няма да повярваш

кой беше в Хасково вчера 😉 14 години не се бяхме виждали, еееей! Благодаря на Благо за илюстративния материал 🙂

Advertisements

„To Misery“ (тост от филма)


Лелче Пауър!

Снощи гледахме “Мизъри”, по едноименния роман на Стивън Кинг, за автор на поредица бестселъри, отвлечен след катастрофа от своя почитателка.

Също като на Шехерезада му се налага да разказва истории с надеждата да спаси живота си. Отначало идеята не му допада никак и не е в състояние да напише нито ред. Представих си се на негово място и си казах, че музата не би ме напуснала и при такива страховити обстоятелства, и бих писала с неописуемо вдъхновение.

В края на филма писателят влиза в неравен ръкопашен бой с въоръжената с револвер похитителка (онази пълничка актриса, която обожавам от “Пържени зелени домати”) и се налага да я халоса по главата с тежък предмет. Разбира се, ние викахме за него, и накрая, когато изглеждаше, че всичко е свършило, казах на Стоян, че бих я треснала още веднъж за всеки случай, на което той отговори, “А аз още много пъти.”

От четири години се каним да си сложим на вратата табелка “Семейство Адамс”. Може би е крайно време.

Това е то, силата на човешкия дух.

P.S. Имам и други вълнуващи новини, но китайската курабийка от Facebook ми каза да си държа устата затворена. Еееех!

we don’t need another hero


Препрочитам “Изкуството да бъдеш егоист” – книга, която цели укрепване на вътрешната увереност. Току що си записах на един лист три идеи, от които има опасност да се откажа в името на удобството – за да не ги забравя, да си си дам кураж, да се придвижа напред. Това са три интересни проекта, с които бих могла да бъда полезна, бих инвестирала в бъдещето си и пр.

В съзвучие с книгата би трябвало да се “нахъсам”, да повярвам в себе си, да не се отказвам от мечтите си и пр. в името на удобството и желанието да се харесам. Тук, обаче, има една уловка. Дали не е вероятно тези проекти да са свързани точно със стремежа към сигурност и харесване? Може да се окаже и че е така. Струва ми се, че винаги когато човек се стреми към конкретен резултат съществува подобен риск.

Около 17 години работих много – дълги часове, предизвикателни проекти. През това време бях самотен родител и се грижех по всякакви начини за всички които имаха нужда – приятели, гаджета, познати и непознати. Бях енергична, отговорна и забавна. Можех да разбирам и окуражавам жените, да пия наравно с мъжете като в същото време им помагам да се чувстват велики. С две думи: бях Супермен.

И ето ме сега, вече няколко месеца с много свободно време и никакви усилия за изграждане на финансова стабилност, с никакви планове за бъдещето и без стремеж да изяснявам конкретните си желания, които да развия в амбиции. Отгоре на това не използвам и частица от новото свободно време за да се отдам на благотворителност и да се впусна в спасителни акции. А на приятели, роднии и познати отделям още по-малко време. Изобщо не се интересувам КАК ще продължа живота си, а ЗАЩО. Най-честният отговор е “Защото искам да съм щастлива.”, а как … както ми подскаже мигът. Може да изградя империя, а може и да стана уличен музикант, да стана знаменитост или никому неизвестна домакиня, а най-сигурното е, че може да се откажа от което и да е от тях по всяко време или пък никога, защото как ще протече външно животът ми като че няма никакво значение.

Все още, обаче, се случва нещо да ме подтиква да бъда герой, да не разочаровам хората които имат нужда от жив пример на човек, който се справя с живота си храбро, отговорно и успешно. Някъде не много дълбоко в мен притеснено мига едно човече, което се страхува, че ако изпадне в безпомощност, ще му размахат пръст и ще му кажат: “Видя ли?!? Мислеше си, че ще правиш каквото си искаш и ще ти се размине.” – нещо като в историята за щуреца и мравката.

За да си никой, се иска да ти стиска … да се отпуснеш.

За душата на един Лъв

Понякога мисля, че в срещите и връзките ни с хората има нещо съдбовно, че е достойно да си носим кръста. В същото време толкова много пъти ми се е случвало да захвърлям кръстове. Никога не знам дали е правилно според законите на Живота, Вселената и Всичко останало, но го правя, защото не издържам, защото смятам, че само така мога да запазя нещо важно в себе си. “Може и да греша и само да си търся извинения за поведението си, но съм убеден, че се бях избавил – не себе си, Лев Николаевич, а това нещо, което понякога започва да искри в мен.” казва Толстой, когато на 82 години напуска родния си дом, в който е прекарал живота си. Някои от децата му го обвиняват и му казват, че след като е търпял толкова години, може да потърпи докрай, че не е достойно да се отказва от кръста си. Съпругата му продължава да играе главната роля в трагедията си, като очаква от останалите да бъдат гръцки хор.

