Възпяваме клептокрацията

Напоследък доста ученици, които са попадали на сладкодумен учител по история, определят българската история като най-интересния предмет. Доколкото ми е известно, днес тя се учи по същия начин, по който я учехме някога – като разказ за героични битки, завоюване на територии, и от време на време културен възход. Изглежда бляскаво и изпълва с патриотични чувства. Това е един от малкото известни начини да се повиши самочувствието на хора които не могат да си представят да творят сами значими неща, които нямат необходимата енергия и ентусиазъм, които не виждат перспектива.

Прехласнатите от величието на българските ханове и царе често правят сравнение с днешните политици, които, естествено, изглеждат не само жалки и нехаещи за благоденствието на гражданите, но откровено злонамерени.

Това, което учебниците по история обикновено премълчават, е битието и съзнанието на поданиците – обикновените хора, които са живели в мизерия и са се трудели от тъмно до тъмно, за да платят чрез данъци правото си на съществуване. Част от тези хора, които вероятно са предпочитали когато приключат с полската работа да си почиват кротко при семействата си, са били принудени да участват във войните, които днес ни изпълват с национална гордост.

С кого всъщност се идентифицират днешните патриоти? Очевидно когато става въпрос за славната ни история – с хановете, царете и болярите, а когато става въпрос за съвремеността – с многострадалния, ескплоатиран от политическата върхушка и приближения й бизнес народ.

Хм, не е ли странно? Какво ли би се получило ако в учебниците се описваше ярко положението на простолюдието през цялата ни история? Освен че щяхме да забележим, примерно, че робството не е част от историята ни, можехме да открием доста прилики между хиилядолетния ни статут на крепостни селяни и настоящата действителност на значителна част от населението. Тогава можем да си позволим и сравнение между днешните управляващи и някогашните ханове, царе и боляри. Каква е разликата между тях? Единствената съществена за нас в момента разлика е, че днешните не се впускат във войни. Тогава какъв ни е проблемът с тях? Предпочитаме да сме във война ли? Или пък да се лишим от масовото публично образование? Дали не е крайно време да благодарим за това, което имаме, за спокойствието и благоденствието, на които се радваме, особено в сравнение с по-голямата част от земното население?
И все пак, с обичайната си склонност да се възприемаме като жертви, ако поне малко се задълбочи, ще открием, че не само днес, но и през цялата си горда история, сме били жертви на клептокрацията, която, дефинирана от Джаред Даймънд изглежда така:

“наличните богатство, или обществените активи, се вземат от по-нископоставените и се раздават на висшестоящите … Само една крачка дели типичния клептократ от мъдрия държавник и безскрупулния капиталист от обществения благодетел. Всичко се свежда то това – каква част от събраното от производителите се задържа от елита и доколко по-обикновените хора харесват начина, по който взетите от тях средства се разпределят за общественото благо.”

Ето какво прави елитът, за да спечели обществена подкрепа, без да се отказва от своето охолство, немислимо за останалите членове на обществото (пак според Даймънд):

  1. Да разоръжи населението и да въоръжи елита.
  2. Да накара масите да се почувстват по-щастливи, като преразпредели една немалка част от налозите и данъците по някакви по-благовидни или популистки начини.
  3. Да се възползва от монопола си върху силата, но вече за “общественото благо”, т.е. да се поддържа обществения ред и да свежда до минимум по-тежките престъпления.
  4. Да изгради една подобаваща идеология, която би могла да оправдае самата клептокрация.

Макар че днешното състояние на страната ни да напомня повече за преддържавна структура (това, което Джаред нарича “етнархия”), да приемем формално че имаме същинска държава, въпреки че всеки би могъл да забележи, че елементи 3 и 4 изглежда да ни липсват изцяло. Почти всички съществуващи общности са достигнали поне формално този етап от общественото развитие, но една, макар и мъничка част от тях са минали отвъд и не позволяват да бъдат току-така експлоатирани от клептократи.

Чудя се дали тези общества изучават историята по различен начин, което пък, от своя страна, им дава друга гледна точка и насочва въжделенията им не назад, към феодалното минало, а напред, към общество, в което благоденствието е все по-достъпно? Последното изглежда твърде екзотично на повечето хора наоколо и е много, много трудно да повярват, че имат всички необходими ресурси да изградят сами благоденствието си – грамотност, достъп до образование, информация, информационни и комуникационни технологии. Не е нужно да завладяват физически офлайн земи, да воюват с мечове, автомати или ракети, да изпълняват седмици наред безвъзмездна трудова повинност (днешните клептократи не ни задължават да участваме физически в строежа на дворците и гробниците им, в изграждането на пътна и комуникационна инфраструктура).

