъчното свободно време?

Работата на повечето от тях не предполагаше творчество, защото всички процеси се планираха на едро, отвисоко, и един разработен проект се внедряваше в цялата страна. Когато работата ти е скучна, и когато нямаш опцията да промениш процес който ти се вижда, меко казано, неефективен, развиваш циничност или леност на ума, или и двете. Или ти писва от безсмисленост и емигрираш.

И все пак, повечето хора остават. Повечето навикват с безсмислието, леността, цинизма. След работа включват телевизора. Нямат нищо смислено за казване на децата си.

И сега е така, но има разлика между детството в соца и детството сега. Тогава държавата настояваше да възпитава децата в идеали и да ги занимава с интересни неща след училище – едно за да не създават проблеми докато бездействат, друго – за да ги индоктринира.

Така че, повечето родители си останаха същите – работа, телевизия; някои станаха дори по-лоши, защото животът ги притисна, а те не знаят как да се справят сами, така че успяха да внушат собствените си уплаха, безпомощност и цинизъм на децата си.

Основната промяна за децата дойде от три места: от училище, от медиите, от организираните извънкласни занимания (или по-скоро липсата на такива).

Училище

От основно място за индоктриниране, училището се люшна в другата крайност – новата политическа коректност повелява да не се говори за нищо, което би могло да намирисва на политика. Спомням си, че в началото на 90те, един твърде образован и одухотворен човек преподаваше английски в една гимназия, защото съвестта му не позволяваше да изостави учениците си там, след като вече беше получил асистентско място в университет. Един ден родителите възроптаха срещу него, защото си позволил да обясни значението на думата “ксенофобия”. Обвиниха го в политическа пропаганда. Човекът беше потресен, но довърши учебната година заради децата. Предполагам, че повече никога не е преподавал в училище. Ето как училището смело отряза всякакви мисли за ставащото извън класната стая.

Освен това, училището стана доста скучно и безсмислено място, с изнервени, озверени, безпомощни и цинични учители – също като родителите у дома.

На никого не му беше до децата, и, както наскоро прочетох в един коментар, новите поколения израстнаха като плевели – нежелани, на които никой не възлага надежди.

Извънкласните дейности

Много от тях изчезнаха. Тези които останаха, не се надпреварват да привличат нови питомци, защото няма смисъл да претоварват малкото ниско-платени и демотивирани ръководители.

Тогава се повявиха някои частни алтернативи, но много от тях са или финансово-недостъпни или не кой знае колко качествени, понеже наетите служители не са кой знае колко добре платени отколкото учителите. Много от тях всъщност са действащи учители, които се опитват да свързват двата края.

А когато се налага да гледаш на децата като на 5 допълнителни лева към седмичните доходи е много жалко.

В по-малките населени места извънкласни дейности няма. Не че там са били кой знае колко достъпни и през соца, разбира се. Всъщност в някои от оцеляващите села, децата са заети да отглеждат тютюн.

Много родители, пък, дори не знаят за съществуването на някои извънкласни дейности, понеже непрекъснато се повтаря, че не са останали такива.

Разбира се, децата имаха своите баби, както и безработни родители, но това не означава, че някой им обръщаше внимание. Телевизията стана целодневна, а после денонощна. Бабите и майките бяха заети да гледат по няколко сапунени сериала на ден, в добавка към “Искрено и лично”, “На кафе” с Гала и т.н. Може да се уверите в това ако прегледате списъците с имената на учениците в начален и прогимназиален курс – много от имената са на герои от сериали.

Телевизията

Тя се погрижи за децата. В домовете се появиха по няколко телевизора, така че родители и деца нямаше нужда да пребивават дори и физически в една и съща стая.

Познавам деца, които израстнаха с Cartoon Network в комбинация с Планета – деца на приятели, съседи и роднини.

Те четат трудно, защото са свикнали информацията да влиза без усилия от тяхна страна в умовете им под формата на звуци и картинки.

Те не могат да се съсредоточат за повече от 5-10 минути, защото са свикнали стимулите да се сменят бързо – като музикални клипове или анимационни филми, в които има много и резки движения и отчетливи звуци.

Спокойствието на класната стая ги приспива – няма достатъчно движение и звуци. Ето защо си ги създават сами.

Те са твърде цинични от малки, защото моделът им за семейни и пр. социални взаимоотношения е зает от сапунените опери, в които всеки се чуди как да прецака всички останали.

Телевизията ги научи какво е яко – нещата, които се рекламират и продават, силиконовите момичета и безсловесните мъже с бицепси и големи коли.

