В радост и мъка

Когато откриеш човек, който е много красив / умен / богат / разбиращ / забавен и т. н. и се влюбиш в него, изпитваш естествен порив да го задържиш. Случвало ли ти се е в такава ситуация да си зададеш въпроса дали би искал да останеш с него ако изгуби красотата / ума / богатството си и пр. – да речем при злополука / бедствие / болест? Ако отговорът ти е бил, че не би искал да си с него ако нещата се променят по такъв начин, показвал ли си му ясно, че не би могъл да разчита на теб в подобни ситуации?

Ако продължавам да те кефя, продължавай да гласуваш за мен – в горния ляв ъгъл на страницата, до снимката ми (долу вдясно) кликни върху зелената буквичка В, а може и да ме аднеш в Technorati от бутона под снимката.

Advertisements

12 thoughts on “В радост и мъка

  1. Според мен е трудно да признаеш такова нещо пред самия себе си, какво остава да го покажеш на другия (ясно и категорично или неясно и с недомлъвки).
    Знам и друго – докато не се озовеш в дадена ситуация, никога не можеш да бъдеш сигурен как ще постъпиш в нея. Когато гледаш отстрани нещата, те изглеждат съвсем различно. Ти може и да си убеден, че ще останеш до любимия винаги, „каквото и да стане“. Но няма как да си сигурен как ще се чувстваш, когато се случи нещо, което дори и не си си представял, че е възможно.

  2. А мислиш ли,че повечето хора се замислят за такива неща преди нещата да се случат?

  3. Мисля, че повечето хора не се замислят въобще за такива неща. И дори и да им хрумне такава мисъл, или я отхвърлят засрамени или „чекват“ като решено. И толкова.
    Забелязала съм, че хората не се замислят за много по-достъпни неща. Смятат, че избора на партньор е „сляпа неделя“ и правят това, което в момента им се струва най-лесно.

  4. Аз пък си мисля, че е напълно нелигитимно да си мисли човек за възможните удари на съдбата. Животът така или иначе ни превръща с годините в слаби, безпомощни и дори в инвалиди, неспособни да се грижат сами за себе си. Не би трябвало да даваш обещание на някой, че ще го обичаш вечно и ще се грижиш за него. Един живот с мисълта за възможна злополука не е пълноценен, защото е изпълнен с напрежение и страх. Човек може ( а аз мисля за себе си, че дори ТРЯБВА) да изгражда връзказа върху нещо положително, върху радостта от самия живот, върху лекотата и дори щастието, което се изсипва на шепи от най-простите неща. Тогава човек е силен, когато животът го изправи пред избор, подобен на описания от теб. И тогава -каквото сърце покаже. Не може предварително да си да си даваш отговори на въпроси за хипотетични ситуации. Не може да се подготвиш за нещастието, защото така превръщаш целия си живот в съзнателно чакане на това нещастие.
    В тоз исмисъл – бъдете щастливи, попивайте радостните мигове и бъдете силни, за да отбивате ударите на съдбата, коитото с времето стават все по-силни, а вашето тяло – все по-слабо . 🙂

    Аз не очаквам от никого обещание да се грижи за мен. По принцип не желая никой нищо да ми обещава 🙂

  5. А би ли се обвързала с човек, за когото не би искала да се грижиш ако се наложи? И какво значи нелигитимното мислене? Някои мисли все пак идват, нали? Или трябва да се самобичуваме когато се появят?

    И как по-точно едно момиче, което се е омъжило за да го издържат добива силата да се грижи, за покосения от инсулт грижовник, след като цял живот е градило върху радостта, която се изсипва на шепи от козметичните процедури и пазаруването?

  6. Не, не се замисляме, повечето хора живеят за момента, за деня и ноща, такова ни е май времето… жалко, но е така! Но, нека го променим, ама как?!? 🙂 Бавно и славно – с такива темички и размисли, поводи за писане и четене – МЕРСИ! 😉