Струва ми се, че за нас би било доста полезно да изучаваме внимателно историята на чужденците, които са ни изпреварили, отколото да се фокусираме прекомерно върху историята на предците си, които са доста изостанали в сравнение с нас. А териториалните войни днес просто не са актуални, така че какво всъщност печелим от запаметяването на датите на славните битки?

Може би фокусът на преподаваната в училище история си струва да пада поне толкова върху простолюдието и другите видове елити, т.е. не само политическите, религиозните и военните. За нас ще е полезно да видим как други народи, които не са били имунизирани срещу клептокрацията са се поставили в доста по-добро положение от нас спрямо нея или практически са я елиминирали.

Ако те кефя, гласувай за мен тук.

не искам да бъда всичко

Наскоро отново говорихме за щастието, и някои ученици казаха, че едно от условията да бъдеш щастлив е любовта, дефинирана като “да бъдеш всичко за някого”.

Ужасно ме е страх да не би някой да реши, че съм всичко за него.

Първо, не бих могла да отговоря на толкова високи очаквания.

Второ, дори и другият да си въобразява, че отговарям, все някога ще осъзнае истината и ще го заболи, след което ще изпитва чувства, които е вероятно да ни попречат да бъдем приятели.

Трето, представата за “всичко” по странен начин изключва много от нещата, които в действителност бих могла да съм за въпросния човек.

Предпочитам веднага да изчезна от нечий живот ако усетя, че в главата му се промъква желанието да ме провъзгласи за всичко в живота си.

Често ми казват, че съм лишена от романтичност. На мен пък въпросната романтичност ми намирисва на сантиментален кич, ама айде …

Ако те кефя, гласувай за мен тук

Антихриста

Схрусках романчето на Амели Нотомб за закуска. Хрупкаво е като предните две “Изумление и трепет” и “Речник на личните имена”.

Моите уважения към Милан Кундера, но мечтая да пиша като Амели, а не като него. Нейните книги са от малкото, които запомням, Неговите са от тези, които никога не помня. Знам, че е стилно да познаваш Кундера, но ще призная, че когато видя негова книга, никога не съм сигурна дали съм я купувала или чела, с малки обясними изключения (“Непосилната лекота на битието” е филмирана и многократно цитирана, например). Веднъж дори ми се случи да си купя негова книга два пъти, да я прочета с усещането за дежа вю и да осъзная истината като я завърша.

Имам чувството, че от всеки негов роман може да се вземе недопечено тесто и да се замеси нов. И в устата ти винаги остава един и същи вкус, който е в хармония с болката и цинизма на самотата и чувството, че си неразбран и чужд – емигрант, където и да си.

В текст за Малкия Принц бях споменала, че понякога израствам някои автори – Кундера е един от тях. От няколко години съм по-щастлива от него.

Може би е глупаво да смесваме авторите с героите, но не мисля, че авторът може по магически начин да се издигне над всичките си герои. Ако, както казва самият Кундера, романът е изследване на възможни екзистенциални ситуации, то по изследваните от автора ситуации можем да преценим докъде е достигнал в пътуванията на душата си.

Многократно съм се чудела дали наистина съм надраснала Кундера и Айрис. Отговорих си, че може да са стигнали по-далеч, но просто да не са показали това в романите си. Но защо да не го направят? Щастието не е толкова cool като нещастието ли? Откъде идва този предразсъдък срещу хепиенда? Защо повечето хора са уверени, че щастието задължително е неправдоподобно? Защото не са го изпитвали.

Великите писатели не са непременно по-мъдри от останалите хора. Просто са по-чувствителни и се изразяват по-добре. А чувствителността и емоционалната (да не говорим пък за духовната) интелигентност са различни неща. Ето защо, когато завържеш връзка с чувствителен човек, противно на очакванията си може да се окажеш в ада.

Някои велики писатели са като учениците ми, които изживяват древногръцките си трагедии, и макар че съм минала оттам и знам, че има живот и отвъд, първоначално ми се къса сърцето.

