натискът да бъдеш посредствен

 

Той не идва само от страха от самотата, който те кара да се обличаш, държиш и говориш като всички останали. Изворът му е още по-дълбок: споделеното от мнозинството убеждение, че да си посредствен е нормално, че всичко открояващо се от посредствеността е патология или гениалност, а второто неизменно е свързвано с първото.

Тъй като не съм посещавала ясли и детска градина, а само забавачка, където ме оставяха да правя каквото си искам, усетих натиска чак на 6, когато тръгнах на училище – някой и друг месец след съучениците ми, които бяха на 7. Още от първия ден, след като момичетата заподозряха, че не се вписвам в стадото (може би съм се опитала да оправдая появяването си с обяснението, че мога да чета), така че бях подложена на тест – да прочета текст от буквара. След като се справих, дадоха ми да прочета единствения “ръкописен” текст от буквара. Справих се и с него.

Никога не ми простиха – не беше позволено да играя с тях. Отидох да играя с момчетата – там се вписвах, понеже си интересувах от изследване на тъмни тунели с боклуци, тичане по двора и пр. Когато започнахме прогимназията, някои момичета откровено ме мразеха, особено след като на първото лабораторно по физика имах 6, а повечето отличнички 2. Бях единствената, която се сети, че трябва да манипулира резултатите от измерванията, за да стигне до изводите, до които се очакваше да стигнем. Една от амбициозните майки предупреди моята, че някой ден ще си има сериозни неприятности с мен, понеже съм “много особена”.

За мое щастие, освен че имах за приятели момчетата, както и момичетата, които не бяха амбициозни за високи оценки, учителите ми се радваха, затова и нямах важна причина да се стремя да бъда посредствена в училище. Това, обаче, беше за нещастие на моите съученици, понеже да се справяш с лекота в училище се смяташе за изключение от свещеното правило на посредствеността. Никой учител не се сети да ме попита как уча и да ме насърчи да споделя с другите деца.

За мое щастие, родителите ми изобщо не държаха да съм като всички останали. Майка ми, която не е била блестяща ученичка, подозираше, че учителите просто ме харесват и затова ми пишат шестици, но успях да й покажа, че не бива да се меси в подготовката ми за училище след 2-3 катастрофални опита да ми покаже, че не уча като хората и нищо не знам, след като не “пея” урока дума по дума. Може би вярата й в гените и гениалността на баща ми си каза думата. Освен това, майка ми беше причината да изглеждам различно и да не ми пука от това. После, когато отклоненията във външния ми вид станаха драстични и за нейния вкус, вече беше твърде късно.

Когато в 9 клас се отказах от телевизията в полза на книгите, си спечелих ненавистта и на майка ми, която беше убедена, че се смятам за нещо повече от нея и се правя на интересна. Твърде късно, бейби, вече бях станала достатъчно закоравял индивидуалист, за да преглътна някак дори и страха на момчетата от мен. Може би и до ден днешен подозират зад “прекомерната” ми откритост нещо още по-коварно от средностатистическата женска пресметливост.

Когато си под натиска за посредственост се опитваш да не биеш на очи, за да не плашиш хората. Ти си нещо като дръвче, което расте във водата. Можеш да се адаптираш така, че по-скоро да се разклоняваш, отколкото да растеш нагоре, и да оставаш по-дълго време незабелязан. Понякога, обаче, се случва нивото на водата да започне да намалява, и когато езерото стане твърде плитко, ти просто стърчиш.

Страхувам се, че днес в тази страна нивото на посредствеността е станало твърде ниско, което означава, че очакванията за нормалност са твърде ниски.

Не се страхувам за себе си – вече съм почти на 37 и съм свикнала да стърча. Не се страхувам за Стоян – учителите му може да го смятат за прекалено странен, и за разлика от моите, по-скоро да се плашат, откокото да се радват, но той има моята подкрепа. Страхувам се за повечето растящи деца. Техните родители и учители имат толкова ниски очаквания за тях, че би било по-скоро учудващо да се издигнат до нивото на посредствеността от моите ученически години.

Вярвам, че средностатичстическите човешки възможности са огромни в сравнение с това, до което съм стигнала аз без особени усилия, само със смелостта да правя каквото си искам. Виждам същия потенциал у всеки мой ученик. Снощи, докато гледах “Грозни, мръсни и зли” виждах този потенциал в очите на децата, които прекарваха деня, затворени зад висока телена ограда – потенциала да бъдеш красив, чист и добър.

Повече за златната среда, която скапва децата днес, тук. Можеш да помогнеш, като разкажеш история, с която да позабършеш малко прах от този проект.

