благодарност

Вчера пуснаха сирени, за да ни напомнят, че трябва да сме благодарни на хората, които са загинали, за да извоюват освобождението ни от завоеватели.

Толкова много хора днес се потят, за да ни е удобен живота, но никой никога не ни напомня за това. Когато се замислим за нископлатените труженици, които блъскат поне по 12 часа на ден, за да ни е евтино, някой ще се намери да каже, че като купуваме тия неща, ние всъщност спомагаме за просперитета на тези хора. Аз пък мисля, че се гаврим с труда им. Твърде често получаваме безплатен обяд – толкова често, че не го осъзнаваме.

Толкова много хора са се грижили за децата си, създавали изкуство, творили наука и т.н. за да оцелее човечеството и да ни има и нас и да живеем удобно. Как си даваме сметка за това? Като застанем три минути прави веднъж в годината?

Нужно ли е да се напомня? Ако да, по какъв начин?

Някога ни водеха в разни заводи и гледахме как се прави, да речем, хляб. В Дания има една ваканция, за да могат децата да участват във ваденето на картофи. Днес давам на децата линк да се почувстват като нископлатени производители на маратонки.

Не обичам когато ми напомнят за приноса на хората по някакъв силов начин, сякаш ми казват, “Ти си жалък. Я сведи глава пред героите”. Харесва ми начинът, който ме вдъхновява да направя нещо за света, но не защото съм се почувствала гузно-задължена.

Когато някой направи нещо за нас, често се чувстваме гузно-задължени. Бързаме да се реваншираме, за да отпадне задължението. А всъщност не е нужно. По-често точно тези които правят нещо за нас нямат нужда от нашите услуги. Защо да не направим нещо за друг, който истински се нуждае – нищо, че по този начин не връщаме жеста, нищо, че този жест няма да ни бъде върнат. Всъщност то е същото – нещо сме получили, нещо даваме. Всичко е ОК. Защо трябва някой да се чувства жалък или да демонстрира благодарността?

Разказите за хора, които са направили нещо хубаво вдъхновяват. Ето защо вчера разказах за хората от ресторант Родопи, докато от мен се очакваше протоколно да пиша за Ботев без да споменавам мюезина.

Ако гласуваш за блога, този текст ще стигне до повече хора.

Advertisements

23 thoughts on “благодарност

  1. хех, то тва е основата на патриотизма по нашите ширини – “Ти си жалък. Я сведи глава пред героите” и се чувствай „гузно-задължен“ на държавата.

  2. Вчера пуснаха сирените за да ни напомнят, че България е свободна вече 100 години и че Лидия има право да нарича себе си Лидия, а не Хатидже и че има право да пише на български, което и прави, а не на турски.

  3. „…Защо да не направим нещо за друг, който истински се нуждае – нищо, че по този начин не връщаме жеста, нищо, че този жест няма да ни бъде върнат…“ – това го имаше в един филм. Като ти помогнат, трябваше да помогнеш и ти 3 (три) пъти. Някакво малко детенце беше в основата на нещата. Американски беше.
    Идеята е страхотна, колкото и утопично да звучи. 🙂
    PS.Хайде да си опресним значението на думичката „гузен“.
    Гузно се чустват само тези, които осъзнават, че са виновни!

  4. Трябва да се напомнят някои неща, за съжаление никой не може да предвиди какви мисли предизвиква напомняне идващо от сирена, за това трябва да се обяснява подробно. Може би някаква форма на радиоточка, подобна на минаре. Примерно: „На тази дата загина Ботев, щото сте тъпи копелета и не го разбрахте“ и т.н.

  5. Ботев и 200-те с него не загинаха, защото другите българи са били тъпи копелета, които са мислили само как да оцелеят, някои са се страхували и няма да ги съдим в тези страшни времена страхът е бил едно недостойно, но все пак разбираемо чувство. Ботев и 200-те негови четници са извършили една съвсем съзнателна саможертва, не случайно те са били с изрядни униформи, цветя, знамена, те са отивали на смърт, като първата част от една бъдеща редовна българска войска. Целта им е била да предизвикат война срещу Турция и са успяла да я предизвикат и по този начин са постигнали целта си – свободна България.
    2 юни е нашата българска задушница, той не се честити, а се чества.