Тъй като “Аз съм от тези, които обичат, а не от тези, които мразят”, търся начини да покажа, че може да се живее и иначе. Разбира се, че не винаги успявам. Понякога не успявам да засвидетелствам достатъчно уважение към болката, особено когато притежателят й е така привързан и горд с нея.

Ако случаят не е такъв, успявам да пробия дупка в мехура на ситуацията – с разказ, в който има хумор и любов към главния герой, който често съм самата аз.

Това прави и Амели Нотомб във всяка своя книга, която съм чела до момента: показва драмата, но и комедията на падането, а после те издърпва, и като си стъпиш на краката, те целува по двете бузи и се смее. Оттам нататък трябва сам да изтупаш праха от дрехите си, да си сложиш лепенки и пр.

Как ли се е научила да пише така? Предполагам, че първо се е издърпала сама за косата и се е измъкнала от водата като Мюнхаузен и мен. Мдааа, и аз някой ден ще пиша като нея дълги разкази, които ще наричам романи.

За какво става въпрос в книгата ли? За момиче което е неврачно и неспособно “да се приобщи”. Родителите й смятат, че трябва да стане по-отракана и привлекателна. Чете много книги. Мечтае за това, което няма, но в същото време го презира. И за една “приятелка”, която е пълната й противоположност. На моменти ми напомняше за “Американски прелести” – филм, който трябва да бъде гледан от всички момичета, момчета, мъже и жени. Време е да го прожектирам на Стоян.

Ако те кефя, гласувай за мен тук

писмо от китай

Ванката не може да прочете от Китай не само текста ми за страха, но и всичко останало. Просто блогът ми не се вижда оттам. Ето какво отговори Ванката през Фейсбук. Нещо не се получи кирилизирането, за съжаление 😦

Публикувам го нередактирано. Може да помогне на хора, които се двоумят дали да започнат работа в Китай:

Hey, Lidka. Pak stana suma ti vreme, prez koeto ne sum ti pisal. Sorry za tova. Za sujalenie niamam dostup do bloga ti, predpolagam, 4e kakto mnogo drugi stranici, su6o e blokiran. Taka da sum iadosan na cialata obstanovka tuk i da sum 4esten dosta me dostrashava samo kato si pomislia,4e Kitai e novata svetovna sila…Vijdam, 4e si v krak s ne6ata, koito se slu4vat tuk, no vse pak 6e ti spomena i az niakolko interestni fakta (ot poslednite dni):

1. Partiata izprati onzi den masov sms na vsi4ki kitaici, „suvetvaiki“ gi da ne kupuvat ni6o ot Carrefour (nai-golemia hypermarket tuk, French btw). I poznai – ot 1 Mai nikoi ot kitaicite niama da pazaruva tam. 6e ti poasnia i pri4inata. Govorih s ot kolegi (toi e ot Singapore) po temata i toi mi kaza, citiram:“Moiata priatelka e protiv tazi iniciativa na Partiata, no i tia niama da pazaruva v Carrefour, za6oto ako niakoi ot neinite kolegi razbere, vednaga 6e ia namraziat. Da ne govoria,4e ima mnogo zlobni hora tuk, koito sa gotovi da pokajat omrazata si na tezi, koito ne vurviat s bolshinstvoto“. Shvashash shemata nali, Lidka?!Kitaicite sa tolkova brainwashedl,4e e prosto trudno za viarvane!

2. Partiata zav4era, izprati masov e-mail na kitaicite, s koito obiasniava kolko zlonamereni Western European people are i prika4i snimki (ultra manipulira6i) na kitaici v Paris pla4eiki zaradi tova koeto stana tam s Olympic fire. Citiram „Vijte nashite GEROI“…

Jesus…napravo mi se povdiga ot tezi ne6a..Komentara na moia boss otnosno obstanovkata“We are the strongest and most powerful nation in the world, nobody has the right to stand against us“. Mojesh li da si predstavish, tova idva ot ustata na obrazovan kitaiski grajdanin, s mnogo international experience…Predstavi si kak „misli“ edin obiknoven kitaec, koito s goliam kusmet e uspial da zavurshi treti klas…

I tova e naciata, koiato idva na preden plan…stra6ni4ko,a?!

