да имаш бъдеще (границите на класификацията)

“Не ми се смей, моля те! Ям шоколад, защото ми е паднало кръвното.”

“Защо да не ядеш?”

“Защото ми се смеят, че ям сладко на нашата възраст.”
”Какво й е на нашата възраст?”

“За напреднала минава.”

(вчера срещнах една позната, която ядеше от детския шоколад Milka; отивахме на работа)

“От двама квалифицирани кандидати ще избера тоя, който има бъдеще.”

“Всички имаме бъдеще. Какво имаш предвид?”

“Ами тоя, който има бъдеще.”

(вчера обсъждахме етична дилема, и този ученик се опитваше да обясни предпочитанието си към по-малко квалифицирания кандидат, за когото реши интуитивно, че е по-младият)

Пред себе си виждам много бъдеще, по-голямо от живота ми досега; всъщност не мога да видя не само края, но и това, което е под носа ми. Не знам как ще си вадя хляба след година, какво ще правя след няколко дни, къде ще бъда след няколко години. Нямам не само планове, но и ясни желания. Амбиции не съм имала никога, което е спирало дъха на много хора и е било отвъд разума им – защо, защо си пропилявам талантите? Отказах да стана професионален музикант, не се захванах професионално с рисуване, не се насочих към точните науки, спрях да пиша стихове, не искам да бъда преводач в Брюксел, не искам да изкарвам много пари като зъболекар, казах, че да правиш докторат е губене на време, и никога не ми хрумна да кандидатствам МИО или МО, макар че бях супер и по английски, и по математика и по руски. (“Ще се задоволи с една филология?!?”)

Миналият ден един човек ми писа, че не се възприема като успял, защото нещата които върши са видими и разбираеми почти само за него самия, пък и с тях не вади кой знае какви пари. А аз смятам да го използвам като пример, за да покажа на целия свят що е успех.

Струва ми се, че времето в което сме навлезнали е време на неясните очертания и липсата на граници. Вече не виждам границите между науката и религията, между специализацията и генерализацията. Просто повечето хора все още живеят в удобната инерция на класификациите. А на мен никога не ми е било удобно с тях – от малка виждам в тях произволност и неистинност, особено ако се приемат абсолютно.

Днес поисках много силно да рисувам с маслени бои … непрекъснато виждам как рисувам картината … всъщност не знам как се рисува с маслени бои – сигурно не е така, както съм нарисувала няколко неща върху дрехи някога, докато бях в гимназията.

Купила съм си глина и ще направя нещо, макар и да не знам как се прави – можех да правя котки от пластелин.

Искам да правя дървени мебели с един съученик. Още не съм му казала. Представям си как оформям с фреза ръбовете, как боядисвам малко дървено шкафче с лъскава червена боя, с каквато съм боядисала лежерно дограмата в моята стая вкъщи, но плътно, както съм боядисала с по-ярко червеното в класната стая.

Искам да ходя в домовете на разни хора и да казвам да махнат ламинатите от пода и да сложат истинско дърво, и глина, и порецалан, и месингови кранчета и чешми, и не, перфектно гладките повърхности и твърде острите прави ръбове не са по-шик. Външните пластмасови щори могат да се заменят с дървени капаци, а вътрешните с пердета, но не найлонови. Може и без пердета.

Не, не искам Средиземноморието. Днес съм някъде в Скандинавия – тихо, студено, последна замръзнала ябълка на сух черен клон.

“Нали казваше, че си будистка?”

“Дума дупка не прави!”

Сега ще си ровичкам из Drupal, а после ще говорим за бъдещето на науката с Антон. Така съм се затъжила за него!

Всъщност понякога изпитвам страха, че кокошката не знае, че не съм ечемичено зърно. Доколко животът ни зависи от дефинициите, в които ни поставят другите? Възможно ли е реално да оперираме извън тях? Може би трябва да го правим тайно. Тайната дава свобода. А аз непрекъснато се закачам със света, който се плаши от споделените от мен неща. Споделям някоя тайна и после се уча да живея безстрашно в хармония с нея като на сцена, а точно когато другите свикнат с това, вече имам нещо друго и живея като лъжец в техните очи.

Да, да и аз се страхувам – всеки ден. Няма нищо страшно.

Ако смяташ, че си струва повече хора да прочетат това, гласувай за блога.

Advertisements

10 thoughts on “да имаш бъдеще (границите на класификацията)

  1. Добре, добре, ще гледам повече да не ти натяквам неща, които си казала някога. Ако искаш, и исляма приемай. Но не го огласявай много, за да можеш спокойно да се откажеш, щом дойдат зимните студове и ти се прияде свинско с кисело зеленце ;-).

  2. Хахахха! Ама ти не разбра ли, че ставам все по-безскрупулна в огласяването и отказването? Може ли науката да обясни това поведение? 😉

  3. „Амбиции не съм имала никога…“
    уау, мислех, че с мен има нещо нередно…Всъщност днес като мислех за домашната, която ни даде миналия път (person who you hate/do not like) се сетих за свръхамбициозните хора. Не знам дали съм твърде мързелива, или просто не съм достатъно сериозна, но като че ли всичко, което искам се сбъдва от само себе си. Преди няколко месеца на едно състезание-дискусия се опитах да защитя тезата, че мечта се постига без лишения/жертви. Никога не съм се ‘жертвала’, за да постигна нещо.
    А и амбиции е едно; мечти съвсем друго

    P.S. Искам да се науча да пиша като теб.