  6. Гузни се чувстват тези, на които е вменено да чувстват някаква недостатъчност. А в случая със загиналите за свобода, тази недостатъчност никога няма да може да се поправи. Както изискването на благодарност от страна на майка към дете. „Аз правих толкова жертви заради теб.“ Да, има дарове, които никога не могат да се върнат и не е необходимо. Но тогава и недостатъчността на отговора я няма. Жертвата се прави без задължение от отсрещната страна.

    Соня, не познаваш историята. Лошото в случая не е, че има сирени на 2 юни, а че хората им дават съдържание с клишета. Това е резултат от преподаването на история в училище – патриотични клишета. Никой не е карал българите да се казват Хатидже нито да не говорят и пишат на български. Но когато историята се героизира, клишетата най-лесно изпълняват тази задача. Слизането на Ботевата чета е красив символ днес, но не е предизвикала никаква война срещу Турция.

    А, и замисли се Бенковски кого още е пожертвал освен себе си, и то без да ги пита нито да им каже как действително стоят нещата.
    По повод САЩ – не се вдига знамето и не се пее химна всяка сутрин в училище.

  7. размисли, ти мислиш с клишета. Прекрасно познавам историята. Жалко, че ти не я познаваш.

    Била съм и достатъчно време в САЩ , така че знам как мислят хората там и какво правят. В училища в Бронкс, един западнал квартал в Ню Йорк наистина не съм била, но съм била в Харвард:)).

    Положението на българите по време на турското робство е било робско, не са имали право да носят цветни дрехи, не са можели да пеят, да се смеят и т.н. в присъствие на правоверен.Не са можели да развиват свободно търговската си и занаятчийската си дейност. Робството ни е върнало назад със стотици години и в икономическо и културно отношение.

    Целта , която е поставил Левски и предал на Ботев, Бенковски, Каблешков, бачо Киро и другите ВЕЛИКИ е била – акцентиране върху съществуването на българска националност с християнско вероизповедание, придобиване на автономия и последващо възстановяване на българската държавност.

    Зверствата на турците по време на потушаването на Априлското въстание са предизвикали огромен потрес в Европа и са дали повод на Русия да се намеси.

  8. към razmisli:
    1) Може ли един коментар с дефиниция на „гузен“. Айде да го научим тоя български накрая, че да можем да „разсъждаваме на родния си език“!
    2) Хайде да четем внимателно и да не ползваме клишета. Ти как си сигурна в това: „Никой не е карал българите да се казват Хатидже нито да не говорят и пишат на български.“ Ще помоля хората да погледнат статистиката за числеността на населението по българските земи в периода от 1300-ната до1900-ната година.
    3) Хайде да не ползваме клишета: „Ти не си крив. Ама и не си прав, щото системата е крива и криво те е научила.“ – класическа форма на вменяване на чустване на вина. Или не?
    4) Сега за историята: че тя цялата е клише: Ние – Те, Добрите – Лошите, Правилното – Грешното, Победата – Жертвите. Правда – Неправда. Алчност – Щедрост. Ей това е историята . Или да?

  9. Zloster – не, не е това историята. Друг е въпросът, че да, за съжаление така се преподава в България. И да, това е точно обратното на вина за научените на такива клишета. Как трябва да се преподава история писах тук: http://razmisli.wordpress.com/2008/04/01/uchebnik/

    Всъщност проблемът с преподаването на историята – разказвателен предмет с клишета – е една от причините за липса на критическо мислене в образованието въобще. Оттам и твоето намерение да питаш хората за числеността на българското население през периода, което няма нищо общо с възможността една хипотетична Лидия тогава да не е задължeна да се казва Хатидже, нито да не говори на български.

    Не всички български историци са така. Всъщност учените по принцип не са такива, но те живеят в своя ниша и за съжаление не си показват носа навън. Затова виреят такива като Божидар Димитров. Но има една невероятна историчка, която бих могла да препоръчам на всеки тук: Мария Тодорова. Ако търсите в google името й на латиница може да намерите нейни работи в pdf (тя е професор по история в Урбана и областта й е тъкмо Балканска история).

    Соня, горното писах и в отговор на теб. Не е мястото да коментирам съдържанието на казаното от теб, но да, обобщението ти е невярно в предпоследния параграф, а останалото няма връзка с моя коментар.

    Между другото, в Харвард ли се пее американския химн и се вдига знамето сутрин? Защото аз не съм забелязала такова нещо.

