камбаната

Прочетох “The Bell” ( Благодаря, Георги!!!) и в момента ми изглежда най-хубавата книга на Айрис. Макар че се чете съвсем леко, тя е претъпкана с въпроси, които ме интересуват: за любовта, секса, религията, оттеглянето от света, общностите, хомосексуалността, брака, невинността, порастването.

Както обикновено, има много напрежение и драматизъм не само в случките и ситуациите, но и в героите и взаимоотношенията им, в реакциите им към поднасяното от живота – да, дори и в уединена религиозна общност не можеш да се скриеш от живота и от себе си, така че ако някой смята, че ще се застрахова срещу болката като се скрие, е твърде заблуден. Уединението за мен не е скриване, а по-добър начин за пребиваване в света и общуване с него, защото в тишината и празнотата мога да чуя по-ясно посланията, да видя моделите, а това ме свързва със света.

Може да звучи парадоксално, но когато човек живее на бързи обороти, сред много шум, той губи връзка и със себе си, и с тези, с които непрекъснато уж общува. Когато нямаш възможност да спираш и да обмисляш, в теб се натрупват безброй неразбрани болезнени неща. Повечето хора, страхувайки се от тишината и оставането насаме с непознатия, когото наричат “Аз”, запълват малкото празни мигове с активност, “общуване”, музика, филми, телевизия, четене и пр. Но когато хвърлиш още едно одеало върху болката, тя не си отива, а напротив – расте и излиза навън по невероятни начини – от желание да си купиш нови обувки до политиканстване.

Не казвам, че е достатъчно да останеш в тишина за да чуеш веднага истинския си глас. Поне у мен се започва с предълги Платонови диалози, но нямам нищо против тях, понеже от малка обичам да задавам невинни безмилостни въпроси. Предполагам, че с друг тип хора се случва друго – може би те не са толкова вербални като мен, но съществената разлика тук не е преобладаващият начин, по който идват прозренията; по-скоро хората се различават по това доколко силно е желанието им за прозрение.

Не знам откъде се взема тази енергия, която ме движи към повече и повече познание. Не разбирам защо у някои хора е толкова слаба. Като учител, за мен въпросът е професионален, понеже схващам образованието не като пълнене на кофа, а като подпалване на огън. Всеки носи в себе си искрата, която, както казва Юнг, не ни позволява да се разложим в толкова присъщата на човечеството леност. Преведено на езика на правителствените и наднационални директиви – хубаво е да повишаваме мотивацията за учене, ама кой всъщност знае нещо по-съществено за нея? Аз не. И това ме фрустрира.

Реклами