Ne znam dali si osuznala,4e az sum mnogo komplicirana li4nost.. I kolkoto i da e sum komersialen ot edna strana, tolkova takiva ne6a (koito ti spomenah me mu4at adski) i zatova vzeh re6enie, 4e Kitai ne e za men, pone ne v momenta. Niakade kraia na Juni 6e otlitam ot tuk. Moje bi 6e se vurna, kogato tazi nacia uzree malko pove4e, no za poslednata polovin godina se ubedih,4e e nujno duuulgo vreme (ako vuob6e se promeni) dokato Kitai porasne duhovno,ako moga taka da se izrazia.

Smiatam da tursia rabota ili v Capetown, South Africa ili v niakoe kitno mestence v Evropa…Imam nujda ot malko po-normalno miasto, mnogo me izto6iha tezi kitaici…

Haide, tova e ot men za sega…Umnata i pishi, kogato mojesh. Az 6e te durja v te4enie na ne6ata tuk.

Celuvki,

Vankata

Изкуството на романа

Една от любимите задявки на Милко (големият Милко, който коментира тук на кирилица, не този Милко) е за ползата от четенето на романи. Това е единствената тема, по която не съм се хвърляла в спор с него, защото Милко всъщност харесва романи. Проблемът е, че има твърде изтънчен вкус и нулева толерантност към всеки роман, който се отклонява от тоналността на приключенията на Швейк и Остап Бендер. Може би това е наказание от предишен живот, в който е бил агелат, т.е. човек лишен от чувство за хумор – примерно блед писател, творящ сантиментални романи.

Ако се вземах твърде насериозно, щях да посъветвам Милко да прочете книжлето на Милан Кундера “Изкуството на романа”, но тъй като не се, ще я препоръчам на Лъчо и Митака, които бива да го направят в началото на третата година от колежа, на Ели, която може би я е чела, на Валя и всички останали фенове на Кундера, на Никола, за да поддържа ренесансова форма, на Дафа, която ще я оцени, и на учителите по литература, които биха приковали вниманието на учениците си като я осмислят и добавят щипка познания за И Дзин, Таро и Юнг, които не се споменават в самата книга.

“Изкуството на романа” е малко книжле (166 страници на български) от седем разнородни части (есе, интервю, речник), писани в различни времена.

Ето какво в общи линии можем да научим от книгата:

Глава 1: Охуленото наследство на Сервантес

Когато Митака си беше дошъл за коледната ваканция и говорехме за колежа, знанието и всичко останало, той попита кога са се скапали нещата, тъй че западната култура да се нацепи на тънки трески. Това, скъпи ми Митак, ще учите последната година, като обсъждате есето на Хусерл за кризата на европейските науки. С това започва и книгата на Кундера.

Реторичният въпрос на Милко, който всъщност е твърдение, че романът няма никаква практическа стойност, за разлика от специализираното техническо познание – точно това е духът на кризата на модерните времена:

хората вече не се стремят към знанието заради радостта от него

водени от прагматизма, те се специализират тясно и губят представа за общата картина

Мили деца, мисля, че вече си спомняте разговора ни за разликата между Artes Liberales и Artes Mechanicae. Първият тип бакалавърско образование ти помага да изградиш цялостна представа за света, широка база, на която да стъпиш, за да се задълбочиш в избраната магистърска / докторска специалност по-късно.

Прагматичните специализирани научно-технически познания не могат да утешат разбитите сърца, да помирят ненавиждащите се съпрузи и пр. Те просто не се интересуват от човешката драма. Тя бива изследвана в други области – в романа. На историята на “европейския” роман, започната от Сервантес е посветена книгата.

В първата глава Кундера говори не само за споменатата криза на европейската цивилизация, но и за:

Двойствеността и несигурността, които трудно разбираме и преглъщаме, заради което трудно схващаме мъдростта на романа. Той не ни дава окончателен отговор кой е прав и кой крив – дали Анна Каренина е жертва на ограничен деспот или Каренин е жертва на неморална жена. Глупавите учители по литература, обаче, винаги имат верния отговор, а ние можем само да се надяваме да го уцелим, докато ни изпитват.

Стесняващият се свят – докато Дон КИхот може да се шляе където си поиска, аз се чудя къде да се дяна.

Историята, която може да те размаже така, както аз размазвам мухи с Newsweek.

Глава 2: Разговор за изкуството на романа

Разговор между Милан Кундера и Кристиан Салмон.