  10. какво било положението с ваканциите в Дания – малко ме изненада. Още повече, земеделието е автоматизирано до степен че грижата за картофите е прехвърлена на машини

    Anyway,
    понеже даваш монархията за пример, нека споменем че е най-древното кралство, с най-старото знаме. Ако другаде идеята за синя кръв е поразредена с журналистически химикал, в кралството е по-силна от всякога: символи, традиции, етикет и кралско семейство. За датчаните няма съмнение защо утрето е сигурно.
    На всеки празник, знамето стои на масата.
    Годишнините се отбелязват пак с него.
    На сватби, кръщенета, дипломиране, посрещане и изпращане на летището. Може би затова датчанина вярва в знамето си (и останалите символи на кралството). Има пространство да влага своя смисъл в тях.

    Виждам че нямаш свой като дойде реч за Ботьов. Което е тъжно, щото онези дето „после родината, най-обичат Венета“ днес ги няма. Онова което е сторил за народа си, дали народа му го тачи или го е забравил отнесен в оцеляване и останалите банализми, не може му се вземе.
    Да си спомниш, под воя на сирени, не е гудност или жест на благодарност. Да застанеш мирно е да си българин. Днес опциите ти да си българин са адски ограничени, понеже българин е кофти връсна дума – сред самите българи, а и колчем някой каже бг в ЕС.
    Но причината не е Ботьов.

    Днес е кофти да си бг понеже няма Ботьови. Баща, син или остатъка от челядта.

  11. Датското вадене на картофи не е необходимост, а символ 🙂 Точно като нашите сирени.
    Значи ако стоя мирно съм българка, а ако не стоя, не съм. Не знам дали да бъда българка ми е чак толкова важно, че да стоя мирно.
    Какво печелим като повтаряме всеки ден, че днес няма свестни като Ботев българи? Трябва ли да превръщаме Ботев в нещо подобно на оня бог, на който Ботев отказва да се кланя?
    Аз пък обичам да показвам на хората, че са достойни, че могат, че могат да направят много повече от Ботев.
    А моите приятели датчани вярват в Андерсен, Нилс Бор и Киркегор и в това да си вършиш скромно и съвестно работата.

  12. Соня, това ще да е било голям провал за либералното образование на Харвард.

  13. Нов ден, нов късмет!
    1) Понеже никой не пожела да даде значението на „гузен“, ето го:
    гу̀зен, гу̀зна, гу̀зно, мн. гу̀зни, прил.
    1. Който изпитва неудобство, срам, безпокойство поради това че осъзнава своя простъпка, вина.
    Изглеждаш ми нещо гузен.
    2. Който изразява това неудобство.
    Гузен поглед. // нареч. гу̀зно. Мълчи гузно.//същ. гу̀зност, гузността̀, ж.

