спрях да чета „Малкият принц“

Допреди няколко години го четях поне веднъж годишно. По едно време забелязах че съм спряла. Защо? Защото пораснах малко.

Години наред Малкият принц беше мой приятел. Аз го разбирах. Той мен. Заедно и поотделно бяхме по-велики от възрастните и можехме да се забавляваме да бъдем още по-велики като проявяваме снизхождение към тях.

Когато си артистичен и забавен, изтънчен поет и мечтател, е толкова лесно да презираш обикновените възрастни, които се занимават със скучни неща и пропиляват живота си побъркани от своите мании. Толкова е естествено да бъдеш тъжен и неразбран, разочарован. Толкова е елегантно, сладостно-горчиво.

Когато не си срещал възрастни които не са изгубили способността си да разпознават слона в боата, никак не ти се иска да пораснеш, защото очакваш че тогава ще ти се наложи да говориш за пари и вратовръзки. Не че познавам лично кой знае колко такива възрастни, но някак се научих да бъда повече от снизходителна към другите. Не че прекарвам много време с тях ако мога да го избегна, но започнах да ги разбирам и обичам. Все по-често изпитвам инстинктивното желание да изгладя с палци бръчките от челата им, от което главите им ще олекнат.

Идва време, в което разбираш че си израснал поредната си невроза и любимата ти книга ти е като отесняла дрешка. Тогава ти става малко тъжно за автора и си казваш че ако не беше умрял, можеше да има шанса да порасне.

Същото се случва и с любимата ти поезия и музика. Тя връща стари чувства. Можеш да изпиташ умиление към изминали години, да поплачеш и да прегърнеш по-младия човек който си бил, но да прекараш твърде много време със старите парчета е изнервящо и изморително.

Всеки творец в известна степен пресъздава неврозите си. И аз го правя. Когато четеш блога ми, разбираш кои са някои от важните ми неразрешени въпроси, защото се връщам към тях.

Не мисля че всеки творец е нелечимо луд, противно на обичайното мнение. Мисля че различните творци изразяват несъзнателно степента си на зрелост. Ако проследиш творчеството им, можеш да проследиш израстването на някои, както и да наблюдаваш зациклянето в собствените нерешени проблеми на други.

Ето как изучаването на биографията на твореца може да хвърли светлина върху творбите му и обратно. А от своя страна почитателите на творбата виждат / чуват в нея толкова колкото могат, в зависимост от степента на собственото си израстване.

Същото се отнася за философите и техните читатели, както и за религиозните хора, които имат различни идеи за Бог, в зависимост от степента си на духовно развитие, а не толкова от конкретното вероизповедание.

По същия начин една психотерапия помага на едни, но не помага на други. Ако самият терапевт не се е изкачил малко по-високо от пациента си, как ще му подаде ръка и ще му помогне да се изкачи?
Да общуваш с хора (лично или чрез творчеството им) които споделят твоите неврози е приятно и успокояващо. Ти си разбран, сред свои. Създаваш си малко общество, което ти помага да се чувстваш адекватен. Малкото общество удобно се капсулира и изолира от външния свят. Нещо като пиле, което вместо да се излюпи, изгражда все по-дебела черупка за да се защити.

Нужна е много топлина за да измътиш яйце с удебеляваща се черупка. Някои пилета умират преди да успят да излезнат от яйцето.

Ако продължавам да те кефя, продължавай да гласуваш за мен – в горния ляв ъгъл на страницата, до снимката ми (долу вдясно) кликни върху зелената буквичка В, а може и да ме аднеш в Technorati от бутона под снимката.

Реклами

24 thoughts on “спрях да чета „Малкият принц“

  1. Честно казано – винаги съм мразел тази книга. Четох я като малък, адски не ми хареса и оттогава, та досега

  2. Не съм чула на някого да е харесала като е бил малък, но в юношеството започва да харесва на много хора 🙂

  3. Мда, и после опитах – ама не рачи да ме вдъхнови. Даже съм се карал с мацка (девойка) на тази тема, когато още имах куража да противореча на жените;-)

  4. Не съм съгласна, Лид, иначе много хубаво си го написала.
    Малкият принц няма нищо против порастването, бъркаш го с Питър Пан (изключително противен тип за мен, впрочем).
    „Малкият принц“ е книга за извънземни, за изкуството да поправяш самолет, за градинарството и за връзката между залеза и настроението, отделно за междувидовите отношения. Скучните възрастни, описани в нея, са скучни не защото са възрастни, а защото са скучни. Това няма нищо общо с възрастта.