В редките случаи, в които общуват с родителите си, тези деца получават посланието колко са жалки и как няма бъдеще за добрите и образованите. И все пак, родителите искат да направят нещо значимо за децата си. Затова теглят заем или отделят от залъка си, за да ги заведат в магазина ( тези дни отвориха няколко нови магазина за дрехи в Хасково; майки с дъщери пристъпват с благоговение, като в Лувъра или в храм) – да им купят модерен GSM (“Да не се комплексират” ми обясни една позната с доста по-ниски доходи от моите, но затова пък с доста по-скъп телефон), дрешка, а за фризьор, козметик, залепена коса, силикон, маникюр – това са услуги от първа необходимост за подрастващите. Не мога да си спомня естествения цвят на косата на племенницата ми, която току що завърши четвърти клас.

Всъщност, в началото исках да напиша само това, че когато човек е твърде зает да изкарва пари, той се затваря в много малък свят. В това време, в големия свят големите хора с големите пари предопределят живота му. (Не, не става въпрос за конспирация. Не е луд тоя, който яде баницата. Когато ти не мислиш, някой друг ще трябва да помисли вместо теб. Защо да не изкара пари от това?)

Същият ефект се постига и ако човек е твърде зает да се забавлява по определените от бизнеса начини. Това е Прекрасният нов свят на Хъксли, конвергенцията на Сахаров с хастара навън.

Ако смяташ, че си струва този текст да стигне до повече хора, гласувай за блога.

Advertisements

12 thoughts on “заетост+

  1. Направих един експеримент и изнесох темата за излишното поколение в един форум с работодатели. Ок. Ето ги. Имат пропуски. Нямат познания. Според ПИСА, не могат нито да четат, нито да пишат.

    Аргументът ми бе: разликата с родителите е новата среда. Този път пазарът е светът. Няма профсъюзи, които да гарантират работните им места, заплащането или трудовите им права. Те са стока – с някои качества (тук генерализираме цяло поколение по доклад от 2006 правен във възрастовата група 15+ от ОЕСД).

    С този материал трябва да работите.
    Предвид че бг работодател не е известен с инвестициите в кадри
    по този показател нещата започват и свършват с тн тимбилдинги, което в превод е на хижа с прЪжолки за един уикенд
    какво ги чака като предизвикателство, когато се изправят пред избора след училище ?

    От собственият ми опит, работодателите не бяха готови за мен когато за първи път потърсих работа. Зад себе си имах известен опит с преподаване, стаж като административен работник в институция под МТСП и частно млекопреработващо предприятие. След математическа паралелка и колежанска бизнес титла на трети език, с очакваните по него време познания за работа с рс и на крехките 19г ми липсваха:

    – всякаква идея за процедурите по избор, назначаване, оценяване или развитие на кадрите
    – свободните работни позиции не бяха обявявани, а прошепвани
    – бюрата по труда тъкмо отваряха врати. Специалистите им не бяха обучени как да работят с клиенти
    – не знаех как ще протече кариерата ми. Имах желание да опитам на практика каквото знаех, да реша от какви допълнителни познания имам нужда
    За протоколът, не вярвам че излязъл директно от системата на образование, човек може да направи избор какво да продължи да учи.

    В новият свят, в който живея, студентите имат опцията да изберат сабат година, в която да пътуват, работят, не правят нищо.

    В новият свят, в който живея, не мога да ползвам съветите на родителите си – те не са били в такава ситуация: да се конкурират с остатъка от света за добрите работни места. Кроскултурното сътрудничество също им е тера инкогнита.

    Това дето липсва днес не е по-различно от тогава, от тази bg страна на оградата . Липсва една институция, позната във всеки западен колеж: консултанта по кариерата: лицето в училище, което познава предлаганото на пазара – като квалификации и работа, има контакти с фирми предлагащи стаж и може да седне, изслуша и евентуално посъветва.

    И е фантастично как цяла бг нация живее в розови облаци, че излишното поколение, на което никога не са възлагани надежди, може да мине без такъв консултант !

    под черта
    в бизнеса няма нищо забавно: пот, кръв, лакти и липса на фамилен живот. Но, ah boy, нямаш свободна минута да мислиш за себе си.

    покрай някои диспути с приятели, дето гледат тв (през поколенията) стигам до извода (аз се забавлявам с четене) че тв не е мъртва като медия, а като послание. Трябва да ми отвориш спец тема, за да обясня

  2. ами прати ми нещото на мейла, озаглавено и ще го пусна като тема 🙂 благодаря 🙂

  3. хихи, спомням си един епизод от „Свежия принц от Бел еър“ с много младия Уил Смит, който там играе бедно момче от крайния квартал, който живее при едни образовани и богати свои роднини.