    За razmisli: къде тук се споменава недостатъчност. Не знам. Предполагам, че моето ненамиране на недостатъчността е плод на липсата критическо мислене. Нека другите преценят.
    2) Такаааа. Сега да видим нататък.
    „Всъщност проблемът с преподаването на историята – разказвателен предмет с клишета – е една от причините за липса на критическо мислене в образованието въобще. Оттам и твоето намерение да питаш хората за числеността на българското население през периода, което няма нищо общо с възможността една хипотетична Лидия тогава да не е задължeна да се казва Хатидже, нито да не говори на български.“ – Ей този пасаж ме притеснява. Прегледах размислите ти за учебниците по история на адреса даден в отговора ти. Изказаното в този абзац – „…няма нищо общо с възможността една хипотетична Лидия тогава да не е задължeна да се казва Хатидже, нито да не говори на български.“ противоречи на казаното в текста. Ето една важна според мен извадка:
    „…Такава визия само поддържа живи напреженията, понеже Другите са мисловно представени като опростен военен субект-неприятел. А частици от тези “Други” живеят и в собствената ни страна – тогава какво? Трябва ли те да се идентифицират с този неприятел? Трябва да се дава същото значение на социалната (Какви имена са си избирали българите през Средновековието?) и икономическата история (Какъв е бил поминъкът тогава?), на историята на идеите (Каква е била Ботевата философска мисъл, от която произлиза освобожденската?), на културата на ежедневието, на историята на малцинствата (Кога са дошли и как са битували евреите по българските земи?), на изкуството (Каква е била украсата на писаните каручки и защо?)…“
    Преди да правим заключения дали динамиката на числеността на населението няма общо със споменатата и цитирана по-горе възможност според твойте собствени думи трябва да се разгледат по-обстойно нещата и да се дискутират. Защо не го обсъдим има или няма, а го „заковаваш“, че няма нищо общо, обясняваш ми как съм жертва на образователната система, не мисля така както ти очакваш и смяташ за коректно?
    Тук идва момента да обясня защо искам да разгледаме числеността, защото явно не е ясно.
    Според мен не е необходимо да спорим (ако искате да спорим погледнете следващото изречение), че числеността на населението е един от най-важните показатели за една държава/народност и т.н. Защото ако то клони към (0)нула, няма да има държава/народност и т.н. и няма да има за какво да си говорим. Чрез разглеждане на промените в числеността на населението в даден държава/регион/област/окупирана територия и съпоставянето им с промените в други държава/регион/област/окупирана територия имаме възможност да проследим поведението на управляващото тяло. И съответно да потърсим причините за тези промени, било то икономически, политически, природни и т.н. След тези разглеждания ще имаме доста добра представа за нагласите и поведението на управляващите спрямо дадените държава/регион/област/окупирана територия. И тук идва момента, когато вече може да спекулираме (да даваме предположения) щеше ли „една хипотетична Лидия тогава да не е задължeна да се казва Хатидже, нито да не говори на български“.
    3) Харвард-марвърд. Да живей! Въпрос: защо се състои Бостънското чаено парти? Какъв е катализатора да започне войната за независимост? Колко други държави са започнали война за независимост и свобода по същите причини? – това е риторично. Не искам отговор. Просто съм САЩофоб.

  14. Разбира се, че интересното на този блог са темите и обсъждането им. Не знам кой колко вярва в това което изразява като мнение и дали всъщност желанието на повечето тук ти е да се чопли даден проблем. В случая – със сирените на 2-ри юни.
    Естествено, никой не е тръгнал да следи по улиците или в офисите дали стоиш прав и с наведена глава (защо пък с наведена?) и изражение на жалък тип. Но все пак да поговорим за сирените или по- скоро за смисълът от сирени.
    Според вас колко ли ще са датчаните, които ще си спомнят за Андерсен, Нилс Бор и Киркегор (тоя пък кой беше?), ако примерно за 10-тина години се спре да се говори за тях в Дания ? Едва ли ще са повече от хората, които сега в България могат да ти обяснят кой е Патриарх Евтимий. Колко време ще ви е нужно да си спомните какво е направил този патриарх, без да търсите в гугъл или по книгите ?
    Ето за това са нужни сирените … да напомня от време на време, не да задължава. Да напомня. На датчаните всеки ден има набиват в главите под различни форми за Андерсен. Че той ли пък ще да е най-великия писател ? Едва ли. Но е датчанин и на датчаните им го напомнят. Всеки ден, под различна форма.
    А на нас ВЕДНЪЖ годишно ни напомнят да си спомним кои са Ботев, Левски, Бенковски и да си помислим за тях. Само да си помислим …. Много ли са ви тези 3 минути ?
    Ще ви дам пример. Преди няколко месеца се наложи да пътувам до Виена. „Сирените“ започнаха още в самолета с Моцарт. На летището – Моцарт. В магазините – Моцарт. По ресторантите – Моцарт. По етикетите – Моцарт. Влезеш в тоалетната – Моцарт (не се шегувам, пред сградата на Държавната Опера има подлез с тоалетна – „Оперна тоалетна“. Там пускат класическа музика). Е, разбира се не е само Моцарт. Тук-там имаше и Щраус. Но като цяло, за дните във Виена до такава степен ме натовариха с Моцарт, че от яд не купих бонбоните „Моцарт“, които са буквално навсякъде. Ядох от конкуренцията – „Сахер“ (не е нещо особено, ама и там „сирените“ са свършили добра работа).
    Е добре, обяснете ми следното, че малко съм объркан. В България веднъж годишно ни подсещат със сирени за великите българи и ние опищяваме цял свят с нарушаване на личния ни светоглед …. а даваме за пример хора, които мирно и тихо си копкат картофките и ти обясняват за Нилс Бор без изобщо и да вдяват от изотопи, квантова механика и теория на атома .