Ако те кефя, гласувай за мен – натисни буквичката В до снимката ми – горе, в левия ъгъл.

Advertisements

грозни, мръсни и зли

Голямо семейство, в което всички искат да докопат парите на бащата – един иска да започне бизнес, друг да се занимава с изкуство, трети да си купува нещата от рекламите. Всеки е готов да изневери със съпругата на брат си; всеки смята, че заслужава повече от всички останали; всеки е готов да прецака другия. Никой не се интересува от децата. Те растат съвсем сами.

Щеше да е най-обикновена сапунка, от която баба ти би черпила житейска мъдрост, ако героите бяха богати и красиви, или поне от средната класа, но не е, така че баба ти би го обявила за гнусен и пошъл. Защото трае само 111 минути, режисьорът е Еторе Скола, а героите са грозни, мръсни и зли – БУКВАЛНО. Разбира се, че нямаме нищо общо с тях. Дори музиката им не е като тази във филмите на Кустурица.

Препоръчвам. Както обикновено, купих го от Кауфланд. Можеш да видиш повече тук.

образователни филми за соц-а и още нещо

Защо светлите идеали на младежта изчезнаха заедно със социализма? Когато нямаше Интернет, се вмъквахме с касетофон в киното, за да запишем на микрофон тази песен от филма „Вчера“.

Снощи гледахме “Иван и Александра” – филм, който съм гледала в края на 80те. Разказва се за началото на 50те – режима на Вълко Червенков. Култът към личността на Сталин, както и на самия Червенков. Главните герои са деца в началото на прогимназията. Не съм живяла социализма в 50те, но в 80те всички смятаха, че това, което ще видиш във филма е било така – фанатичната училищна обстановка, гоненията на инакоизглеждащите по улиците, подозрителността, страха, мизерията.

Това трябва да покаже на младите хора, че през 80те нещата изглеждаха доста по-различно. Вярно е, че тогава милиционерите минаваха през градинката пред зала “Дружба” в Хасково и правеха проблеми на метълите, но това се случваше ако пият бира или друг алкохол. Абе понякога си беше профилактично, но все пак тези групички включваха по-размирната част от младежта по мои впечатления от по-близки и далечни познанства. Факт е, че ние със Сънчо (моята най-добра приятелка тогава) сме правили многократни експерименти с ябълков и гроздов сок, които се продаваха в бирени бутилки, и по-често бяхме облечени в странен нео-хипи стил, който твърде напомняше за начина, по който се обличаха метълите, но се отличаваше с други картинки – слънца, луни, малки принцове и пр. мои творения, изпълнени в масло. Милиционерите може и да ни смятаха за странни, но така и никога не се доближиха до нас (може би според правилото, че и милиционерът бяга от лудия).

По онова време гледахме стотина пъти и филма “Вчера”, към който не останаха безучастни и нашите учители. Класният ни (за който сме чували, че преди 9ти е бил бранник, но по онова време беше приятел на СССР, чийто враг стана отново с идването на демокрацията) смяташе, че “Вчера” е твърде измислен и пресилен филм за края 60те, докато Мистър Стоев, който е бил учител в Пловдивската английска (преди да се завърне в Хасково, за да се появят английските паралелки в Хасковската немска), каза, че филмът не показвал повече от 1/3 от идиотията на тогавашната ситуация. Естествено вярвахме и вярваме на Мистър Стоев.

Онова време беше времето на Перестройката, така че социализмът в гимназиалните ми години имаше различен вкус от този в по-ранните, с което още веднъж искам да отбележа, че беше далечко от 50те. Та основното ми послание днес е, че социализмът се е променял през всичките си години до 1989 и не можем да го смятаме за еднороден период. Част от него живях аз, и не цялата част непременно носи единствено отпечатъка на социализма. Много неща бяха различни от днес, но не мисля, че всички непременно могат да се свържат пряко със социализма: да речем това, че почти всички мои съученици си носеха книги, с които се забавляваха в скучните часове, а днес повечето възпитаници на това училище не четат и т.н.

Мисля, че промените са по-сложни, отколкото ги представят повечето хора, че социализмът е един от факторите – голям и сложен, но не единствен.

„Дневник“ и историята, която се опитваме да пишем

„Новата стара болшевишка доктрина

БСП си вкарва автогол с опитите си да чисти имиджа на датата 9 септември 1944 г., като придаде „приемливост“ на избиването на хора. Особено ако евентуален шум около цялата тази шашма накара и аполитичните да се заинтригуват от „екшъна“ на историческите събития. Затова е дала команда за затъмнение, с което пък е дала и повод за интерес…“

Горното е началото на статията в „Дневник„. За нея разбрах от постинга на Нервната Акула.  Още от Петър Добрев.