    Та малкото момиченце, първи клас, си е направило график с извънкласни дейности за всеки ден – понеделник цегулка, вторник баскетбол, сряда кръжок по физика и т.н. Уил я пита какво е това, а тя учудена:
    – Ама ти като малък нямал ли си график с извънкласни дейности?
    А той отговаря:
    – Имах разбира се – наричаше се Програмата за телевизията

  4. Много хубав анализ, lyd! Но някак си ми звучи безнадеждно. Освен това, звучи обобщаващо, което е измамно. От една страна съм съгласен с написаното и споделям тревогата от проблема със задълбочаване на затъпяването в продължение на поколения. Тук е добре да си зададем и въпроса „Какво да се прави?“ и да помислим как всеки от нас със своите скромни усилия би могъл да промени нещата.

    От друга страна, обобщението не е вярно, защото има и много изключения. Всъщност, колко са на брой са тези изключения и дали действително са изключения, е въпрос, който може да се установи със серия от обществени проучвания, което засега не се прави.

    Мога дам някои примери. Аз отраснах във време, когато децата играеха на футбол и стъклени топчета навън, но станах грамотен човек – и граматически, и политически, и технически, и културно. Дъщеря ми отрасна във време, когато мутрите, чалгата и простотията ни заливат отвсякъде, но успя да стане интелигентно и грамотно дете, което пише доста добри разкази и есета.

    По наше време имаше много извънкласни форми и това беше полезно (може би) за тези, които искаха да се занимават допълнително с нещо. Само че те бяха в голяма степен задължителни и ние рядко вземахме решението да участваме в тях самостоятелно. Днес подобни форми, както казваш ти, са рядкост, но за сметка на това се създават от самите деца, които чувстват необходимост от тях. В училището, където учи голямата ми дъщеря, имат много такива клубове (така им викат вече вместо руската дума „кръжоци“, която използвахме ние) и има доста деца, които са активно ангажирани с тях – това са не само клубове, където се набляга малко повече на изучаването на даден учебен предмет, а и съвсем странични дейности, като издаване на вестник, провеждане на обществени мероприятия и т.н.

    В този смисъл, трудно е да направиш обобщението, защото ще сбъркаш. По-скоро можем да кажем, че в момента се наблюдава някакво засилено разслоение в обществото. Свободата, както ни учеха, е и отговорност. До скоро никой не го разбираше това, защото всички живеехме еднакво несвободно. Днес свободата се стоварва като тежък камък върху главите ни и някои хора просто не могат да го понесат. Така става с възрастните, преживели по-голямата част от живота си през социализма, така става и с децата, които нямат положителния пример, от който да се поучат.

    Но пък тези, които устоят на трудностите, които идват заедно със свободата, ще станат по-силни и вероятно на тях ще се крепи бъдещото общество. Те са по-добри от нас – по-смели, по-предприемчиви, по-практични. Сигурен съм, че те ще успеят да постигнат онова, което ние не сме могли.

  5. Майк, вярно е, че има и изключения. Познавам някои от тях и знам колко им е трудно в средата, коят описвам. Ти си щастливец, че дъщеря ти учи в такова училище. Аз наблюдавам хасковска област от 14 години, в близък контакт с деца, родители и формални и неформални образователни институции. По-скоро описвам това, което виждам наоколо. Надявам се в други части на България да не е така и ще се радвам да чуя повече примери не за деца и семейства-изключения, а за общности, в които по-скоро моето описание е изключение.
    Какво да се прави? Ами това мисля и се опитвам да правя. Ще се радвам да чуя какво би могло да се направи.

  6. И аз нямам отговор на въпроса какво да се прави. Може би всеки по малко. Първо трябва да се вгледаме в себе си, после в децата си и може би тогава в един момент нещата ще станат по-добри. Не вярвам, че решението е политически декрет и масови митинги. Все пак, добре е, че отваряш такава тема, та поне да стане дискусия. На първо време и това е полезно.

  7. Аз пък мисля, че интернет става все по-голямо ‘забавление’ и също толкова плезно/безполезно или време-конумиращо, като телевизията – кой както си иска да си го класифицира, обаче. 😉

    обичам си свободното време и нямям интернет у дома – 😀

  8. „Тогава се появиха някои частни алтернативи, но много от тях са… не кой знае колко качествени, понеже наетите служители не са кой знае колко по-добре платени от учителите.“
    Това изречение ме зарадва. Много!

  9. Предполагам, че Джек Лондон е намирал сили за писане, като е вземал от силите, които са му трябвали за живеене.

Коментари са забранени.