Когато преди време бях чела в един вестник, че в края на живота си Толстой бяга от дома си в опит да се присъедини към толстоистка комуна в българско село, мислех, че просто е бил мръднал. Тогава си представях идиличния му живот в Ясна Поляна – място, на което бих останала. Когато четях “Последната гара”, обаче, разбрах, че причината е още по-жалка и трагична: съпруга, която е пълна с горчива енергия и не може да се сдържи да не го контролира, чийто ум непрекъснато ражда грозни видения и начини, по които да кара Лев Николаевич да се чувства виновен. Познавам това и признавам, че досега не съм успяла да се издигна толкова нависоко, че в подобни ситуации да се отърва от усещането, че някаква хичкокова птица ме кълве по главата – неуморно.

Ето какво й пише Лев Николаевич:

“А колкото до това, че Вашето нравствено развитие не е протекло в съответствие с моето, което на свой ред е доста своеобразно, аз не мога да Ви обвинявам. Духовният живот на всеки човек е тайнство, сключващо се между съответния човек и Бог, и никой не може да държи сметка на другия човек по какъвто и да било начин.”

Лев Николавич и без това се чувства виновен заради охолния си живот във времена, в които повечето хора по земята живеят в мизерия. Той иска книгите му да стигнат до тях, докато съпругата му държи да използва по най-печелившия начин авторските права и след смъртта му.

В края на живота му роднини, сподвижници и институции се дебнат и надпреварват, всеки със своите собствени мотиви и стил, за душата на Толстой, който копнее за малко спокойствие и възможност да довърши започнати трудове. Днес Толстой щеше да се разведе и да публикува книгите си онлайн, но преди сто години … което, разбира се, нямаше да му спести съвсем драмата.

Романът е полифония от разкази на различни действащи лица в драмата в Ясна Поляна, заети от личните им дневници – съпругата, една от дъщерите, секретарят, лекарят, любимият ученик, Лев Николаевич. Ето как я описва самият автор:

“Романът е като морско пътешествие, предприето в непознати води, но аз бях доплувал колкото може по-близо до литературните събития, които съставяха последната година от живота на Толстой. Когато той говори в романа, аз цитирам неговите реални думи, или пък, макар и доста рядко, създавам диалог въз основа на преразказани разговори с него. На останалите места давам воля на въображението си относно това, какво и как трябва да е било казано.”

Може би това ревю е доста безлично и не успява да покаже книгата в пълния й блясък и огромното й значение за мен, но иначе рискувам да залитна емоционално. По подобен начин се чувствах, когато исках да пиша за “Приказка за Стоедин”, но сега не му мислих много – и не написах куп различни чернови. Толстой казва, че всички щастливи семейства си приличат, а всяко нещастно е нещастно по свой собствен начин. Откривайки толкова много прилики със семейства които познавам, за пореден път се чудя дали не е искал да каже обратното. На мен ми е много по-интересно семейното щастие. Може би ще напиша Романа, който да покаже, че щастието не е по-малко достойно от нещастието, колкото и да не изглежда cool. Може пък да имам фенове – сигурно има достатъчно хора, които могат да се чувстват цели и без излишно драматизиране.

Всяко щастливо семейство … (1)

Когато чета за съпругата на Лев Николаевич, както и нейните “партии”, се сещам за майка ми, и с лекота признавам болката й, но и съвсем се освобождавам от гузността, която ме обзема като се сетя, че никак не се интересувам от личността й.

Не е ли странно никак да не се интересуваш от човек, който се е старал да заема толкова много място в живота ти, че понякога едва ти е оставал въздух, когото си ненавиждал и си желал да изчезне, а в същото време си отделял толкова време и енергия да утешаваш, за да стигаш всеки път до фрустриращото осъзнаване, че макар и плитък е дълбоко неутешим.

Представям си колко арогантно изглежда отстрани, но така се е случвало много пъти с мен – живяла съм като куче, което се опитва да бъде в мир с бълхите си, но по някое време не издържа и се отърсва от тях, избягвайки обясненията от досада и страх да е нарани, с което, може би, наранява повече, но можеш ли да си сигурен? В свое оправдание обичам да цитирам Жабата: “Обичта няма нищо общо с понасянето.”

Будистка по Толстой

Толстой прочел книгата “Ужасите на християнството”, за която се твърдяло че е писана от тибетски лама. След това обобщил “петте заповеди на будизма”:

Не убивай умишлено никое живо същество.

Не кради това което принадлежи другиму.

Не се поддавай на сексуалното желание.

Говори истината.

Избягвай упойващия ефект на алкохола и тютюна.

Миличкият Лев Николаевич! Явно понякога великата руска душа може да бъде трогателно повърхностна.