 

психопрофилът ми

Преди няколко месеца бяха на обучение на персонала на организацията, за която работех доскоро. С цел съставянето на психопрофил на всеки от служителите, трябваше да попълним дълги въпросници. Обичам такива неща и винаги отговарям честно и задълбочено, но на един от въпросите се наложи да си смуча от пръстите, понеже се изискваше да изброя няколко неща, заради които съм била недоволна от себе си в последната година или нещо такова.

Тъй като каквито и да ги върша, обикновено нямам проблеми със себе си, едва измъдрих, че не успях да сваля 10те (поне) килограма, които качих преди 2-3 години, и че така и не започнах да спестявам.

После, по време на индивидуалния разговор с психоложката, тя ме попита нещо по отговорите на тези въпроси. Хъммм, какво толкова можех да кажа, след като не съм се посвещавала на сериозно обмисляне и на двата. Жената беше учудена как успявам да похарча всичко, което изкарвам, и ми зададе въпрос за какво харча.

Не знам дали се сетих, че живея и работя под наем, примерно, та казах “за книги”. Очевидно не беше достатъчно, та в опита си да намеря смислено обяснение на отговора си, споменах, че помагам на разни бедни хора. И тъй като и това не звучи ясно, обясних, че след като съм приключила с по-сериозните помощи за 18 членно ромско семейство, сега издържам тричленно.

Наскоро видях колко ми струва това, понеже всеки път записвам сумата, която давам в кеш (не броя лекарства, храни, дрехи и чинии, които давам от време на време). Оказа се, че докато съм си мислела, че давам по 200лв на месец, съм давала средно по 290. а след нова година, давам по-скоро по около 400.

Ясно защо все не мога да заделя за нов монитор, компютър и китара на Стоян.

По едно време ми беше малко криво, задето давам толкова пари, заглождиха ме и някакви съмнения относно достоверността на нещата, които ми казва Албена; дотежа ми, че съм поела още един дългосрочен ангажимент на немалко натоварените си плещи, и като прибавих перспективата да загубя част от доходите си (което вече е факт), ми беше доста нервно. Мислех си да фиксирам сумата, която давам, за да покрива нуждите им за храна, след като купихме дърва и въглища, които да стигнат до края на сезона.

Да, но … те се разболяват – настиват, кашлят, вдигат температура. Голямата внучка си има своите сериозни заболявания, така че наскоро се наложи да купим 9 хапчета за над 90 лева. За някои прегледи и изследвания са нужни пари.

Да, но … те имат и хигиенни нужди – прах за пране, паста за зъби и т.н. до дамски превръзки.

Да, но … в училище има разни дребни неща за плащане – таксата за народните танци на малката и пр.

Да, но … те имат нужда и от дрехи и обувки.

Като си дадох сметка, че Албена още няколко месеца ще дава цялата си пенсия (80 лв, отскоро повишени на 100) за да изплати заема, който е взела за погребението на сина си,

че Албена не е по-млада, нито по-здрава от майка ми, която може да седи вкъщи и да гледа телевизия ако не се чувства добре, за да излезе, има и мъж, и деца, които могат да напазаруват, и не й се налага да мие входове докато едва се държи на краката си, че ако й трябват пари, може да ми се обади

че аз издържам едно дете, а тя две, при това едното е болно

че ако не им давах пари, сигурно нямаше да оцелеят тази зима

разбрах, че няма начин да не деля залъка си с Албена, че няма как да не бъде част от моето семейство.

Оттам насетне остана само въпросът как да има достатъчно пари за всички, като в същото време оставам здрава, спокойна и жизнена, за да ги изкарвам. Засега изглежда, че плановете за спестяване за образованието на Стоян отпадат, пък и той самият смята, че е достатъчно да събера за самолетен билет. Не е достатъчно, но и той ще започне да работи. Обмислям да си направя застраховка “Живот”.

Сега мога да си пия чая спокойно, докато се забавлявам да гадая за текста на психопрофила си.

за търсенето и предлагането

 

Тъй като на пазара търсенето се определя от предлагането, продават се неща, а които хората са готови да платят. Не точно! Продават се неща, които хората не само искат или са принудени да купят, но и за които могат да платят. (повече по темата за търсенето и предлагането съм писала някога тук).