Тук Кундера обяснява що е психологически роман и защо неговите романи не са такива. Споменава Дидро, Ричардсън, Гьоте, Констан, Стендал, Пруст, Джойс, Кафка, а аз си казвам, че някой ден ще им дам шанс, Щом Джойс се оказа добър, нищо чудно да ми харесат и останалите. Да, да, имам магистърска диплома, която ми дава право да преподавам не само английски, но и литература на български в гимназиален курс. Това не значи, че съм чела повечето неща, които се преподават. Това е магията на българското висше образование.

От тази глава разбирам, че светът се е превърнал в капан с избухването на Първата световна война. Продължавам с утроени сили да търся начина за измъкване.

Кундера смята, че всеки герой има екзистенциален код, който е съставен от няколко ключови думи. Мисля, че това е вярно не само за литературните герои – всеки от нас има няколко важни неща, около които се върти животът му. Забавното е, че ключовите думи, с които се изразяват тези важни неща могат да имат различно значение в екзистенциалния код на други хора. Докато за един приятелството включва споделяне на пари и тяло, за друг важи строгото разграничение между приятелство и интимни взаимоотношения, както и поговорката “Приятелството си е приятелство, но сиренето е с пари!”. Ето защо, мили деца, когато спорите във форуми, пишете есета или се карате с гаджето си, е полезно да уточнявате съдържанието, което влагате в думите. Екзистенциалният код на душата предопределя и често повтарящите се теми в различните блогове. Да вземем за пример Марудина. Ако съдим по блога й, екзиастенциалният й код включва думите “потребител”, “обслужване”, “качество”.

Тази глава ме дари с прозрението, че всъщност бих могла да пиша романи. Точно като Кундера, обичам да размишлявам върху разни въпроси, да не откривам окончателни отговори, да се оставям на мъдростта на ситуациите и персонажите и да виждам как ще се развиват съдбите им, да проследявам и алтернативни развития. Първият си роман ще посветя на Додо.

Тук М.К. говори и за връзката между романа и историята и откроява два вида романи – 1. изследване на историческото измерение на човешкото съществуване. 2. илюстрация на историческа ситуация. Разяснява ролята на историята в своите романи. За децата ще спомена, че М.К. е напуснал тоталитарна Чехословакия, за да заживее във Франция.

В края на тази глава Милан Кундера обяснява каква е главната функция на романа, основанието за неговото съществуване. “Романистът не е нито историк, нито пророк, а изследовател на съществуването.” Той изследва различни възможности – как би могъл да съществува човек в една или друга ситуация, а всяка ситуация предлага различни възможности. Героите са като Нероден Петко – показват ни, че животът може да бъде живян и така, и онака, и по трети и четвърти начин.

Който е усетил духа на И Дзин, знае, че човешкият ум е предпоставка за съществуването на множество ситуации, които могат да се развият по различни начини, в зависимост от изборите, които ще направят участниците в тях.

Великите романисти имат смелостта да изследват развития, които се различават от предлаганите от Холивуд. Ако четеш повече романи, ще се научиш да си представяш повече сценарии. Така ще станеш по-толерантен към действащите, чувстващите и мислещите различно от теб. Ще станеш по-креативен при решаването на проблеми. Ето защо добрите либерални американски колежи искат от бъдещите лекари и инженери да четат романи – за да не се задоволяват с готови отговори.

Глава 3: Бележки, вдъхновени от “Лунатиците”

“Лунатиците” е трилогия от Брох. Кундера я използва, за да покаже различни възможности за човека попаднал в еди-каква си ситуация. В романа са открити три възможности, представени чрез трима герои. И после пак ми кажи, че нямаш избор!

Според Кундера, корените на един персонаж не е задължително да се търсят в детството му (в романа дори може да не се споменава за него); те може да се намират в друг век – идея, която би допаднала на Додо, който може да се впусне в изследване на Теорията на Жълъда, да обясни дали е станал това което е благодарение на хасковската среда, и някой ден да публикува нова книга с отговорите на представителна извадка пораснали мои ученици на въпроса доколко израстването в тази среда е предопределило по-нататъшната им съдба.

В тази глава Кундера ни показва, че не всички събития са причинно обусловени. Защо Каренина се хвърля под влака, след като е дошла на гарата да посрещне любимия си е толкова загадъчно, колкото и закъснението, с което Додо и Лъчо изпращат готовите документи за кандидатстване в колеж.