  5. Лид, добре си го казала, наистина, но не важи за всички.

    Дори да пораснеш, дори и да се подвизаваш в света на възрастните нищо не пречи Малкият принц да е нечий приятел, а съответно и ти да си му приятел. Няма нищо лошо. Какво общо има тук неврозата, лудостта и терапията? Но виж красивото, да!

    Не мисля, че авторът на Малкия принц не е пораснал. Една война не позволява дори на децата да останат дълго време деца. Той просто не се е отказал и като възрастен, и в най-тежките си моменти дори – от красотата, мечтите, от това да бъде човек, приятел и да приема хората такива каквито са, да търси в човека именно човека… никога не е поставял себе си над хората, тъкмо обратното, никой не е бил така близък с тях …имал е “шанса” не да порасне, а да надрасне човечеството, да го обогати с живота си, като пример – друг образец на живот…

    Кое му е лошото след тежък и понякога, и отвратителен ден, като се прибереш у дома, да си пуснеш тиха нежна музика – моята си музика мога да слушам цял ден, независимо от това какво правя, без да се уморя и изнервям – да се отпуснеш в уютното си местенце, и да си мислиш за хубави и приятни неща. Еднакво обичам и тишината. Дори не е задължително да се чете нещо, ама никак даже.

    Така че нека наред с другите хубави и стойностни книги, които четем да не се отказваме от Малкия принц (като от отесняла дрешка), дори и да сме твърде пораснали.
    Но всеки си има своите вкусове…и творческите ясновидства. 🙂

  6. За първи път прочетох „Малкият Принц“ в езиковата в оригинал. И оттогава не съм спирала да я препрочитам. Ще видим докога.

  7. Според мен това в биографията на Екзюпери, което най-добре хвърля светлина върху „Малкия принц“, е липсата на дете.
    Не знам дали трябва да се опитаме да надраснем всички свои неврози. Звучи ми малко като опит да постигнеш съвършена душа, а това на свой ред – като опит да постигнеш съвършено тяло.

  8. ама ТВОРЕЦЪТ иска да продължи да бъде Креативен, а не да порастне и да стане обикновен чичка. въпрос на доходи, на чест и на функция в обществото

    с повечко пиене, наркотици и безразборен секс се забавя стареенето

  9. Pingback: Творческо-технически проблеми

  10. malko kasnichko otkrivam tozi forum. Kogato i az byax uchenichka i „Malkiyat princ“ beshe zadaljitelen za prochit, v selskata biblioteka nyamashe tazi knijka. Porasnax, poostaryax, no vinagi s jelanieto da procheta tazi knijka. Predi 10 godini spodelix moeto jelanie s edna priyatelka, i tya mi podari edinstveniyat ekzemolyar deto imashe. Ne spiram da ya preprochitam. Tazi malka knijka ima detsko ime, no e za vazrastni. Da ne se priemame chak tolkoz na seriozno, da potarsim detskoto v sebe si, to ni chaka razplakano na nyakoy agal, da se varnem i da go pregarnem.

  11. а не за бързо порасналите деца, които не знаят какво е това фантазия и въображение… за тях малкият принц е поредната скука в учебника по литература

  12. Всеки път когато препрочитам книгата откривам в нея по нещо ново.Всичко в нея е символика,една метафора на нашето съвремие.Гениален е начина по който най-значимите и филосовски въпроси са представени толкова просто и лаконично-през проницателния поглед на едно „дете“,което намира“възрастните“ за странни Не мисля че тук става въпрос за възрастово,а по-скоро за духовното израстване.

  13. Не одобрявам мнението на авторката на тази публикация, защото четейки книгата тя е останала много отдалечена от същността й. Онова детското в нас, на което никога не трябва да позволяваме да си отиде, това сме ние в същност. Просто сме забравили. В стремежа си да бъдем актуални, богати, „разумни“, ние ставаме пълната им противоположност, защото сме се отдалечили твърде много от себе си. Ние сме онова дете, което иска със сърцето си….

Коментарите са изключени.