  7. 1. А би ли се обвързала с човек, за когото не би искала да се грижиш ако се наложи? – Обвързването означава отговорност, а отговорността включва и грижа. Вероятно ще се грижа за човека, с който се обвързвам, но никога няма да му го обещая.
    2. И какво значи нелигитимното мислене? – Лош превод от мески 🙂 Не е уместно да търсим отгови на въпроси от тип “ какво би било, ако…“. Тези отговори са в сферата на фантастиката и имат винаги хипотетичен характер. Да мислим можем за всичко.
    3. Някои мисли все пак идват, нали? Да, човек мисли за каво ли не, но не взима винаги решения за неща, които не са се случили, може и никога да не се случат.
    4. И как по-точно едно момиче, което се е омъжило за да го издържат добива силата да се грижи, за покосения от инсулт грижовник, след като цял живот е градило върху радостта, която се изсипва на шепи от козметичните процедури и пазаруването?
    А как едно момиче, което е останало при грижовната си майка, която го е издържала, придобива сили да се грижи за нея? Не мислиш ли, че хората, независимо дали са се ожениели, живеят заедно, дали са любовници, гаджета, приятели или работят заедно, изграждат някакъв вид взаимоотношения? Вероятно бих се грижила и за колега, макар да не съм го обещала. Освен това не мисля, че козметичните процедури и пазаруването са това, което разбирам като радост. Това е просто вид ежедневие и няма нищо общо с чувството за отговорност и привързаността. Един сломен човек може и цял живот да пазарува и ходи на козметични процедури или пък не, и пак да си остане сломен. Радостен може да е само един миг, в който двама души се разхождат по шумна улица, може и нищо да не си обещаят и да си изпълнят всички недадени обещания. Това е въпрос на взаимност, а не на робство.
    А лид, а ти би ли изискала от човек, с който се обвързваш, обещанието да се грижи за теб, ако попаднеш в трудност? Аз не бих го направила.
    А каково имаш против радостта? Не се ли опитваме да я дадем на децата си? Така както дезата имат нужда от радост, за да бъдат силни и сигурни в себе си, така и порастналият човек има нужда от нея. Не вярвам, че ти не свързаш радостта с малките неща 🙂

    Как лекуват лекарите болна душа? С рисунки и музика или с натякване на обещанието да се грижиш за инвалидното тяло на човека до теб?

    Може и да греша. Уверявам ти не съм се омъжила за богат старец :-). И не ходя на козметични процедури, защото го смятам за глупаво и досадно задължение 🙂 А с нещастия от трагичен вид също съм се срещала, и едиснтвено този мой мироглед ми е помогнал в най-трудните ситуации. Но нали знаеш, няма универслана рецепта. Моята рецепта е такава 🙂

  8. Мисли, изобщо нямах предвид някой на някого нещо да обещава 🙂 Говорех за хората, които подхождат консуматорски към другите хора, но не го осъзнават. А може би и мъничко, които се грижат за други без радост, водени единствено от традицията … както, да речем, повелява една латиноамериканска традиция, за която ме подсети ти – най-малката дъщеря ще не ще остава да слугува на майка си и няма право на собствен живот.
    Освен това ми се струва, че повечето хора, които решават да живеят заедно в култури подобни на нашата (макар дори и само като съквартиранти), дори и да не сключат писмен договор или да обелят дума за това, негласно приемат че ще се грижат по някакъв начин един за друг. Всъщност нали това е смисълът на брачната институция, например? Или не? Или тя е едно от кухите неща, които просто поддържаме?
    А хората, които попадат на едно място изграждат взаимоотношения, да, но всички ли изграждат еднакви? И няма ли разлика между това да попаднеш на едно място с някого и да направиш съзнателен избор да си точно с него?

  9. Познавах някога за много кратко едно момче – казваше се Калоян. Беше с вроден дефект – страдаше от болест, която не засяга съзнанието, а тялото – не можеше да се движи сам, тялото му приличаше на изкривен скелет, с невъзможна конфигурация на крайниците.

    Калоян имаше приятели – донесоха го на ръце на купона, на който имах възможност да поговоря с него. Настаниха го на леглото – на най-удобното за него място. Аз май бях първата, която реши да го доближи… Помня, че му палих цигарата и я поставях между изкривените му пръсти, че му носех питие (мисля, че държеше чашата с две ръце). Говорихме дълго – аз бях като омагьосана. Той се похвали, че умее да шофира – в специално пригодена за него кола. Реши също да ме осветли, че има интимна приятелка и умело изпълнява някои мъжки функции! Говореше с плам и лицето му грееше… Каза, че не му липсва комуникацията със света отвън – имаше компютър и умееше да си служи с него, а освен това имаше много приятели, на които разчиташе.

    Страшно красиво лице, чисти очи, дълга коса, и невероятен ум – това помня най-добре, защото силно ме впечатли! Реших, че трябва да му го кажа – още тогава. В отговор той сподели, че това, което е, дължи на майка си и на баща си – лекари, отдали живота си на него.

    Мисля, че тогава се вюбих в Калоян… Не го видях повече – дано не прозвучи като оправдание, но момчето, което го донесе на ръце и което беше връзката с него, замина за София.

    Убедена съм обаче, че в онзи момент, ако трябваше да отговоря на въпроса от post-a по-горе, щях да кажа – да, в радост и мъка, с такъв като Калоян би било цяло приключение!

    Вероятно всичко просто зависи от степента ти на близост с дадения човек и на какво точно се гради тя…

Коментари са забранени.