Твърде лесно можем да предположим, че щом нещо не се търси, всъщност никой не се нуждае от него. Смятам, обаче, че нещото би могло всъщност да има доста голям пазар, ако тези, които се нуждаеха от него имаха парите да го купят. Тъй като нямат, обаче, нямат и право на глас. (Тук се сещам за връзката между капитализма и демокрацията, за която смятам да пиша по някое време. Докато чакаш, можеш да изиграеш някоя игричка.)

Ето къде е мястото на нестопанските организации, на доброволците – те предлагат неща, които пазарът не предлага. Разбира се, предлагат и неща, които могат да се купят, но на хора, които не могат да си ги купят.

Когато говоря за това, сигурно си представяте доброволци, които помагат на гладуващите в Африка или на жителите на циганската махала. Аз пък днес си мисля и за други – за хора, които дори и да се отлично образовани, просто няма как да изкарат повече пари, понеже професията им не позволява – примерно хора, които съвестно си вършат работата в бюджетната сфера или пък са доброволци. Може да се възмущавам, когато видя учителки в магазина за скъпо бельо, но не и в книжарницата, но познавам учителки, които биха си купували книги, които библиотеката не предлага, но нямат пари. Това е само пример, а ето и пример как Силвия ще се погрижи за тези хора, ако имат пари за кафе. Ето и едно мое старо радикално предложение.

Независимо за какъв вид нужди става въпрос и кои са нуждаещите се групи, има твърде много случаи, в които пазарът не може да помогне и се налага някой да предложи безплатен обяд.

Приближавайки се все повече до класическото определение за будала (Аллах (ала) се е пробудил (буд) в теб и си готов да работиш без пари), все повече губя желание да работя за пари, и все повече ми се иска да правя неща, за които някои хора не са в състояние да платят, други не биха платили, макар че могат, но биха ползвали безплатно, както и такива, за които хората все още не знаят, че имат нужда, но мога да им помогна да осъзнаят.

Ироничното е, че за да привлека някои потенциални ползватели, ще ми се наложи да използвам маркетингови похвати (хубавото е, че тези неща все още са ми интересни, макар че сърцето ми вече не е в тях). Още по-ироничното е, че ще са ми нужни пари.

Искам още сега да се впусна в осъществяването на идеите, които ежедневно се роят в главата ми, но за да го направя, трябва да имам пари – за себе си и за начинанията. Значи или трябва да се посветя на изкарването на много пари и спестяването им, или трябва да взема от някой, който вече ги има.

Нормалният съвет в такъв случай е да направя неправителствена организация, за да пиша проекти, да чакам да ги одобрят, после да спазвам стриктно работните програми. Уф!

Искам да съм птичка божия, да не си губя времето с формалности, да не ме ограничават работни програми, да имам гъвкавост и свобода.

Мисля, че за мен е приемливо:

да правя нещата които харесвам и да им намеря пазар, за да имам собствени пари

някои от тези неща да подарявам

да привлека парите на хора, които смятат, че съм готина и заслужаваща доверие, така че просто да превеждат пари в банковата ми сметка и да не изискват от мен сложна отчетсност, щото нямам нерви, пък и не за всичко може да се вземе фактура

Засега действам по първия и втория начин. Стискай палци да не ми се налага да правя неща които не ми харесват, пък аз ще продължавам да помагам на хората да правят каквото искат. Пък аз като полежа и попия чай, ще го измисля.

p.s. ако те кефя, инвестирай в мен, като кликнеш върху зелената буквичка „В“ в горния ляв ъгъл на страницата – до снимката ми.

защо не се говори ли?

В коментарите по тази тема, Denia спомена, че в Чехия непрекъснато се говори, говори, говори за нещата, които са се случвали по времето на социализма, а тук, в България, твърде бързо ни е хванала амнезия.

Не съм свидетел на това как е било някога в Чехия, но ми се струва, че там хората не са спирали да говорят. Ето защо и имало моменти, в които социализмът е започвал да се пропуква под съмненията, та се е налагало да дойде някой и друг братски танк да го подпре. Малкото което знам е от романите на Милан Кундера.

В България, обаче, съм живяла почти 37 години. Спомням си, че хората разказваха по някой и друг политически виц, че някои слушаха “Свободна Европа” и подобни, но не си спомням нито преди, нито след падането на социализма, да съм била свидетел на нещо повече от обмен на факти и фикции. Не съм присъствала на задълбочени разговори, които целят да търсят обяснение (изключвам размишленията на журналисти, политолози и разговори с мои ученици, когато темата за упражнение ни е насочвала към социализма).

Накратко: хората тук не обичат да се задълбочават. Докато минават между капките, не се интересуват какво точно вали.

Ние пишем история. Накратко. Подробно. А ти?