  4. И аз понякога мечтая да пиша като тебе, особено като четох онова за дядо ти 🙂

  5. Празномислие…

    “Доколко животът ни зависи от дефинициите, в които ни поставят другите!” – зависимостта трябва да е дотолкова доколкото да не предизвикват неживеене – живеене с един вътрешен гняв, живеене в погрешна посока.

    Кое му е толкова страшното? Кое ли? Може би отчуждението – новият-стар разлом, новата страст за богатеене, новата алчност – бягството от действителността с което мнозина се опитват да потиснат своята непригодност към бесния ритъм, лудешкото напрежение и затъпяващата безчувственост.

    Дали светът започва с всичко онова, което ни се иска? Или пък ако го нямаше доверието бихме ли могли да живеем? Не живеем ли чрез доверието? Доверяваме се на лекаря, на аптекаря, че ни дава вярното лекарство, на учителя за детето си. Доверяваме се на шофьора на автобуса, че няма да направи катастрофа. Доверяваме се на готвача, приготвил сандвича. Доверяваме се на строителя, построил тази сграда, на който се облягам спокойно на парапета, поставен на терасата на третия етаж. Доверието ли събира хората? Или въпреки това те се затварят, скриват се един от друг в кутийките на своите домове, за да правят каквото си искат – да бъдат себични, пристрастни, безотговорни?

    Защо да изглеждаш като лъжец в нечии очи? Ти търсиш своите истини. В науката, вярата, изкуството, книгите, филмите …. Имаш си своите олтарни часове, а те, часовете си имат различно траене. Времето! Един час прекаран в усърдие, не е равен на един час, прекаран в леност, или като кафеджийски такъв. И споделяш – тайната. А може би тук се крие тайната – в онова, което четем, чуваме, сякаш струващи ни се нови мисли, които са и наши/мои, но представени тъй изящно, предадено и най-обикновеното така, че сякаш е ново. Може би тази е тайната на обикновените хора, които не вършат нищо небивало, но ако е направено с вкус, и най-всекидневното ти се струва изящно. Животът е изящен.
    …………………….
    Един живот стига ли за изследване на душевното? Защото никой, нагърбил се с изследване на душевността не тръгва от там от където друг някой преди него е спрял. А всеки един тръгва от себе си. Докато при науката – ученият тръгва от там от където преди него е спрял друг учен, работил в същата област. Науката не се връща назад, никой не изобретява отново вече изобретения компютър. И за това понякога човекът прилича на дете, облякло дрехата на голям човек. И тази дреха виси отвсякъде – външното пораснало, вътрешното останало недорасло. Науката цели да направи живота по-лесен, нетрудоемък, тя напредва по-бързо, за това така технически сме по-улеснени. Докато до душевността достъпът е по-труден. Дали душевността е мяра за добротата? Понякога се обърквам при отговора на този въпрос.

    Да вдъхнеш на глината живот, че тя да проговори; да направиш така, че от дървото да струят слънчеви лъчи и да почувстваш топлина; с маслените бои да предизвикаш сърцебиене – това някой наема ли се да постави в дефиниция?!
    …………………………

    P.S. Палитра, четчици, платно, статив, целувка с вдъхновението – раничката на гърба и беж в планината; а иначе може и от терасата – представяш си как зад хълма слънцето се събужда, или долу в реката как нощува луната; как зелената тревица срамежливо надига своята главица към полския мак; или пък как скандинавската армада нахлува в континенталните води – блестящи с нюансите на изумруда…косата привържи или шапка наложи, защото после всичко е в бои… 🙂

  6. Лид, снимката в началото е много красива – поздравления!

    А това за думите – понякога правят дупки… думите си имат плът и заряд, в крайна сметка – дори ако ги погледнем в най-простата им изява: графемата и звука.

  7. Val, ако думите правят дупки предлагам, докато караме или се возим в превозни средства да мълчим. 😉

    Kariya, психологията не беше ли наука занимаваща се със софтуера в главите ни? Тъй-де с душевността.

    Lyd, аз имах един период в късния пубертет и ранния следпубер когато се разкъсвах между рисуване, музика и поезия. Най-голям талант мисля имам за поезия, но при поезията освен талант се иска и подтик за писане, а при мен той е с честотата на високосна година. Причините за това са най-общо посредствен начин на живот. С рисуването просто нямам търпение плюс придобития тремор. Музиката си остана най-голямата ми любов защото тя понякога идва от нищото, не е толкова взискателна (в смисъл че можеш да си живееш посредствено, а главата ти да ражда нелоши мелодии) и в същото време ми дава много.

    П.П. В онзи период от живота ми си спомням как веднъж толкова ми се прииска да нарисувам сестра ми, че просто не можех да си намеря място. Седнах и за половин час на линия без светлосенки й хванах лицето. След това изпитах облекчение обаче никога повече не ми се прииска. Та си мисля, че може би хората на изкуството непрекъснато нещо ги човърка отвътре. Иначе за какво да го правят.

Коментари са забранени.