Всъщност някои хора са движени от ирационалната логика на смесването, която може да те накара да възприемеш колегата Х като клонинг на неприятния съсед У, въпреки че единственото общо между тях е формата на носа.

В тази глава се говори и за символите, които ни омагьосват дотам, че да позволим на диктаторите да се задържат на власт десетилетия или да не се впечатляваме от смъртта, настигаща хиляди хора по магистралите. Хареса ми мисълта, че критерий за зрялост е способността да устояваме на символите. Дали М. К. Е запознат с работата на Юнг не може да се разбере от тази книга.

Тук се говори още за способността на романа да интегрира други форми –поезия, философия и пр. без да изгуби идентичността си. Някой ден ще напиша “Изкуството на блога” и след 200 години ще го включат в списъка с Great Books на някои колежи.

Останалото в главата е за незавършеността на великите неща и за щатния модернизъм.

Глава 4. Разговор за изкуството на композицията

Тук разбирам, че Милан Кундера има музикално образование че е композирал и изобщо не е подозирал, че ще започне да пише романи.

Откривам, че великите му романи с математическа прецизност повтарят две архетипни композиции. Повечето от тях повтарят композицията на най-доброто сътворено от Кундера музикално произведение. Оказва се, че това не е никак преднамерено и остава незабелязано за самия Кундера, докато не прочита статията на един критик “Геометрията на Шегата” – текст, който изследва “математическия ред” на един от романите му. В тази глава се говори доста за Бах, Шопен и др.

Тук е време да припомня, че Artes Liberales в класическия му вид предполага изучаване на музика.

Останалата част от главата е за правдивостта.

Глава 5: Там нейде отзад

Поетите не измислят поеми

Поемата е някъде там отзад

От много, много отдавна е там

Поетът само я намира

(Ян Скацел)

Главата започва с истинска история от комунистическа Чехия, която отърчах да прочета на Стоян, за да се посмее и той. Тя служи за основа на разяснението на понятието “кафкианско”. Мисля, че днес ще отида до книжарницата да си купя Кафка и да задължа Стоян да го чете. Нали си пада по изследване на тоталитаризма …

Глава 6: Седемдесет и три думи

Оказва се, че преводачите правят каквото си щат с книгите на Кундера. Това го кара да отдели години за да надзирава преводите на четири езика (тези, на които може да чете от многото, на които се превеждат). Аз пък предпочитам блогът ми да е публичен домейн и всеки да прави с текстовете каквото си иска. Така се живее леко.

Когато М. К. Започва да подивява съвсем, негов приятел му поръчва да напише за списанието на което е редактор речник на романите си. Можеш да го намериш в тази глава – афоризъм, безделие, възбуда, въобразжение, граница … забрава, интерю, кич … мачо … музомразец … ритъм … съветски … шрифт.

Глава 7: Реч в Йерусалим: романът и Европа

За мъдростта на романа и смеха на Бог.

Ако книгата ти харесва, купи си я само за 12 лева от Колибри.

Ако все още ме обичаш след този ужасно дълъг текст, гласувай за мен

деликатни размишления

Партията на мнозинството в Турция смята, че на жените трябва да е разрешено да носят забрадки в университетите. В Ирак жените все по-често са притискани да носят забрадки. Колко трябва да е зряло едно общество, за да даде свободата на всеки да избира дали да носи забрадка или не?

Ако някои уязвими групи от населението, като например жените, биват притискани да се откажат от нещо, с което не пречат на никого, да ги подкрепим ли и по какъв начин, или да не се намесваме с аргумента, че уважаваме културните различия?

За момент си представям как пуритански настроени мюсюлмани се обединяват с Воини на Тангра и решават да се борят за традиционните семейни ценности. От жените се очаква да се омъжват девствени да въртят къщата и да вземат разрешение да се видят с приятелки на кафе (от приятелка туркиня знам, че живеещи в градска бг среда мюсюлманки плащат за операция, създаваща илюзията за непокътнатост на девствената ципа, а с Воините на Тангра можеш да се запознаеш лично).

Мислиш ли, че мъжете в тази страна биха могли да изградят етническа стабилност, обединявайки се около патриархалните ценности? Интересно какво могат да измислят жените. Или смяташ, че нашето общество е имунизирано срещу лудостта?