  15. може би разликата е в сирените 🙂 благородната цел не винаги може да оправдае неефективните средства

  16. Би трябвало да се направи някакво разграничение между колективната и личната памет. Мисля, че просто е невъзможно да постоим под воя на сирените и да си СПОМНИМ естествено и с благодарност за Ботев, вместо за достойните хора около нас, както настоява Lyd. Този проблем е споходил още Вапцаров, който пъшкал навъсен, когато му казали да пише за Ботев, а той неуспешно се напъвал да си СПОМНИ. Е, накрая, с помощта на един не толкова засукан другар, разбрал, че актуализирането на тази колективна памет не може да бъде осъществено без критическа рефлексия. Каквато би трябвало да събудят сирените.
    Друг е въпросът, че самото героизиране изтръгва събитията и лицата от естествените им връзки и ги превръща от потенциален обект на някакво проблематизиране (напр. различен ли е манталитетът на живеещите по времето на т.нар националноосвободителни борби, доколко личната свобода е функция от политическата тогава и днес и т.н) в мит и клише. Самата неприкосновеност изпразва мита от съдържание и къса всяко лично отношение. В тази връзка – един пример: Баща ми се опитва да просвети накратко сина ми (7) по въпроса с Ботев и 2-ри юни. Не е лесно, защото митът не се възпризвежда вече така интензивно, общите места направо отсъстват и това налага да се разясняват прекалено много понятия (чета, герой за разл. от супергерой, загинал в неравен бой, а не в катастрофа, памет и безсмъртие в нея и пр.)
    -Нали знаеш стиха „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“…
    -Дааа бе, ама накрая е умрял все пак!
    -Но е жив в паметта ни..спомняме си за него..
    -Как ще си спомням, като изобщо не съм го познавал!
    -Ами нали съм ти показвал къщата им на Шипка, внукът на брат му е жив..(опит на баща ми да хвърли мост между тогава и сега)
    -ГЛУПОСТИИИ! (все едно дядо му каза, че внукът на брата на ихтиозавъра живее на Шипка)

  17. Аз не разграничавам Ботев, Левски, Бенковски и Волов от достойните хора около нас. Може би не разбирам добре това, което Пони каза за тях … Ако има възможност, нека Пони доразясни …

    Лиде, тук сирените са едни и същи, няма разлика. И в Дания, и в България, и в Австрия, че и в Румъния вероятно, сирените вият за едно и също нещо – не забравяй какъв си, кой си и какво са направили тези преди теб, за да можеш ти само да щракаш с пръсти. А тъй като вече си започнала темата за Кърт Вонегът, ще цитирам по памет началото на „Майка нощ“ : „Ние сме това, на което се правим, за това трябва да внимаваме на какви се правим“ . 🙂 Много готин автор си избрала за прочит.

  18. А ако разглеждаш проблема със сирените от към хардуерната страна (високи децибели, виенето като от зъбобол), то това е друг проблем, санитарно-хигиенен. Ама пак не мисля, че ходжата е по- добра алтернатива, щото пък тоя хайванин изобщо не разбира това, което вие от джамията. Както и повечето около него де.

  19. А ние достойни ли сме за Ботев и Левски? Стоенето мирно по три минути годишно, прави ли ни такива? Повтаряйки колко е важно да почетем паметта им, достатъчно ли е за да ни издигне поне малко към техните идеали? Водейки спорове като горния, допринасяме ли за нашето израстване? Как?

  20. Калояне, ако имаше рецепта от типа „Стой три минути мълчаливо и ще станеш достоен“, нали се сещаш колко народ щеше да иска да има улица на свое име.
    Никой не те кара нито да стоиш мирно, нито да мълчиш, а пък това с наведената глава просто …. Струва ми се, че три мунути на ден мълчалива самооценка на живота ти може доста да помогне на всеки един от нас в личен план. А тук става въпрос за три минути в един конкретен ден всяка година ти да се опиташ да си дадеш сметка за свършеното от други хора специално за теб. За което никой не е тръгнал да те гони да го правиш. Е, ако някой се чувства гузен, че другите стоят, а той си върви и пее – справка дискусията по- горе. Това не го коментирам.
    Друг е въпросът със сирените – дали да ти вият веднъж годишно или пък да ти пилят мозъка ежедневно с Моцарт, Нилс Бор и ръчното вадене на картофи.

Коментари са забранени.